О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1730

гр. София, 09.04.2024г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осми април две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС. Р.ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр. д. № 298/2024г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 19554/29.08.2023г. на Р. И. К., подадена чрез пълномощника адв. Р. Р., против решение № 981 от 17.07.2023г. постановено по въззивно гр. дело № 3272/2022г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав. С атакуваното решение след отмяна на решение № 262548 от 28.07.2022г. по гр. д. №7446/2020г. на СГС, І ГО, ІІ бр. състав, на основание чл.5, ал.2 ЗЛС, касаторката Р. К. е поставена под ограничено запрещение.

В касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост -основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Оспорва се изводът на въззивния съд, че Р. К. страда от „душевна болест“, основан единствено на заключението на повторната СППЕ, което е непълно и недостатъчно ясно мотивирано. Поддържа се, че в нарушение на процесуалните правила съдът е обсъдил свидетелските показания, в светлината на изготвената повторна експертиза, без да им отдаде самостоятелно значение.

В допълнително представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - ППВС №5/1979г., решение № 60089/ 02.08.2021г. по т. д.№934/2020г. на ІІ ТО, решение №18/11.06.2021г. по гр. д.№ 1446/2020г. на І ГО, решение № 145/05.08.2021г. по гр. д.№ 1178/ 2020г. на ІV ГО, решение № 73/05.07.2018г. по гр. д.№ 3228/2017г. на ІІІ ГО: 1. Има ли основание въззивният съд да приеме за установено наличието на душевна болест, изразяваща се в умерен дементен синдром, при условие, че не е дефинирал в какво се състои същата, а единствено е изброил евентуално наличните симптоми; 2. Допустимо ли е постановяване на съдебен акт от въззивния съд единствено въз основа на изготвена СППЕ; 3. Допустимо ли е извършването на съдебно-психиатрична консултация от лице, което фигурира в списъка на специалистите, утвърдени за вещи лица от комисия по чл.401 от ЗСВ за съдебния район на СГС за 2021г. и позволено ли е кредитирането на изводите на същата за установяването на душевна болест. Касаторът поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като съдът разрешил делото в противоречие с решение № 12/17.06.2014г. по конст. дело № 10/2014г. на Конституционния съд на РБ и с актове на С.. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към жалбата навежда твърдения за наличие на основания и по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос, за който твърди, че има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 4. Ще се даде ли защита на лицата, страдащи от душевна болест, като се установи баланс между правото им самостоятелно да упражняват своите права и необходимата подкрепа от близки и държавни органи за упражняването на тези права, във връзка с приложението на чл.12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания.

Не на последно място поддържа, че решението е и очевидно неправилно-основание по чл. 280, ал.2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба В. К. К., действащ със съгласието на майка си М. М. М., чрез пълномощника адв. П.В., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на решението и за неоснователност на касационната жалба.

Касаторката, чрез процесуалния си представител, е направила и искане по чл. 628 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до С. по въпросите: 1. Допуска ли правото на ЕС - чл.1, чл.7, чл.20, чл.21, чл.25, чл.26 и чл.47 от ХОПЕС, национална правна уредба, в която запретено лице да няма самостоятелен достъп до съд, за да поиска преразглеждане на своето запрещение и да е лишено от правата си безсрочно и пожизнено; 2. Допуска ли правото на ЕС - чл.1, чл.7, чл.20, чл.21, чл.25, чл.26 и чл.47 от ХОПЕС, национална правна уредба, в която липсва задължение за държавните органи да осигурят периодично преразглеждане на състоянието и ограничаването на правата му в последващ етап.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Разгледан е иск с правно основание чл.5 ЗЛС, във вр. с чл. 336 ГПК. От фактическа страна е установено, че през 1961-1962г. на Р. К. е поставена диагноза „Личностно разстройство. Емоционално нестабилна личност“; първичната й инвалидизация е от 1970г. с решение на ТЕЛК; имала е афективни симптоми, дисфорични прояви и разрушителни действия; провеждала е лечение с невролептици и антидепресанти, без добър терапевтичен ефект; имала е многобройни суицидни прояви - с медикаменти, прерязване на вени и скачане от високо; при една от тях е получила фрактура на глезена, а при друга-през 2005г.-фрактура на лумбален прешлен; от тогава е прикована на легло. С решение на ТЕЛК от 2010г. на К. е призната 95% неработоспособност, поради травма на нервите и гръбначния мозък на ниво гръден кош и поради емоционална нестабилност и личностово разстройство. Според заключението на съдебно психиатричната експертиза, прието в производството пред СГС на вещото лице д-р Л.К.–психиатър, диагнозата „Личностно разстройство. Емоционално нестабилна личност“ не разкрива психично заболяване в тесния смисъл на понятието и не повлиява качествено базовите психични годности на индивида; причината за констатираните в етапната епикриза от 10.06.2021г. паметови дефицити, експертът е обяснил, че са възрастово обусловени-повече от 12-13 години, протичат бавно и постепенно и не са достигнали до дементен синдром.

Вещите лице от състава на допусната от САС допълнителна повторна КСППЕ - д-р Л.К.-психиатър и В.В.- клиничен психолог, след като са се запознали с наличната по делото медицинска документация, събраните гласни доказателства, разпита на ответницата пред СГС и след извършен личен психиатричен и психологичен преглед на Р.К. са констатирали, че е налице снижение на параментрите на вниманието – понижена устойчивост и способност за целенасочено фокусиране на съзнанието за по-продължителен период от време; страда концентрацията; паметовите възможности са снижени-задоволително е съхранена фиксацията, но процесите на ретенция и възпроизвеждане са затормозени-предполага се обедняване на мисловния процес, както и протичането му предимно на конкретно-образно ниво; налице са моменти на абстракция. Експертите са констатирали, че в сравнение с психиатричното изследване от 2021г. в момента се наблюдава значително снижение и задълбочаване на промените в паметта и интелекта на ответницата, която вещите лица квалифицират като умерен дементен синдром - увреждане на множество висши корови функции, вкл. памет, мислене, ориентация, разбиране, възможност за заучаване, съждение, но съзнанието не е помрачено. По зададените от съда, чрез вещите лица въпроси ответницата е отговаряла много често избягвайки конкретен отговор. При така установеното, експертите са направили извод, че към момента на изследването Р. К. не може да защитава интересите си, тъй като не може да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си. В откритото съдебно заседание пред САС вещото лице –психиатър е обяснила, че преди 1 година и 8 месеца, когато за първи път е видяла К., състоянието й е било коренно различно; при повторната им среща-през м. февруари 2023г. ответницата не могла да отговори на въпроси, не само от специалната правна материя, но и на въпроси, които са по-тривиални и ежедневни; не е имала ориентация за време, макар да е била ориентирана за място. Експертите са изразили мнение, че не се очаква някаква положителна промяна при установения умерен дементен синдром.

Въззивният съд е извършил подробен анализ на събраните в производството писмени и гласни доказателства, включително и на допуснатите от него: допълнителна повторна КСППЕ (изготвена от вещо лице психиатър и клиничен психолог, в състава на който е участвал и експертът, изготвил заключението на СПЕ в производството пред СГС) и преразпит на изслушани пред СГС свидетели. Обсъдил е подробно отговорите на въпросите при изслушването на ответницата в първата инстанция и отговорите й, дадени пред вещите лица по допусната комплексна експертиза, целящи установяване на когнитивните способности на ответницата, за да се установи способността й сама да защитава личните си интереси и имуществените си права. След извършена съвкупна преценка на правнорелевантните факти, установени от тези доказателства, САС е направил извод, че са налице и двете материалноправни предпоставки, при проявлението на които уязвимото лице следва да се постави под запрещение-К. страда от душевна болест-умерен дементен синдром-медицински критерий и поради тази болест до известна степен е лишена от възможността да разбира свойството и значението на извършеното (интелектуален момент) и да ръководи постъпките си (волеви момент)-юридическия критерий, тоест Р. К. не може изцяло сама да защитава интересите си. Посочил е, че поради установения „умерен дементен синдром“(душевна болест), К. е неспособна да извършва сложни мисловни, логически, когнитивни взаимовръзки. Според съда фактът, че ответницата не знае как се прехвърлят недвижими имоти, не е толкова съществен в случая, поради категоричното установяване на душевна болест, която е довела до отслабване на конгнитивните способности до степен, че тя се нуждае от подкрепящи я мерки на близки и на държавни органи. За да постанови поставянето на К. под ограничено запрещение САС е отчел, че абстрактното й мислене на по-ниско ниво не е ограничено, нито е помрачено съзнанието й; макар и при обеднен мисловен процес тя е способна да извършва съзнателни съждения на конкретно образно ниво; ответницата познава паричните знаци и стойността им и може с помощта на личния си асистент да извършва дребни сделки за задоволяване на битовите си нужди. Приел е, че К. се нуждае както от подкрепата на личния си асистент, който професионално полага грижи за нея, така има нужда и от подкрепящи я мерки-чрез назначен от органа по настойничество и попечителство попечител, който би могъл да защити личните и имуществените й интереси. Част от тези подкрепящи мерки представлява и уреденото в националното законодателство предварително разрешение (одобрение) от съда за извършване на актове на имуществено разпореждане с недвижими имоти, движими вещи и др., принадлежащи на лицето под запрещение, но винаги при съобразяване на неговия интерес-чл.168, ал.2 СК във вр. с чл.165, ал.4 СК и чл.130, ал.3 СК, като всички безвъзмездни сделки ще бъдат забранени-чл.130, ал.4 СК. По този начин според съда ще бъдат постигнати целите на закона и ще има баланс в правната сфера на ответницата - от една страна тя ще може да сключва обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите й нужди и да разполага с пенсията си, като същевременно държавата, чрез районния съд, ще гарантира нейния интерес при възмездно разпореждане с имущество й. Съдът е допълнил и, че с поставянето на ответницата под ограничено запрещение (поради нейната душевна болест, която не й позволява сама да защити личните си и имуществени права) ще се обезпечат нормативните цели на Конвенцията за правата на хората с увреждания, като при възмездното разпореждане с имущество на по-висока стойност ответницата лично ще изразява своята свободна воля, с попечителското съдействие, ни винаги под контрола на съда-чл.12, т.3, т.4 и т.5 от Конвенцията. С тези мотиви, въззивният съд е поставил ответницата под ограничено запрещение.

Върховният касационен съд намира за неоснователно искането по чл. 628 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до С.. Процедурата пред С. не представлява способ за надзор за законосъобразност от наднационалния съд на съдебен процес, развиващ се по правилата на вътрешното материално и процесуално право, а се прилага единствено по отношение тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването на валидността на акт на органите на ЕС, когато това е от значение за правилното решаване на делото-чл. 267 от ДФЕС и чл. 628 и сл. ГПК. По настоящото дело такава хипотеза не е налице. С изменението на чл. 340, ал. 2 ГПК, обн. в ДВ бр. 86 от 2017г. българският законодател призна правото на ограничено запретеният правен субект не само да участва в производството за отмяна на запрещението, но и да инициира такова производство.

Върховният касационен съд намира също, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по сочените от касатора основания.

Първите два въпроса и последната част на третия въпрос от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, макар и некоректно формулирани би могло да се приеме, че се свеждат до питането: обвързан ли е съдът от заключението на съдебна медицинска експертиза и възможно ли е, при установено с нея наличие на умерен дементен синдром да се приеме, че лицето страда от душевна болест. Така зададен, въпросът е от принципно значение за конкретното особено исково производство, като е и съществен за резултата по делото. Разрешението, дадено от въззивния съд, не е в противоречие с ППВС № 5/1979г. и с цитираните от касатора актове на ВКС. В случая противно на изложеното във втория въпрос, съставът на САС е обосновал решаващия си извод, не само с изводите от медицинското заключение, но и със свидетелските показания и с отговорите на въпросите, дадени от ответницата пред СГС и пред експертите. Съобразено е, че по делата за поставяне под запрещение единствено съдът е компетентен да реши, отчитайки медицинските данни и другите доказателства, дали ответникът следва да бъде поставен под запрещение, а вещото лице е компетентно да даде заключение не само относно това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от душевна болест или слабоумие и да определи степента на страданието, а също с оглед здравословното състояние на лицето да отговори може ли то фактически да се грижи за своите работи и интереси – т. 5 от ППВС № 5/1979г. В посочените насоки са били изследванията на комплексната експертиза, чието заключение е кредитирано от въззивния съд като обективно изготвено, научно обосновано и пълно. Там е дадена оценка, че лицето страда от душевна болест и в резултат от нея не може да се грижи в пълен обем за своите работи – т. е. не е изцяло лишено от възможност да разбира и ръководи постъпките си. В изключително правомощие на съда е, по силата на чл.202 ГПК, да възприеме или не заключението на вещото лице, независимо дали страните са направили възражения срещу него, извършвайки самостоятелна преценка за обосноваността му. Въззивният съд, с оглед установената по делото фактическата обстановка е обосновал извод, че К. страда от душевна болест, по смисъла на чл.5, ал.1 от ЗЛС, която води до невъзможност да разбира свойството и значението на постъпките си и оттам да се грижи пълноценно за своите работи, а доколкото състоянието на ответницата не е така тежко и не е установено помрачаване на съзнанието й, е приел, че тя следва да бъде поставена под ограничено запрещение. Следва да се допълни във връзка с първия поставен въпрос, че съдебната практика е дефинирала понятието „душевна болест“ (психопатия), като страдание на умствено развито лице, което обаче има за последица такова разстройство на съзнанието, което сочи на промяна на личността и обуславя неадекватно поведение и това е съобразено от въззивния съд. Предвид изложеното не е налице соченото основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице и твърдяното противоречие на решението на САС с решение № 12/17.07.2014г. по конст. дело № 10/2014г. на КС на РБ. В това решение на КС е прието, че са налице несъвършенства на цялостната законодателна уредба на режима, на който са подчинени последиците от недееспособността; отстраняването им не може да се постигне с неприлагането на разпоредбите на чл. 5 ЗЛС. Сами по себе си тези разпоредби - на чл. 5, ал. 1 и чл. 5, ал. 3 от ЗЛС не са в противоречие с Конституцията, но трябва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да бъде дадена засилена защита на правата на хората с психически увреждания, а такава ще е налице, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица, а осигуряват недопускане на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение или на трети лица, или на обществото. Атакуваното въззивно решение е съобразено с така дадените правни разрешения. Несъгласието на касатора с приетото за установено от въззивния съд и с крайния резултат по делото, съставляват доводи за неправилност на въззивното решение, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК.

Четвъртият въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, се свежда до питането: съобразено ли е въззивното решение с разпоредбата на чл.12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания. Предвид формулировката му, въпросът не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това този въпрос е разрешен от Конституционния съд на РБ с цитираното решение № 12/17.07.2014г. по конст. дело № 10/2014г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл. 5, ал. 1 ЗЛС поради противоречието му с Конституцията на РБ и с разпоредби от Конвенцията на правата за хората с увреждания. По приложението на чл. 12 от Конвенцията е налице и съдебна практика на ВКС (решение № 226/31.10.2016г. по гр. д. № 4922/2015г. на ІV ГО), според която защита на увреденото лице ще се даде, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на лицето, а следва да се цели недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение, или на трети лица, или на обществото. Предвид това чл. 5 от ЗЛС е приложим дори и при действието на КПХУ, но следва да се тълкува стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания. Наличието на съдебна практика от една страна и липсата на аргументация за необходимост от нейната промяна или осъвременяване от друга страна, налагат извода, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Решението на САС не е очевидно неправилно. То не е постановено в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му.

Предвид изложените съображения решението на САС не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Р. И. К., направено чрез пълномощника адв. Р. Р., за отправяне на преюдициално запитване до С..

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 981 от 17.07.2023г. постановено по въззивно гр. дело № 3272/2022г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: