Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Демет“ ЕООД, със съдебен адрес [населено място], подадена чрез адвокат П. Н., срещу решение №160 от 06.10.2021 г. по в. гр. дело № 20212200500374/ 2021 г. на Сливенския окръжен съд в частите, с които след частична отмяна на решение № 260008/02.03.2021 г. по гр. дело № 559/2019 г. на Котелския районен съд са присъдени обезщетения за неимуществени вреди за разликите както следва: на Н. Н. М. над 20 000 лв. до 50 000 лв.; на Г. Р. Н. над 5 000 лв. до 15 000 лв. и на М. Р. Н. над 5 000 лв. до 15 000 лв.

Ответниците по касационната жалба – Н. Н. М., М. Р. Н. и Г. Р. Н., всички със съдебен адрес [населено място], чрез пълномощника адвокат П. К., оспорват касационната жалба.

Касационна жалба е постъпила и от Н. Н. М., М. Р. Н. и Г. Р. Н., подадена чрез пълномощника им адвокат П. К. срещу решение №160 от 06.10.2021 г. по в. гр. дело № 20212200500374/ 2021 г. на Сливенския окръжен съд в частите, с които след частична отмяна на решение № 260008/02.03.2021 г. по гр. дело № 559/2019 г. на Котелския районен съд са отхвърлени исковете за обезщетения за неимуществени вреди за разликите както следва: на Н. Н. М. над 50 000 лв. до 80 000 лв.; на Г. Р. Н. над 15 000 лв. до 70 000 лв. и на М. Р. Н. над 15 000 лв. до 70 000 лв. Ответникът по тази касационна жалба „Демет“ ЕООД оспорва жалбата.

Третото лице помагач ЗАД „Б. В. И ГРУП“, [населено място], не е заявило становище.

Въззивният съд е приел за осъществени обективните елементи на отговорността по чл. 200 КТ за ответника по исковете, причинени от трудова злополука – смърт, настъпила по време и във връзка с извършвана от работника работа по трудово правоотношение. Тримата ищци попадат в кръга от лица, очертан от законодателя, разполагащи с активната легитимация да поставят в действие тази отговорност - Н. Н. М. е живяла на съпружески начала с починалия Р. Н. Н., а другите двама ищци са негови деца. Във въззивната жалба на ищците са изложени оплаквания относно размера на обезщетенията, определен от съда за възмездяване на претърпените от тримата ищци в резултат на трудовата злополука, довела до смъртта на техния близък, неимуществени вреди. Неимуществените вреди, представляващи неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, поради което предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо. То би следвало да отговаря на действително претъпените болки и страдания и съгласно константната съдебна практика - “неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания”. Понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. В случая, по отношение на първата ищца, макар да е установено по делото, че починалият не е бил изряден съжител, проявявал е склонност към прекомерна употреба на алкохол, не е пребивавал постоянно в общия им дом и не е демонстрирал поведение на загрижен и любящ мъж, не може да се отрече, че тя, самата, е била силно привързана към него, проявявала е търпение и грижа като към съпруг, разчитала е единствено на неговата мъжка подкрепа и помощ, доколкото той все пак я е подпомагал финансово и морално /според характера и възможностите си/, като баща на нейните деца е бил около 30 години с нея в добро и лошо. За обезщетяване на страданията на ищцата е от по-голямо значение нейното отношение към починалото лице – неин дългогодишен и единствен фактически съжител, както и нейните преживявания в резултат на смъртта му. Изброените фактори сами по себе си обуславят чисто житейски наличие на емоционални страдания, а от свидетелските показания се установява и тяхното обективно проявление в действията на ищцата – чувство на скръб, болка от загубата, притеснения за бъдещето, липса на опора и помощ занапред. Всичко това дава основание да се приеме, че справедлив паричен еквивалент на тези страдания, е сумата от 50 000 лв. По отношение на другите двама ищци – синове на починалия, също следва да се вземе предвид това, че отношенията им с него не са се отличавали с особена топлина, привързаност, взаимно уважение, обратното – ищците са проявявали категорично неодобрение спрямо склонността на баща им към алкохола. Не са поддържали близки, лични контакти в продължение на години, като синовете са живеели на голямо разстояние от баща си. Не се установява да са общували редовно и пълноценно и посредством дистанционни комуникационни средства. Вторите двама ищци не са разчитали на неговата финансова помощ, а са се справяли сами. Не може обаче да се пренебрегне същността на биологичната връзка баща-дете, която неотменно предполага пораждане на мъка и чувство за непоправима загуба у всяко човешко същество. Доколкото тя е уникална и незаместима, силата и дълбочината на страданията на децата, макар и трайно и сериозно отчуждени от своя баща, следва да се отчете като по-голяма от негативните преживявания при загуба на друг човек. С оглед това адекватно имуществено изражение на претърпените от вторите двама ищци душевни болки и страдания, е сумата от 15 000 лв. за всеки от тях. Поради това е счел за основателни частичните искове до размер на 50 000 лв. за първата и до размер на по 15 000 лв. за всеки от вторите двама ищци.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

В изложенията по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите са изложили доводи за произнасяне в обжалваното решение по множество въпроси, които се свеждат до задълженията на въззивиния съд да обсъди всички доводи и доказателства; за това как се преценяват свидетелските показания; за същността на въззивното производство; за критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне обезщетението за неимуществени вреди.

Поддържаното и в двете касационни жалби основание за очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК не е налице. От съдържанието на решението не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона /contra legem/, нито извън закона /extra legem/, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Повдигнатите въпроси са обусловили изхода на спора, но са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и тази посочена от касаторите. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. Когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също, при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. Решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правнорелевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Когато правнолревантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно. Според ППВС № 4 от 23.12.1968 г., размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

Съобразно изхода на спора деловодни разноски не трябва да се присъждат.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №160 от 06.10.2021 г. по в. гр. дело № 20212200500374/ 2021 г. на Сливенския окръжен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.