ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1265
Гр. София, 15.05.2024г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на девети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 2080 по описа за 2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Сорел цимент технологии“ ООД срещу решение № 297 от 14.07.2023 г. по т. д. № 195/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 260228 от 30.11.2022 г. по т. д. № 442/2020 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, в частта, с която ответникът „Сорел цимент технологии“ ООД е осъден да заплати на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на ищеца „Бе пет“ ЕООД сумата от 45 000 лева, представляваща неизплатена наемна цена за периода м. юли 2017 г. – м. ноември 2017 г. по договор за наем от 01.05.2016 г., сумата от 1440 лева, дължима за периода 01.01.2017 г. - 30.10.2017 г. по сключен договор за счетоводно обслужване, сумата от 12 930,07 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва за периода на забавата върху дължимите суми, както следва: сумата 12 547,50 лв. за забавено изпълнение на задълженията за плащане на наем за процесния период върху всяка главница по отделните фактури, и сумата 383,20 лв. за забавено изпълнение за периода 01.12.2017 г. - 15.07.2020 г. върху главницата от 1440 лв., ведно със законната лихва върху главниците от 17.07.2020 г. до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да мотивира съдебния акт и да отговори на всички възражения и доводи по сезиралата го въззивна жалба, не е извършил анализ на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, а ги е обсъдил едностранчиво, и необосновано не е кредитирал показанията на свидетеля К.. Сочи, че цитираните процесуални нарушения са довели и до необоснованост на съдебния акт, като неправилно въззивният съд е приел, че не се установяват въведените от ответника възражения за нищожност на процесния договор за наем, включително, че последният прикрива истинското съглашение между страните за предоставяне на имота по договор за заем за послужване. Оспорва по делото да се доказва, че имотът е предаден за ползване, по която причина поддържа, че не дължи претендирания наем. Сочи, че в нарушение на материалния закон въззивният съд не е приел, че договорът може да бъде прекратен с конклудентните действия на страните по извеждане на ответника от имота и изнасяне на вещите му преди процесния период, поради което последният не дължи наем предвид прекратяване на договора, евентуално по причина на неоказан му достъп да го ползва съобразно постигнатото съгласие по договора за наем. Оспорва като необосновано решението и в частта за присъдена сума по договор за счетоводно обслужване, като сочи, че сключването на такъв договор не се установява по делото. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира присъждане на разноски по делото.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:
1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор, направените възражения и наведените доводи и аргументи от страните и да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, или може да обоснове изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства и при пълно пренебрегване на останалите аргументи и доказателства по делото?
2. Може ли наемното правоотношение да бъде прекратено с конклудентни действия?
3. Дължи ли наемателят заплащане на наемната цена за наетия недвижим имот за периода след отправено от него изявление за прекратяване на срочен наемен договор и връщане на вещта, ако наемодателят изрично или чрез конклудентни действия се е съгласил облигационната връзка между страните да бъде прекратена?
4. Може ли договорът за наем да има смесен характер в зависимост от вида на уговореното възнаграждение?
5. В хипотезите, в които договорът за наем има смесен характер, намират ли съответно приложение правилата, относими за други договори?
6. При съблюдаване на принципа на справедливост в отношенията между страните, изисква ли се при преценка на основателността на иска за реално изпълнение от кредитора да се отчете факта, че ответникът не е ползвал вещта в исковия период, и при наличие на данни, че същият е бил лишен от правото да ползва същата, тъй като е била изцяло във владение на наемодателя, разполагащ с възможността да я предостави на трето лице за временно възмездно ползване в процесния период?
С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Бе пет“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е недопустима, в частта, която е насочена срещу въззивното решение, в частта, с която са уважени предявените от „Бе пет“ ЕООД срещу „Сорел цимент технологии“ ООД иск по чл. 79, ал.1 ЗЗД за сумата от 1440 лева, дължима за периода 01.01.2017 г. - 30.10.2017 г. по сключен договор за счетоводно обслужване, и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 383,20 лв. – обезщетение за забавено изпълнение за периода 01.12.2017 г.-15.07.2020 г. върху тази главница, ведно със законната лихва върху главницата от 17.07.2020 г. до окончателното изплащане.
Предвид нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК/ изм. ДВ, бр. 50 от 2015г., предишна ал. 2, бр. 86 от 2017г./ не подлежат на касационно обжалване съдебните решения по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. за търговски дела, и до 5 000 лв. за граждански дела.
Предмет на разглеждане по делото от въззивната инстанция с решението в гореочертаната му част са обективно кумулативно съединени искове с цена на исковете под 5 000 лв. – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в тази му част – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, а подадената от „Сорел цимент технологии“ ООД касационната жалба срещу решението, в тази му част, като подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
В останалата част касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд с решението в обжалваната му част е посочил е, че процесният договор за наем е представен по делото, като заявеното оспорване авторството на документа с доводи за неавтентичност на положения в договора подпис за наемателя “Сорел цимент технологии” ООД не е доказано, в която насока се е позовал на категоричния извод на вещото лице по събраната по делото СГЕ, че подписът за “наемател” е изпълнен от посочения автор. Приел е, че договорът обективира насрещни и покриващи се волеизявления на страните за отдаването под наем от ищеца на ответника на описания в чл. 1.1. от договора недвижим имот за срок от пет години, считано от датата на подписване на договора, с уговорен гратисен период от датата на сключване на договора до 31.12.2016 г. Позовал се е на уговорената в чл. 3.1. от договора месечна наемна цена в размер на 9000,72 лв., дължима за всеки текущ месец от действието на договора до 15-то число на следващия календарен месец. Счел е, че от показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, доведени и от двете страни, непротиворечиво се установява, че складовите помещения, обект на процесния договор за наем, са били предадени на наемателя и същият е осъществявал държането им. Изтъкнал е, че спорен между страните е моментът, до който наемателят е ползвал помещенията по договора за наем, като за тези факти показанията на разпитаните двама свидетели се разминават – свидетелят Ф. дава показания, че ответникът е ползвал складовите помещения на дружеството-ищец от м. май 2016 г. до м. май 2020 г., когато наемателят изнесъл всички машини от ползвания склад и доброволно напуснал ползвания имот, а свидетелят К., че през м. май или юни 2017 г. наемателят и наемодателят се скарали /без да знае причините за това/ и в резултат на това първият изнесъл машините на втория от ползвания склад. Счел е, че относно момента, до който ответникът е ползвал наетото складово помещение, не следва да се кредитират показанията на св. К., тъй като впечатленията му в тази посока са откъслечни и самият той, макар да казва от една страна, че наемодателят е изкарал машините на наемателя, разположени в ползваното складово помещение, от друга страна заявява, че не е видял кога машините са били изкарани и кой ги е изкарал, а е видял само, че те са отвън. Посочил е, че остава недоказано твърдението на ответника, че ищецът от м. май 2017 г. е възпрепятствал ползването от наемателя на отдадения под наем недвижим имот и че поради това наемното правоотношение е било прекратено. Подчертал е, че предвид доказаното предаване на имота по договора и ползването му от ответника, за да се счете, че са недължими процесните наеми, следва да бъде доказано, че през исковия период м. юли 2017 г. - м. ноември 2017 г. наемателят е бил лишен от ползването на наетите обекти или пък сделката е била прекратена към началния момент на същия период, каквото доказване не е проведено по делото. При така установената фактическа обстановка е приел, че претенциите за заплащане на фактурираните наемни вноски са доказани по основание и се дължат от ответника - наемател на ищеца - наемодател.
Добавил е, че счита за неоснователни всичките заявени от ответника възражения за нищожност на процесния договор. По възражението за нищожност на договора поради липса на съгласие е подчертал, че се установява валидно формирана и изразена воля от страна на наемателя за сключването на наемния договор, подписан от вписания в търговския регистър законен представител на дружеството-наемател, чиито действия обвързват дружеството. Посочил е, че щом като договорът е подписан за наемателя от неговия законен представител, то следва да се счита, че това лице е изразило воля именно за изложените в договора уговорки, сочещи категорично на съгласие за създаване на наемно правоотношение относно описания в договора недвижим имот, в това число и за предоставянето на същия имот на ответното дружество като наемател и за заплащане от последното на уговорената в договора наемна цена, при уговорените там условия. Обобщил е, че липсва каквото и да е доказване за сключване на наемния договор без валидно формирана и изразена воля от страна на наемателя. Счел е за неоснователно и възражението за нищожност на процесния наемен договор като привиден, като е подчертал, че по делото не са представени никакви доказателства, от които да се извлече извод, че в случая външно изразената воля на страните по договора е привидна и че те не са искали настъпването на правните последици по сключения помежду им договор за наем, нито пък че страните по договора са целели да създадат привидност пред трети лица, че са обвързани от договора, но в действителност да са се съгласили, че във вътрешните им отношения остават необвързани или пък обвързани от договор за заем за послужване. Отчел е, че дори да се счете за вярно твърдението на ответника, че процесните складови помещения са му били предоставени за ползване от ищеца с цел преустройството им за бъдещо производство и че самото предоставяне е било продиктувано от участието на дружеството-ищец като съдружник в дружеството “БК България” ООД, което пък е било съдружник в ответното дружество, то последното не обосновава извод за привидност на волята на страните по процесния наемен договор. Приел е за недоказано и поддържаното от ответника възражение за нищожност на процесния наемен договор поради противоречието му с добрите нрави поради твърдяна от него липса на еквивалентност на уговорените между страните престации, като се е позовал на заключенията на приетите единична и тройна съдебно-технически експертизи, от заключенията на които се установява, че уговорената наемна цена е незначително по-висока от изчисления с експертизите пазарен наем.
Обобщил е, че счита за неоснователни всички поддържани от ответника възражения за нищожност на процесния договор, а самият договор намира за действителен и породил произтичащите от него правни последици, като е отчел, че се установява и реалното предаване от наемодателя на наемателя на недвижимия имот. Приел е, че при тези фактически и правни изводи и с оглед недоказаност на прекратяване на наемното правоотношение през исковия период или препятстване от ищеца ползването на наетия имот от ответника, последният дължи на ищеца уговорената наемна цена за исковия период, за която са издадени процесните пет броя фактури, описани в исковата молба. Допълнил е, че за дължимостта на сумите по тези фактури е без значение дали те надлежно са били осчетоводени в счетоводството на ответника-наемател, дали сочената от него счетоводителка правомерно е извършила осчетоводяването им и дали управителят на дружеството-ответник е знаел за въпросното осчетоводяване, защото основанието за възникване на задължението за заплащане на наемите през исковия период е самият договор за наем и фактическото държане на наетите помещения от наемателя през същия период, а не фактурирането на наемите за този период.
По тези мотиви е приел за правилно първоинстанционното решение, в частта, с която искът за неплатени наеми за периода м. юли - м. ноември 2017 г. е уважен до размера на сумата от 45 000 лв., съставляваща сбор от наемите от по 9000 лв. Счел е за обоснован обжалвания съдебен акт и в частта, с която е уважена акцесорната претенция за обезщетение за забава върху главницата, като е отчел забавата в плащането на фактурираната наемна цена поради настъпил още към началната дата на съответния период падеж на плащането и факта на неиздължаването на наема до крайната дата на съответния исков период. Посочил е, че претенцията е доказана и за претендирания от ищеца размер, който е установен от заключението на събраната съдебно-счетоводната експертиза.
По тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение, в частта, с която са уважени предявените искове по чл. 232, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Поставеният от касатора първи процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.
Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за основателни, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви по всички правно релевантни твърдения на страните, от които зависи правилното решаване на съдебния спор, обсъдил е събраните доказателства в тяхната съвкупност и е обосновал както фактическите, така и правните си изводи.
Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Останалите поставени от касатора въпроси са теоретични и общи, излизат извън решаващата дейност на въззивния съд, и не е обяснено значението им за конкретния правен спор. Същите и не съответстват на решаващата дейност на въззивния съд, като съдът не е приемал въведените с въпросите фактически изводи: че наемното правоотношение е прекратено; че е отправено изявление за прекратяване на срочен договор за наем; че процесният договор има „смесен характер“; че ответникът е бил лишен от правото да ползва наетия имот през процесния период. Напротив, въззивният съд е приел изрично, че процесният договор съдържа ясна воля за създаване на облигация по договор за наем; че не се установява процесният договор да е прекратен към процесния период и че не се установява ищецът като наемодател да е препятствал, по какъвто и да е начин, ползването на наетия имот от наемателя през исковия период. По тези доводи и доколкото не изпълняват изискването да са обуславящи касационно обжалване не следва да бъде допуснато по тези поставени от касатора въпроси.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „Бе пет“ ЕООД. Доказва разноски за представляването му от адвокат за сумата 7 721,08 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба вх. н. 7245/18.09.2023 г. по описа на АС – Пловдив от „Сорел цимент технологии“ ООД срещу решение № 297 от 14.07.2023 г. по т. д. № 195/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 260228 от 30.11.2022 г. по т. д. № 442/2020 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, в частта, с която са уважени предявените от „Бе пет“ ЕООД срещу „Сорел цимент технологии“ ООД иск по чл. 79, ал.1 ЗЗД за сумата от 1440 лева, дължима за периода 01.01.2017 г. - 30.10.2017 г. по сключен договор за счетоводно обслужване, и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 383,20 лв. – обезщетение за забавено изпълнение за периода 01.12.2017 г. - 15.07.2020 г. върху тази главница, ведно със законната лихва върху главницата от 17.07.2020 г. до окончателното изплащане, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 297 от 14.07.2023 г. по т. д. № 195/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Сорел цимент технологии“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Бе пет“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 7 721,08 лв. – разноски по делото пред ВКС.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане в едната част и производството по делото е прекратено в тази част, може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС, Търговска колегия, в едноседмичен срок от връчването му. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.