Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е въз основа на две касационни жалби - на ответника Гаранционен фонд и на третото му лице – помагач Н. М..

Решение № 260213 от 09.08.2021г. по в. т.д. № 188/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив се обжалва в частта, в която, след частична отмяна на решение № 260052/21.12.2020г. по т. д. № 252/2020г. на Окръжен съд–Пазарджик в отхвърлителната му част, е уважен предявеният от Т. С. на основание чл. 519, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 558, ал. 5 КЗ, във връзка с чл. 45 ЗЗД иск против Гаранционния фонд за разликата от 17 500 лева до 54 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, които са причинени при ПТП, настъпило на 23.05.2019г., около 21.20 часа в [населено място] на [улица], като произшествието е станало по вина на водача Н. П. М., който при управлението на собствения си лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХЗОО“, с рег. [рег. номер на МПС], е блъснал пешеходката Т. С., ведно със законната лихва върху главницата от 54 000 лева, считано от 12.08.2019г. до окончателното й заплащане.

Жалбоподателят – ответник по делото, Гаранционен фонд /ГФ/, твърди, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. На първо място, счита, че същото е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, установяваща задължение на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по всички искания, доводи и възражения на страните. Сочи, че не са разгледани направените във въззивната му жалба доводи за приложението на чл. 161 ГПК, тъй като при изготвяне на съдебно­медицинската експертиза ищцата Т. С. е отказала да бъде прегледана от д-р М., поради което е създала пречки за събиране на доказателства по делото и би следвало на основание чл. 161 ГПК да понесе негативите от процесуалното си поведение. Погрешно е прието от апелативния съд, че вещото лице по СМЕ е установило, че „към настоящия момент пострадалата е обездвижена и се намира предимно в легнало положение“, като съдът не е съобразил, че това не е констатация на вещото лице, което на стр. 2 и 3 от заключението си е посочило какво се твърди в исковата молба. Игнорирано е, че на стр. 8 от заключението в заключителната му част е посочено, че пострадалата не се е явила на преглед. На второ място, в противоречие със задължителната практика по приложението на чл. 172 ГПК, установяващ задължение за съда да отчете вероятната заинтересованост в показанията на определени лица, които имат фактическа или правна връзка със страна по делото, въззивният съд е приел, че показанията на съпруга на ищцата са достоверни. Твърди се, че свидетелските показания не са съпоставени със заключението на вещото лице, като съдът е допуснал свидетелят да прави изводи и да дава мнение по въпроси, които са от компетентността на вещо лице. На трето място, касаторът поддържа, че въззивният състав, като е приел вероятността пострадалата да е получила посттравматично стресово разстройство, се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС относно възможността съдът да се произнася по въпроси, за които не притежава специални знания, когато по делото не е допускано и приемано заключение на вещо лице - специалист в конкретна област. Същевременно се твърди, че приетото от съда противоречи на заключението на вещото лице по СМЕ, в което няма изводи за посттравматично разстройство, предвид на това, че вещото лице не е психиатър. На четвърто място, се поддържа, че решението е постановено и в нарушение на чл. 52 ЗЗД, тъй като от мотивите на обжалвания съдебен акт не става ясно, въз основа на кои доказателства съдът е приел, че на ищцата се дължи обезщетение от Гаранционен фонд, съответно как съдът е достигнал до извода, че определеният от него размер на обезщетението отговаря на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост. На пето място, се излагат доводи, че въззивният съд не е обсъдил и ценил заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 202 ГПК, според която задължение на съда е да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото, като следва да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост. Съдът не е взел предвид и отговорите на вещото лице, заявени в съдебно заседание, а именно, че не е специалист психиатър, поради което по тези въпроси не може да даде отговори. На шесто място, се твърди и нарушение на чл. 51 ЗЗД, тъй като въззивният съд не е преценил правилно степента, в която пострадалата ищца Т. С. обективно е допринесла с поведението си за настъпване на вредоносния резултат. Неправилно и в противоречие със събраните по делото доказателства съдът е приел, че степента на съпричиняване от ищцата С. е в размер само на 10%. Касаторът счита, че пострадалата е допринесла с не по-малко от 50% за настъпването на вредоносния резултат и с този процент следва да се намали определеното обезщетение. Съдът не е разсъждавал върху обстоятелството, дали въобще би настъпил инцидентът в случай, че Т. С. беше пресекла пътното платно на пешеходна пътека, като отговорът на този въпрос, според касатора, би бил отрицателен. Твърди се, че не е отчетен и фактът, че ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието, което е от съществено значение за времето на реакция на водача, за момента на възприемане на С. на пътното платно и много други елементи, касаещи възможността за предотвратяване на ПТП. Жалбоподателят претендира присъждане на направените разноски.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на ГФ са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички искания, доводи, оплаквания и възражения на страните и длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с решение № 190/7.02.2018г. по гр. д.№ 180/2017г. на IV г. о. на ВКС.; 2/ Как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл. 172 ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания?; Следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка на свидетелските показания по чл. 172 ГПК? Твърди се противоречие с решение №15/30.01.2015г. на ВКС; 3/ Следва ли съдът винаги да ползва експертно становище на специалист в съответната област, когато съдията няма необходимите специалния знания и следва ли в този случай съдът да назначи вещо лице по искане на страната или служебно?; Сочи се противоречие с решение № 346/19.02.2018г. по гр. д.№ 619/2017г. на IV г. о. на ВКС.; 4/ Следва ли въззивният съд да приложи общите и специфични за конкретния случай критерии при определяне на обезщетението?; Следва ли въззивният съд да посочи как точно приложението на всеки един от общите и специфични критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетението?; Поддържа се противоречие с: решение № 130/09.07.2013г. по т. д.№ 669/2012г. на II т. о. на ВКС, решение № 83/21.10.2020г. по т. д. № 1664/2019г. на I т. о. на ВКС, решение № 103/09.11.2020г. по т. д. № 2546/2019г. на II т. о. на ВКС, решение № 215/03.02.2017г. по т. д. № 2908/2015г. на ВКС.; 5/ По въпроса за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респективно на установените чрез тях факти и обстоятелства, да обсъди доводите на страните и да изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?; Сочи се противоречие с: решение № 212/01.02.2012г. по т. д.№ 1106/2010г. на II т. о. на ВКС, решение № 134/30.12.2013г. по т. д.№ 34/2013г. на II т. о. на ВКС, решение № 202/25.01.2018г. по т. д. 1826/2016г. на I т. о. на ВКС.; 6/ По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и данни по делото при постановяване на съдебния му акт?; Твърди се противоречие с: решение № 103/09.11.2020г. по т. д.№ 2546/2019г. на II т. о. на ВКС и решение № 554/08.02.2012г. по гр. д.№ 1163/2010г. на IV г. о. на ВКС.; 7/ Какви са задълженията на въззивния съд, когато по делото има разноречиви доказателства и длъжен ли е въззивният съд да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едни, а отхвърля другите?; 8/ По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост?; Твърди се противоречие с: решение № 117/28.10.2020г. по т. д.№ 1034/2019г. на II т. о. на ВКС и решение № 77/22.06.2020г. по т. д.№ 684/2019г. на II т. о. на ВКС.; 9/ Длъжен ли е въззивният съд при определяне на дължимото обезщетение да съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения и да отчете тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат?; Следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалата за настъпването на процесното ПТП?; Твърди се противоречие с: решение № 19/20.07.2018г. по т. д.№ 1748/2017г. на II т. о. на ВКС и решение № 54/22.05.2012г. по т. д.№ 316/2011г. на II т. о. на ВКС.; 10/ По въпроса за необосноваността на въззивния съдебен акт и как се формира вътрешното убеждение на съда?; Сочи се противоречие с: решение № 103/09.11.2020г. по т. д.№ 2546/2019г. на II т. о. на ВКС и решение № 554/08.02.2012г. по гр. д.№ 1163/2010г. на IV г. о. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 и на основанието чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обосновава очевидната неправилност с несъответствие на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на ВС и ВКС, като цитира: решение № 52/23.04.2019г. по гр. д. № 2733/2018г. на III г. о. на ВКС и решение № 67/06.04.2020г. по гр. д.№ 2151/2019г. на IV г. о. на ВКС.

Касаторът М. – трето лице помагач на ГФ, твърди, че решението на въззивния съд е неправилно, тъй като противоречи на материалния закон — чл. 21, ал. 1 ЗДвП, чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, допуснати са съществени процесуални нарушения, тъй като са изложени съображения относно обстоятелства - превишаване на скоростта за движение с 16 км/час, като причина за настъпване на ПТП, както и е налице превратното тълкуване на събраните доказателства, относно: критериите за определяне на „справедливостта“ на неимуществените вреди и степента на съпричиняване от страна на пострадалия, с оглед естеството и основанието за съпричиняване. Изложено е становище, че решението е необосновано, тъй като направените в него изводи относно превишаване на скоростта от касатора не се подкрепят от събраните доказателства. При анализа за определяне на общия размер на неимуществените вреди от 60 000 лева въззивният съд не се е съобразил с конкретните увреждания и преди всичко със срока за отшумяването им, с оглед обективните писмени доказателства, каквато е епикризата и при съпоставяне на същата със становището на вещото лице, както и с поведението на ищцата, изразено в непосещаване на контролните прегледи за установяване на здравословното й състояние и оздравителния процес. С оглед на това, касаторът намира посочения размер за значително завишен и неотговарящ на смисъла на понятието „справедливост“. Сочи, че ищцата не е представила каквито и да било обективни доказателства, които да бъдат в подкрепа на твърденията на съпруга й, както и на доводите на вещото лице относно здравословното й състояние след болничното лечение. Също така се твърди, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като в решението си за пръв път е посочил, че касаторът по време на управлението на автомобила си, преди настъпването на ПТП, се е движил със скорост от 66 км/ч, вместо с 50 км/ч или с по-ниска скорост, като нарушение на правилата за движение. Счита, че това не може да бъде поставяно в основата на причинната връзка, както и на противоправността на деянието, с оглед елементите на сложния фактически състав на деликта. Предвид което, намира, че посоченото обосноваване от въззивния съд на вмененото от него на касатора нарушение на правилата за движение, което да се намира в пряка причинна връзка с причинените увреждания на ищцата, съставлява съществено процесуално нарушение. Въззивният съд е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалата, тъй като е нарушила разпоредбите на чл. 113 ал. 1 т. 1 и чл. 114 от ЗДвП - пресичането на пътното платно на място, което не е предвидено за преминаване от пешеходци, но същевременно не е обърнал внимание на тежестта на нарушението. Твърди се, че с навлизането на пострадалата в платното за движение, по което са се приближавали автомобили, тя сама се е поставила в изключително рисково състояние относно евентуалните й увреждания. Същата е бил наясно, че пресича на място, където липсва пешеходна пътека, което е направила през тъмната част на денонощието, макар и с улично осветление, при наличието на преминаващи автомобили, което е риск за живота и здравето й. С оглед на това касаторът намира предявеният иск за основателен в значително по-малък общ размер, така както го е определил първостепенният съд, при степен на съпричиняване от 50%.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Първият материалноправен въпрос е свързан с обосноваване на критериите за прилагане на принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се противоречие на акта в обжалваната му част с: решение № 88/17.06.2014г. по т. д.№ 2974/2013г. на I т. о. на ВКС, решение № 155/30.09.2013г. по т. д. № 212/2012г. на II т. о. на ВКС, решение № 116/24.09.2019г. по т. д.№ 3144/2018г. на II т. о. на ВКС, решение № 217/20.12.2017г. по т. д.№ 990/2017г. на II т. о. на ВКС, решение № 60/28.04.2016г. по т. д.№ 1102/2015г. на II т. о. на ВКС, решение № 78/13.11.2017г. по т. д.№ 60397/2016г. на II т. о. на ВКС и решение № 57/1.08.2018г. по т. д.№ 1677/2017г. на I т. о. на ВКС.; 2/ Вторият материалноправен въпрос е свързан с критериите за определяне степента на съпричиняване от пострадалата, с оглед разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а с това и на размера на неимуществените вреди. Твърди се противоречие с: решение № 117/8.07.2014г. по т. д.№ 3540/2013г. на I т. о. на ВКС, решение № 33/4.04.2012г. по т. д.№ 172/2011г. на II т. о. на ВКС, решение № 301/21.12.2018г. по т. д.№ 2503/2017г. на II т. о. на ВКС и решение № 117/8.07.2014г. по т. д.№ 3540/2013г. на I т. о. на ВКС.; 3/ Процесуалноправен въпрос за обсъждане от съда на обстоятелство, с което се въвежда нова фактическа обстановка, каквото е превишаването на скоростта на управление на автомобила от касатора с 16 км/час, което е нарушение по чл. 21 от ЗДвП, и квалифицирането му като основна причина за настъпване на ПТП, въпреки че това обстоятел­ство не се обхваща от съдържанието на споразумението по н. о.х. д. №2098/2019 год. на Районен съд-Пазарджик, от разпоредбата на чл. 300 ГПК, не е отразено в исковата молба и не е въведено за доказване, както и не е посочено във въззивната жалба. Твърди се противоречие на въззивния акт с: решение № 150/22.11.2011г. по т. д.№ 1147/2010г. на II т. о. на ВКС, решение № 25/17.03.2010г. по т. д.№ 211/2009г. на II т. о. на ВКС, решение № 55/30.05.2009г. по т. д.№ 728/2008г. на I т. о. на ВКС, решение № 43/27.05.2021г. по т. д. № 200/2020г. на II т. о. на ВКС, решение № 112/14.06.2011г. по гр. д. № 372/2010г. на IV гр. о. на ВКС.;4/ Процесуалноправният въпрос, свързан със задълже­нието на въззивния съд при определяне размера на обезщетението задължително да отчита и икономическата конюнктура в страната. Твърди се противоречие с: решение № 301/21.12.2018г. по т. д.№ 2503/2017г. на II т. о. на ВКС, решение № 177/27.10.2009г. по т. д.№ 14/2009г. на II т. о. на ВКС, решение № 83/6.07.2009г. по т. д.№ 795/2008г. на II т. о. на ВКС, решение № 59/29.04.2011г. по т. д.№ 635/2010г. на II т. о. на ВКС и решение № 88/17.06.2014г. по т. д.№ 2974/2013г. на I т. о. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

Ответникът по делото, Гаранционен фонд, в писмен отговор изразява становище, че всички наведени с касационната жалба на третото лице помагач оплаквания са основателни - въззивният съд не е зачел задължителната сила на присъдата по смисъла на чл. 300 ГПК по отношение приетата от Апелативен съд - Пловдив скорост на движение на третото лице помагач. Сочи, че в присъдата е прието, че третото лице помагач се е движило със скорост от 50 км/ч, а въззивният съд неправилно е приел различна от тази скорост, а именно - 66 км/ч. В тази връзка поддържа, че скоростта на движение на третото лице помагач при процесното ПТП е част от изпълнителното деяние, за което е постановена присъдата и гражданският съд не може да приема нещо различно в този аспект.

Ответничката по двете жалби, ищцата Т. С., не представя отговор на същите.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Апелативен съд - Пловдив е приел за установено следното:

Страните не спорят относно факта, че за лекия автомобил, при управлението на който е причинено процесното ПТП, не е сключена застраховка „Гражданска отговорност“, поради което може да се ангажира имуществената отговорност на Гаранционния фонд на основание чл. 557, ал. 1, т. 2 КЗ.

Механизмът на процесното ПТП е установен чрез приложеното по делото н. о.х. д. № 2098/2019г. на Районен съд - Пазарджик, което е приключило със споразумение от 05.11.2019г., сключено на основание чл. 381 НПК. По силата на същото, водачът Н. П. М. се е признал за виновен в това, че на 23.05.2019г. в [населено място], при управление на лекия автомобил марка „Лексус РХ 300“, с рег. [рег. номер на МПС], е нарушил правилата за движение по пътищата и конкретно разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, съгласно която водачите да длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват, както и чл. 116 ЗДвП, който задължава водача на МПС да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, в резултат на което е причинил по непредпазливост две средни телесни повреди на пострадалата пешеходка Т. С. - гражданка на У., и е избягал от местопроизшествието.

Безспорно е установено, че пешеходката е пресичала пътното платно на място, на което е нямало обозначена пешеходна пътека с маркировка или с пътен светофар. От приетото пред първата инстанция заключение на САТЕ е установено, че в зоната на инцидента уличното платно е с три ленти за пристрояване пред близкото кръстовище с [улица]. Няма вертикална сигнализация. Платната за движение в двете посоки са разделени със затревена разделителна ивица. Пострадалата пешеходка С. е пресичала [улица]от изхода на супермаркета „Лидл“ към отсрещната страна на булеварда, където се намира жилището й. Прието е още, че инцидентът е станал на прав пътен участък, но по тъмно, в условията на изкуствено улично осветление. Установено е, че лекият автомобил се е движел с превишена скорост от 66 км/ч, при ограничение на скоростта в населено място от 50 км/ч. Съдът е заключил, че това всъщност е основната причина за настъпване на процесното ПТП, тъй като превишението на скоростта с 16 км./ч над разрешената скорост е причината водачът на лекия автомобил да не предприеме успешно аварийно спиране. В това отношение съдът се е позовал на заключението на вещото лице инж. В. М., който категорично е заявил, че ударът е бил предотвратим от страна на водача на лекия автомобил, ако последният е забелязал своевременно пешеходката и е предприел аварийно спиране, което щеше да бъде успешно, ако скоростта на движение на лекия автомобил е в рамките на максимално допустимата скорост за населено място от 50 км/ч /т. 5.4 от заключението, прието пред първата инстанция - л. 155 от делото/. Водачът е могъл да забележи пешеходката своевременно, тъй като с оглед конфигурацията на пътя, релефа и атмосферните условия не е съществувало препятствие пред видимостта. Това се отнася, както за водача, така и за пешеходката, която също е имала видимост.

От допусната във въззивната инстанция допълнителна САТЕ е установено, че разстоянието от входа на супермаркета от веригата „ЛИДЪЛ“, от който е пазарувала пострадалата С., до регулираното кръстовище с обозначена пешеходна пътека е 52 метра. Разстоянието от мястото на пресичане на пътното платно до същата пешеходна пътека е по-малко - 45 метра. С оглед на така установените обстоятелства, съдът е намерил за основателен доводът на третото лице, че пострадалата действително е имала възможност да пресече пътното платно на регулираното кръстовище, при това с действаща светофарна уредба. Прието е, че пресичайки платното на необозначено място пешеходката С. сама се е поставила в рискована ситуация, поради което съдът е намерил, че е налице съпричиняване от страна на пострадалата на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Въпросът за степента на съпричиняването е разрешен с отчитане на следните установени по делото факти: водачът на лекия автомобил Н. М., конституиран като трето лице – помагач, е признат за виновен и е осъден с влязла в сила присъда за допуснати две нарушения на правилата: но чл. 20, ал. 1 от ЗДв.П и но чл. 116 от същия закон, който го задължава да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците. Съдът е взел предвид и извода на вещото лице инж. В. М., че ако водачът бе управлявал автомобила с разрешената скорост за населени места от 50 км в час, той е могъл да забележи пешеходката и да задейства спирачната система, т. е. да предприеме успешно аварийно спиране. Решаващият състав не е споделил виждането на жалбоподателя М., че пешеходката внезапно се е появила на пътното платно, предвид на това, че зоната на инцидента е точно локализирана в средната лента за движение, а не в крайната дясна линия. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че ударът е станал неизбежен по вина на водача и съответно е разпределил степента на съпричиняване от страна на пострадалата на не повече от 10%, съответно степента на участие на водача - на 90 %. Счел е за вярно твърдението на Гаранционния фонд, че пострадалата пешеходка сама се е поставила в тази рискова ситуация, но е заключил, че последната е възникнала, поради високата превишена скорост, с която водачът е управлявал лекия си автомобил, при това наближавайки едно от големите кръстовища в [населено място].

Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза са установени претърпени от ищцата вследствие на ПТП сериозни травматични увреждания: контузия на главата със сътресение на мозъка със загуба на съзнанието, черепно-мозъчна травма, счупване на телата на първи и втори поясни прешлени, плюс травма в областта на шията, корема и гръдния кош, както и на дясната ръка. След оперативната интервенция и проведеното лечение, пострадалата има изразено главоболие, координационни нарушения и загуба на памет. Съдът е кредитирал показанията на свидетеля К. Г., съпруг на ищцата, който е описал състоянието на пострадалата на втория ден от болничното й лечение: изключително тежко; жена му е нямала никакви признаци на живот; нито е говорила, нито е гледала, като от кръста надолу цялата е била черна от съсирена кръв. Наред с това свидетелят е установил, че и двата й крайника са били обездвижени. Пострадалата е била изцяло неподвижна, на легло, което означава, че е била на памперси и разбира се с подлога. Била е в състояние на пълна безпомощност, дори не е могла сама да се храни, поради което близките са я хранили с шишета с биберони. Друга възможност да приема храна не е съществувала. След изписването от болницата тя е била в къщи, от които три месеца - на легло, напълно обездвижена и без възможност да се грижи сама за себе си. След тези три месеца е проходила с проходилка, а по-късно с патерици. Според свидетеля, жена му вече не може да разсъждава като нормален човек. В продължение на около месец след инцидента пострадалата не е разпознавала близките си. Съдът е заключил, че след инцидента пострадалата има всички признаци за това, че е получила постравматично стресово разстройство, изразяващо се в силни тревога, постоянни мисли за случилото се и чувство на безпомощност и страх - все чувства, които я отдалечават от близките й хора и водят до пълно отчуждаване от тях. Освен черепно-мозъчната травма ищцата е претърпяла счупване на гръбначния стълб на ниво лумбални прешлени, което е наложило оперативна интервенция, на която пострадалата е била подложена на 29.05.2019г. При направения преглед вещото лице д-р П. М. е установило, че към настоящия момент пострадалата е обездвижена и се намира предимно в легнало положение. Поради изключително тежката травма в областта на кръста, пострадалата изпитва постоянни болки по целия гръбначен стълб, придружени с твърдост в мускулите около прешлените. При обичайно развитие на нещата възстановителният процес продължава около 6- шест месеца. При престоя й вече у дома пострадалата е имала болезнени движения на снагата от фрактурата на прешлените, изпитвала е силни болки при обръщане в леглото и дори при кашлица. В продължение на около два месеца и половина до три месеца се е налагало болната да бъде на легло, което означава, че е била зависима от помощта на най-близките си хора. В този смисъл съдът е заключил, че установеното от съпруга на пострадалата свидетел напълно съответства на заключението на СМЕ. Като краен резултат съдът е приел, че в резултат на причинените й телесни увреждания целия живот на Т. С., която е била на 54 години, се е преобърнал и тя не би могла да води този пълноценен живот, който е имала преди инцидента. Възможностите й за движение са силно ограничени като вещото лице д-р П. М. в съдебно заседание е обяснил, че счупването на двата прешлена - първи и втори поясен прешлен, независимо от проведеното модерно лечение няма как да остане без последствие и болките в кръста и в снагата ще я съпътстват. Съдът е обсъдил и пораженията върху психиката на пострадалата, която изпитва силен страх и чувство за безпокойство и това е трайна последица от причинените й при процесното ПТП травматични увреждания.

За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е намерил, че определеното от съда застрахователно обезщетение в размер на 17 500 /след приспадане на съпричиняване/ е несправедливо занижено, тъй като пострадалата в продължение на години е изпитвала и ще изпитва силни физически болки и страдания. Изложил е съображения, че се касае до причинени две средни телесни повреди, едната от които е тежката черепно-мозъчна травма, с пълна загуба на съзнание и със сериозни и трайни негативни последици върху психиката на пострадалата. Поради което въззивният съд е определил обезщетение за претърпените неимуществени вреди в общ размер на 60 000 лева, от която сума е приспаднал 6 000 лева - равностойността на съпричиняването от страна на пострадалата.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

Първият поставен от ГФ въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи, оплаквания и възражения на страните?“, е обуславящ за изхода на спора, като по отношение на него е налице не само общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но и соченият допълнителен критерий по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК. Във въззивната жалба на ГФ са наведени твърдения, че правилно първата инстанция е счела за недоказани по отношение на ищцата: главоболие, световъртеж, загуба на памет, повишена тревожност, чувство за безпомощност, ниска самооценка, страх и напрежение, блокиране на емоциите, отчуждаване от околните, постравматично разстройство, изразяващо се в повтарящо се преживяване на катастрофата чрез постоянни мисли за случилото се, вкл. не са кредитирани показанията на съпруга й, че има трайни последици за психическото и физическото й здраве от ПТП, като показанията на същия са предубедени, предвид направения от ищцата отказ да бъде прегледана. В същата жалба ГФ прави и оплакване, че във връзка с отказа на ищцата да бъде направен преглед, следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 161 ГПК, както и че трябва да се вземе предвид, че отговорът на вещото лице - медик, че посочените в заключението периоди са средни за този тип травми и че няма обективен метод, по който да се определят болките и страданията, тъй като те са строго субективни, следва да се съобрази в съвкупност с факта, че пострадалата е възпрепятствала извършването на личен преглед от вещото лице, като не се доказва и твърдението на ищцата за извършена рехабилитация и за носене на лумбален колан. Изложени са и доводи, че ПТП изобщо не би настъпило, ако ищцата не беше предприела пресичане на необозначено за това място, без да съобрази разстоянието на идващия автомобил и скоростта му на движение, което обуславя по-голям процент на съпричиняване от нейна страна. Значима част от така наведените във въззивната жалба твърдения и оплаквания не са разгледани от апелативния съд, поради което по поставения от касатора въпрос във връзка с посочените правомощия на въззивната инстанция следва да бъде допуснат касационен контрол на атакувания акт в обжалваната му част.

На второ място, по отношение на относимия за спора въпрос на ГФ: „Следва ли съдът да ползва експертно становище на специалист в съответната област, когато съдията няма необходимите специални знания?“, също трябва да бъде допуснато касационното обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в противоречие с практиката на ВКС, въззивният съд при липса на експертно заключение е приел, че ищцата има посттравматично стресово разстройство.

На трето място, спрямо значимите за изхода на делото въпроси и на двамата касатори относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и по-конкретно за критериите за определяне степента на съпричиняване от пострадалата, с оглед разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, също е осъществен селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с оглед конкретния установен по делото механизъм на ПТП.

Отговорите на останалите въпроси на жалбоподателите, вкл. по приложението на чл. 52 ГПК /без въпрос № 3 на третото лице – помагач/, са обусловени от отговорите на въпросите, по които се допуска касационния контрол, поради което те следва да бъдат разгледани при произнасянето на ВКС по касационните жалби.

Третият въпрос от изложението на третото лице - помагач не може да предпостави допускането на касационния контрол, тъй като при преценката за съпричиняване на вредоносния резултат, гражданският съд следва да вземе предвид всички доказани по делото относими обстоятелства, независимо дали са установени по см. на чл. 300 ГПК, доколкото за тях няма влязла в сила оправдателна присъда.

Предвид допускането на решението в обжалваната му част до касация по конкретно поставени въпроси, не следва да бъде разглеждано и наведеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

С оглед изложеното, въззивното решение в обжалваната му част следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните три правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи, оплаквания и възражения на страните?; 2/ Следва ли съдът да ползва експертно становище на специалист в съответната област, когато съдията няма необходимите специални знания?“ и 3/ Въпросът за критериите за определяне степента на съпричиняване от пострадалия, с оглед разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, всеки от касаторите следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 730 лева.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260213 от 09.08.2021г. по в. т.д. № 188/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив в частта, в която, след частична отмяна на решение № 260052/21.12.2020г. по т. д. № 252/2020г. на Окръжен съд–Пазарджик в отхвърлителната му част /за разликата от 17 500 лева до 54 000 лева/, е уважен предявеният от Т. С. против Гаранционния фонд иск с на основание чл. 519, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 558, ал. 5 КЗ, във връзка с чл. 45 ЗЗД за разликата от 17 500 лева до 54 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от Т. С. неимуществени вреди, които са причинени при ПТП, настъпило на 23.05.2019г., ведно със законната лихва върху разликата от 36 500 лева, считано от 12.08.2019г. до окончателното й заплащане, както и в съответната част за разноските.

УКАЗВА на касаторите /Гаранционен фонд и Н. М./ всеки един от тях в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 730 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по съответната жалба ще бъде прекратено.

След представяне на вносните документи, делото да се докладва на Председателя на II т. о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето им в указания срок - да се докладва на състава за прекратяване на производството по съответната жалба.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.