Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Л. Д., чрез адв. Бл. Б., срещу решение № 1344/13.12.2021г. по в. гр. д.№ 2220/2021г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен иска по чл. 2, ал. 1 т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което Д. е оправдан с влязла в сила присъда по внохд № 60/2019г. на ОС Перник, до размер от 2000 лева и е отхвърлен за разликата над 2000 лева до пълния предявен размер от 50000 лева, и са присъдени разноски.

Касаторът Д. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част с твърдения за неговата неправилност и необоснованост.

Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос, уточнен и обобщен при условията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, е процесуалноправният за задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства, като подложи последните на самостоятелна преценка.

О. П на Р България не е подал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд в настоящия състав намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения:

За да отхвърли предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 2000 лв., въззивният съд е установил, че образуваното срещу ищеца наказателно производство по обвинение за престъпление по чл. 234б, ал. 1 НК е продължило 3 години и 2 месеца ( от 28.12.2016г. до 17.02.2020г.); ищецът е търпял най – леката мярка за неотклонение - “подписка“; бил е осъждан в предходен момент; търпените неимуществени вреди са обичайните такива (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, психическо напрежение и стрес, без болестни прояви). За определяне на справедливия размер на обезщетение по чл. 52 от ЗЗД въззивният съд е взел предвид следните конкретни обстоятелства: от една страна, свързаните с наказателното преследване - обвинението не е за тежко престъпление; наказателното производство се е развило в разумен срок; до оправдателната присъда се е стигнало след възобновяване на наказателното производство при предходна осъдителна присъда; а от друга, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищеца, за което е съобразена възрастта му, вида на вреди – обичайните и факта, че за част от исковия период ищецът е изтърпявал наказание „пробация“, на което е бил осъден непосредствено преди повдигане на обвинението по процесното наказателно производство. Предходното осъждане на ищеца ( на „пробация“ с решение на САС по н. д. 365/3016г., с което е изменена присъда № 155/16.10.2015г. на РС Радомир) е установено от отбелязването в единственото прието като доказателство по делото свидетелство за съдимост на ищеца (това на лист 25-27 от първоинстанционното дело).

Съпоставката на очертаните по - горе две групи обстоятелства, явно при превес на факторите, обуславящи по – нисък размер на обезщетението, е предпоставила извода на въззивния съд, че справедливият размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, който не би довел до неоснователно обогатяване на ищеца, е 2000 лева.

Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е принципно обуславящ по всяко дело, но с обжалваното решение не е разрешен в отклонение от константната практика на ВКС ( вкл. цитираната от жалбоподателя). Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. (решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него). Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства (решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр. д.№ 1538/ 2019 г., ІV г. о. и цитираните в него).

Въззивното решение е съобразено с цитираните разрешения. Въззивният съд е преценил поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, имащи значение за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и относимите доводи и възражения на страните, като е изложил свои собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор.

Несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд, че е осъждан, е несъстоятелно, защото и двете представени по делото свидетелства за съдимост (на лист 25-27 и на лист 114-115 от първоинстанционното дело) съдържат идентично отбелязване, че Б. Л. Д. е осъждан с изменената присъда на РС Радомир № 155/16.10.2015г. по н. д.№ 57/2015г., а този факт е установим и от приложеното към делото н. д. № 365/2016г. по описа на САС.

Възражението на касатора, че въззивният съд е занижил интензитета на страданията му е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК.

Предвид изложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставения процесуалноправен въпрос и съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1344/13.12.2021г. по в. гр. д.№ 2220/2021г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: