Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата Г. А. К. срещу решение № 1444 от 05.12.2019г. по в. гр. дело № 1901/2019г. на Пловдивски окръжен съд, ГО, ХІV състав, с което е потвърдено решение № 2560 от 19.06.2019г. по гр. дело № 2658/2019г. на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че Г. А. К. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата 11 066.93лв. – главница по договор за банков кредит, сключен на 09.10.2009г. с „ОББ“ АД, ведно със законната лихва от 17.09.2010г.; сумата 706.21 лв. – договорна лихва за периода: 01.01.2010г. – 16.09.2010г.; сумата 680.04 лв. – наказателна лихва за периода: 01.01.2010г.-16.09.2010г. и сумата 847.93лв. – деловодни разноски по ч. гр. д. № 14132/2010г. на Пловдивски районен съд, по което са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 20.09.2020г., въз основа на които е образувано изп. дело № 20108210401553 по описа на ЧСИ П. И. с рег. № 821 към КЧСИ.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК да бъде уважен изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, жалбоподателят навежда основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение поради това, че са били налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на исковото производство от въззивния съд поради наличието на висящо преюдициално тълк. дело № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС, образувано с разпореждане на Председателя на ВКС от 30.10.2019г. по въпроса: „До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“, отговор на който се съдържа в решаващите мотиви на Пловдивски окръжен съд. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: 1. „Частично плащане на парично задължение, съставлява ли признаване на цялото вземане, по смисъла на чл. 116, б.“а“ ЗЗД, имащо за последица прекъсване на давността?“, който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 26/24.07.2018г. по т. д. № 1853/2017г. на ВКС, и 2. „Съставлява ли молбата до ЧСИ за разсрочено плащане признание на дълга, което е годно да прекъсне течащата погасителна давност?“, който сочи, че е разрешен в противоречие с решение № 26/24.07.2018г. по т. д. № 1853/2017г. на ВКС и с определение № 440/19.10.2018г. по т. д. № 697/2018г. на ВКС.

Ответникът по касационната жалба „ЕОС Матрикс“ ЕООД подава писмен отговор, в който поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред касационната инстанция, свеждащи се до юрисконсултско възнаграждение в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен, т. е. тя е допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищцата не е длъжник по процесните вземания поради погасяването им по давност – тригодишната или петгодишната, тъй като от образуване на процесното изпълнително дело на 02.11.2010г. до м. юли 2018г. не са предприемани каквито и да било изпълнителни действия.

Ответникът, който е цесионер по силата на договор от 31.01.2018г. за цесия на вземанията по договора за банков кредит от 09.10.2009г., сключен между „ОББ“ АД и ищцата, в отговора на исковата молба, поддържа, че след образуване на изпълнителното дело са извършени изпълнителни действия, прекъсващи давността, а освен това, през периода: 10.12.2010г.-05.04.2018г. ищцата е извършила множество доброволни плащания, с които е признала вземанията и това признание също е прекъснало погасителната давност.

Въззивният съд е приел за установено, че въз основа на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. д. № 14132/2010г. на ПРС, е образувано процесното принудително изпълнение, с взискател – „ОББ“ АД и длъжник – ищцата. След получена на 25.11.2010г. призовка за доброволно изпълнение и за насрочен опис на движими вещи, ищцата е подала молба на 25.11.2010г., с която е заявила, че може да внася по 60 лв. месечно за погасяване на задълженията си по договора за банков кредит, като е поела задължение до края на м. 12. 2010г. да внесе 60 лв. и след това ежемесечно да заплаща същата сума. През периода 10.12.2010г. – 05.04.2018г. ищцата е извършвала ежемесечни плащания на дълга си по изп. дело, които след приспадане на дължимите такси и разноски, са постъпвали по банкова сметка на „ООБ“ АД до м. 01.2018г. и по банкова сметка на ответника - цесионер за м. 02.,03. и 04.2018г.. Посочил е, че изявлението на длъжника да заплаща по 60 лв. месечно в погашение на задълженията си по договора за банков кредит, придружено с искане за отлагане на изпълнителните действия срещу него, има характер на предложение, което е достигнало до знанието на кредитора, който от своя страна изрично е заявил, че не се противопоставя на предложените от длъжника условия за разсрочване на дълга (становище на взискателя от 25.11.2010г. по изп. процес, изразено чрез процесуалния му представител). Приемането на предложението на длъжника е ясно и недвусмислено, което се установява и от последващото поведение на взискателя – при наличното плащане от страна на длъжника на сумата от 60 лв. ежемесечно, през периода 10.12.2010г. – 05.04.2018г., взискателят не е поискал извършване на действия по принудително изпълнение.

Пловдивски окръжен съд е счел, че спорът по делото се свежда до това, дали извършените от ищцата горепосочени плащания съставляват признаване на задълженията й по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Посочил е, че според трайната съдебна практика признанието на вземането може да е писмено, устно или с конклудентни действия, като е нужно то да е недвусмислено и да е направено в рамките на давностния срок. Когато от обстоятелствата е видно, че доброволното плащане е извършено не защото длъжникът го счита за дължимо, а единствено с цел да бъде предотвратено принудителното изпълнение, то не може да се тълкува като признание. В последния случай длъжникът следва в разумен срок да потърси искова защита или обезпечение на бъдещ иск, като заяви основанието, поради което счита, че не дължи плащане. По делото според въззивния съд, непосредствено преди първото плащане на ищцата е връчено съобщение за насрочване на опис на движими вещи, поради което може да се приеме, че първата сума от 60 лв. е платена за да се избегне извършването на описа. Впоследствие обаче до преустановяване на плащанията (10.01.2011г. – 05.04.2018г.) спрямо ищцата не са предприемани никакви действия на принудително изпълнение, за да се счита, че тя е плащала под принуда. Приел е, че в случая, доколкото ЧСИ действа по възлагане и в интерес на кредитора, изявленията, отправени от ищцата до съдебния изпълнител от 25.11.2010г., съставляват признание на дълга, адресирано до кредитора. Това е така, тъй като ежемесечните плащания са предназначени преди всичко да погасяват кредиторовите вземания, макар от тях да са отчислявани суми за такси към ЧСИ. Въззивният съд е посочил, че всяко ежемесечно плащане представлява потвърждение на поетия спрямо кредитора ангажимент да погасява дълга разсрочено, като в този смисъл всяко плащане следва да се разглежда като потвърждение на вече заявеното признаване на целия дълг. Доколкото длъжникът по никакъв начин не е заявил кое негово задължение – за главница, лихви или разноски желае да бъде погасено и до какъв размер, не е налице основание да се счита, че признанието се отнася само до част от процесните вземания. Заключил е, че последното доброволно плащане е от 05.04.2018г., а впоследствие са наложени запори, които също прекъсват погасителната давност, при което към датата на подаване на исковата молба от 2019г. не е изтекъл нито петгодишния, нито тригодишния давностен срок, следователно предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен.

Наведеното от касаторката основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение не е осъществено. Висящото тълкувателно дело на ОСГТК на ВКС не е основание за спиране на исково производство по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като не съставлява преюдициален спор с конкретен предмет между конкретни страни, който ще е от значение за правилното решаване на делото по иска по чл. 439 ГПК. Въпросът е разрешен по задължителен начин с ТР № 8 от 07.05.2014г. по тълк. дело № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при образувано тълкувателно дело пред върховния касационен съд по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да бъде спряно само в касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция. Единственото основание за спиране на съдебно производство при образувано тълкувателно дело е в разпоредбата на чл. 292 ГПК вр. чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, а тя не е приложима извън касационното производство. Действително налице е висящо тълк. дело № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС, образувано с разпореждане на Председателя на ВКС от 30.10.2019г. по въпроса: „До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“ Противоречивата практика на ВКС, послужила като основание за образуване на горепосоченото тълк. дело се свежда до това дали признаването на вземането в хипотезата на чл. 116, б.“а“ ЗЗД, за да породи целените правни последици, следва да бъде отправено до кредитора или негов представител, или не е необходимо да бъде непременно адресирано до тях, а е достатъчно длъжникът да е обективирал недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува. Правният въпрос, по който е образувано висящото тълк. дело, няма обуславящо значение за решаващите правни изводи в обжалваното въззивно решение. Това е така, защото въззивният съд е приел, че длъжникът е признал дълга си пред кредитора, като е отправил изрично и недвусмислено волеизявление в рамките на процесното принудително изпълнение, което е прието, отново изрично и недвусмислено, от взискателя чрез неговия процесуален представител в изпълнителни процес. Следователно при положение, че признанието по смисъла на чл. 116, б.“а“ ЗЗД е направено пред кредитора и прието от него, както изрично, така и с последващото му поведение, то попада в хипотеза, извън предмета на горепосоченото тълк. дело, по която не е констатирана противоречива практика на ВКС. Поради това висящото тълк. дело № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС не съставлява и основание за спиране на настоящото касационно дело съгласно чл. 292 ГПК.

Не са осъществени и релевираните основания за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да бъде доуснато касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК е необходимо формулирането от касатора на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС. Поставените от касатора два въпроса не осъществяват общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като те не са обуславящи за решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение.

Въззивният съд е приел, че е налице признаване на целия дълг на ищцата с предложеното от нея и прието от кредитора разсрочване на цялото задължение по договора за банков кредит, поради което обстоятелството, дали има останал към предявяване на иска по чл. 439 ГПК непогасен остатък от дълга, е ирелевантно към прекъсването на давността по смисъла на чл. 116, б.“а“ ЗЗД. Всъщност не се касае за хипотеза на частично плащане от длъжника, а за периодични ежемесечни плащания през продължителен период от време (10.12.2010г.-05.04.2018г.), имащи за цел да погасят цялото задължение (главница, лихви, разноски) чрез разсрочването му във времето. Такова според въззивния съд е направеното от длъжника волеизявление, прието от кредитора, което при всеки периодичен ежемесечен платеж отново се препотвърждава както от длъжника чрез извършване на плащането, така и от кредитора чрез приемане на плащането. Този извод е съобразен с цитираното от съда решение от 11.11.2011г. по т. д. № 648/2010г. на ВКС, според което всяко споразумение между кредитора и длъжника, с което се разсрочва или отсрочва изискуемостта на вземането, има за последица прекъсване на изтеклата дотогава погасителна давност и преместване на началния й момент към деня, в който според споразумението вземането става изискуемо. При преуреждане на правоотношението между страните и разсрочване на плащането чрез конкретно определени месечни вноски, целящи да погасят целия дълг, както е в настоящия случай, спрямо всяка отделна вноска започва да тече нова давност от настъпване на съответния падеж. Последната вноска е направена от длъжника през м. 04.2018г., а исковата молба е депозирана през 2019г., поради което по отношения на останал непогасен остатък от дълга не би могла да е изтекла каквато и да било погасителна давност. Следва да бъде посочено също, че споразумението между длъжника и кредитора от 25.11.2010г. е изпълнявано точно от ищцата през периода 10.12.2010г.-05.04.2018г., при което признатият дълг с настъпили към м. 04.2018г. падежи е погасен чрез плащане (изпълнение) и не би могло в последващ момент да бъде погасен на друго основание – изтекъл давностен срок (чл. 118 ЗЗД). Ето защо въпросът за това дали частичното плащане е признание на целия дълг по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД не е обуславящ за крайния изход на конкретния спор.

Вторият въпрос не притежава характеристиките на правен въпрос, тъй като не е измежду решаващите изводи на въззивния съд в атакуваното решение. Както бе посочено по-горе решаващият извод на Пловдивски окръжен съд е, че признанието на длъжника на целия дълг е адресирано, достигнало е и е прието от кредитора. Поради това отговор на въпроса за това съставлява ли молба до ЧСИ за разсрочено плащане признание на дълга, годно да прекъсне течаща погасителна давност, не би могъл да обуслови различен краен изход на спора от дадения във въззивното решение.

Поради неосъществяване на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на настоящото производство по реда на чл. 288 ГПК, ответникът има право на разноските пред касационната инстанция, които възлизат на сумата 100 лв. и съставляват юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 1 вр. с ал. 8 ГПК вр. с чл. 25а, ал. 1 Наредба за заплащане на правната помощ.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1444 от 05.12.2019г. по в. гр. дело № 1901/2019г. на Пловдивски окръжен съд, ГО, ХІV състав.

ОСЪЖДА Г. А. К. да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата 100 лв. – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.

Настоящото определение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.