Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Б. Х. против решение № 2112 / 21.12.2013 год. по гр. д.№ 2813 / 2013 год. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено реш. № 2789 / 27.06.2013 год. по гр. д.№ 19118 / 2012 год. на Пловдивски районен съд, С последното е уважен предявеният от [фирма], по реда на чл. 422 ал. 1ГПК, иск с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответницата - М. Б. Х., на основание запис на заповед от 05.03.2007 год.,по който същата има качеството на авалист, с падеж „на предявяване до 01.05.2012 год.„,за сумата от 10 390, 85 евро, ведно със законната лихва върху същата от датата на подаване заявлението по чл. 417 т. 9 пр. първо ГПК. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с доводи за постановяване в противоречие с материалния закон – чл. 485 ал. 2 ТЗ и чл. 147 ЗЗД,както и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила при разпределението на доказателствената тежест в процеса, на практика лишило страната от възможност за защита.Същата твърди, че навременно, в отговора на исковата молба е противопоставила възражения, предпоставящи относимост и допустимост на поисканата съдебно-икономическа експертиза, отказана от първоинстанционния, а последващо и от въззивния съд, в нарушение на чл. 266 ал. 3 ГПК. Позовава се на указана първоначално от съда доказателствена тежест на ищеца, за установяване на каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед и последваща отмяна на определението му, с възлагане доказателствената тежест за същото на ответницата, но след преклузивния срок за ангажиране на доказателства.

Ответната страна - [фирма] – не е депозирала отговор на касационната жалба,

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване,

За да се произнесе настоящият състав съобрази следното:

Ищецът [фирма] предявява вземането си, на основание на запис на заповед, преценен от въззивния съд като редовен от външна страна, предявен на издателя и авалиста, поради което и обуславящ изискуемо вземане, В отговора си ответницата - авалист по записа на заповед – е оспорила автентичността на подписа си и дължимостта на сумата, тъй като такава не е получавала от поемателя. Най - общо оспорва наличието на причина за издаването на записа на заповед, като в първото съдебно заседание уточнява, че липсва каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед, както и в същото заседание е заявила възражение „ за погасяване по давност „, на основание чл. 147 ЗЗД, Първоинстанционният съд, в първото съдебно заседание, е указал доказателствена тежест на ищеца за установяване на каузално правоотношение във връзка с което е издаден записа на заповед, Не е указвал доказателствена тежест по установяване истинността на подписа на авалиста, но довод за процесуално нарушение във връзка с това възражение на ответницата не се съдържа във въззивната й жалба.По повод постъпило от ищеца възражение по така указаната доказателствена тежест в процеса, с определение от о. з. на 04.06.2013 год. първоинстанционният съд е отменил определението си, като не е указвал доказателствена тежест на ответницата за същото, приемайки че възражението й за конкретна каузална причина за издаване на менителничния ефект – в обезпечение на договор за лизинг – страната е заявила след изтичане преклузивния срок по чл. 131 ал. 1 ГПК,а именно – в с. з. от 04.06.2013 год.. С тези мотиви е оставено без уважение искането на ответницата за допускане на съдебно-счетоводна експертиза за установяване размера на неиздължените по договора за лизинг, сключен между [фирма] и [фирма] / издател на записа на заповед /, суми.

Във въззивната жалба,М. Х. твърди, че с оглед процесуално нарушение на съда, свързано с разпределението на доказателствената тежест, е лишена от възможността за събиране на относимо към защитата й доказателство - съдебно–икономическата експертиза, както и че неправилно съдът не е разгледал възражение за погасяване вземането по давност, като различно от възражение, основано на чл. 147 ЗЗД, като по възражението по чл. 147 ЗЗД съдът се е произнесъл,

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е споделил извода за преклудиране възражението на ответницата с предмет твърдяно конкретно каузално правоотношение, в обезпечение вземане по което е издаден записа на заповед. Но дори да не би било преклудирано, според въззивния съд подобно възражение не може да обоснове отхвърляне на иска, тъй като отговорността на авалиста е самостоятелна спрямо тази на издателя и относителни възражения, основани на каузалното правоотношение, в обезпечение на вземането по което е издаден ефекта, авалистът не може да противопоставя, освен ако сам не е страна по това правоотношение.Възражения, основани на съществуването или несъществуването на задължение по каузалното правоотношение биха били допустими от страна на авалиста само в хипотезата на недобросъвестност при придобиването на ефекта и злоупотреба с право, изводим от систематичното тълкуване на чл. 465 вр. с чл. 485 ал. 2 и чл. 289 ТЗ вр. с чл. 8 и чл. 63 ал. 1 ЗЗД / в този смисъл решение № 17 / 21.04.2011 год. по т. д.№ 213 / 2010 год. на ІІ отд. на ТК на ВКС, изрично цитирано от съда, а също реш.№ 120 по т. д.№ 988 / 2009 год., реш.№ 21 по т. д. № 1091 / 2010 год.,реш.№ 26 по т. д.№ 1027 / 2013 год., реш.№ 2 по т. д.№ 984 / 2012 год., всички на ІІ т. о. на ВКС/.Възражение за недобросъвестност или злоупотреба с право, каквото в практиката се възприема знанието на хонората за наличие на правоизключващи, правопогасяващи или правоунищожаващи възражения на длъжника по облигационното правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по което същият е кредитор / така реш.№ 2 по т. д.№ 984 / 2012 год. на ІІ т. о. на ВКС,реш.№ 40 по т. д.№ 148 / 2011 год. на І т. о. на ВКС, реш.№ 230 по т. д.№ 383 / 2012 год. на ІІ т. о. на ВКС и др./ въззивният съд очевидно е счел, че не е наведено, респ. не е разгледал като такова неконкретизираното оспорване на причина за издаване на ефекта.По отношение възражението, основано на чл. 147 ЗЗД, съдът отново се е позовал на задължителна съдебна практика – реш.№ 120 по т. д.№ 988 / 2009 год. на ІІ т. о. на ВКС,според което принципът за акцесорност на договора за поръчителство не намира приложение при авала, съгласно чл. 483 и чл. 485 ТЗ, поради което и разпоредбата на чл. 147 ЗЗД е неприложима,

В изложението по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е формулирал единствено въпроса: Налице ли е съществено процесуално нарушение, при положение, че е отказана експертиза от въззивния съд, поискана но отказана необосновано от първоинстанционния съд, за установяване осчетоводените от [фирма] задължения към ищеца по договора за лизинг, обезпечен със записа на заповед? Въпросът е зададен при твърдян допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, В останалата си част изложението възпроизвежда доводите за съществено процесуално нарушение на съда при разпределение на доказателствената тежест в процеса, но без формулиране на ясен и точен въпрос относно приложението на конкретна процесуална норма и обосноваване нейна непълнота, неяснота или противоречивост, с оглед и тук твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.

Така формулираният въпрос е поначало фактологичен, предпоставящ отговор в съответствие с конкретни обстоятелства, респ. процесуални действия и бездействия на страните и съда по конкретното дело, непозволяващ общозначим и еднозначен отговор по приложението на чл. 266 ал. 3 ГПК. Нарушена ли е тази разпоредба, респ. довело ли е това нарушение до погрешен правен извод по основателността на иска, е предмет на последваща фаза от производството и на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, различни от тези по чл. 280 ал. 1 ГПК.При това въпросът идзхожда от погрешни предпоставки, тъй като въззивният съд е оспорил именно навременността на релативните възражения на ответницата, с които е обоснован и отказа на първоинстанционния съд за допускане на съдебно-икономическата експертиза / т. е. невярно е заложена и предпоставката „ необоснован отказ „ за допускане на доказателственото средство /. Нарушението на чл. 266 ал. 3 ГПК е различно от неправилно приложение на разпоредбите за преклузиите, в частност – чл. 131 ал. ГПК, при определяне предмета на спора.

Дори да не би бил фактологичен, въпросът не покрива характеристиката на правен, по смисъла на т. 1 на ТР № 1 / 2010 год. по т. д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като не отговор на същия е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, за уважаването на иска.Същите се основават на преклудиране възражението на ответницата за недължимост на сумите по конкретно каузално правоотношение – договор за лизинг, изпълнението по което е обезпечено със записа на заповед, при това евентуално спрямо главното съображение - за непротивопоставимост от авалиста на личните възражения на длъжника по каузалното правоотношение, обезпечено чрез записа на заповед, освен при твърдение за недобросъвестност или злоупотреба с право от хонората, кредитор по каузалното правоотношение, каквито не са заявени от ответницата, Правен въпрос по тези решаващи изводи на въззивният съд, кореспондиращи със задължителна за същия съдебна практика, споделяна и от настоящия състав, касаторката не е формулирала.

Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2112 / 21.12.2013 год. по гр. д.№ 2813 / 2013 год. на Пловдивски окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: