Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на тридесети май две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. А. ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ПЕ. Р. при секретар С. М. и с участието на прокурора Д. Б. изслуша докладваното от председателя И. А. по административно дело № 1623 / 2022 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна и частна жалба на Българска народна банка (БНБ), подадени чрез упълномощен представител адв. М. В., против осъдителната част на Решение № 6295 от 02.11.2021 г., постановено по адм. дело № 3573 по описа на Административния съд София-град (АССГ) за 2021 г. и против Определение (без номер) от 14.12.2021 г., постановено по същото дело.
С обжалваното решение БНБ е осъдена да заплати на А. К. обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 624, 38 лв., претърпени в периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г., вследствие на извършено от БНБ нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), изразяващо се в невземане на решение за обявяване на неналичност на депозитите „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност) в срок от 5 работни дни, съгласно приложимата с директен ефект разпоредба на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (Директива/та), изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.03.2016 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното плащане на обезщетението. Със същото решение предявеният от ищцата иск е отхвърлен за сумата над присъденото обезщетение до пълния предявен размер от 8 627, 97 лв., като неоснователен и недоказан. Наред с това ответникът е осъден да заплати на ищцата 532, 00 лв. разноски по делото, съобразно уважената част от иска.
С обжалваното определение не е уважена молбата на частния жалбоподател БНБ за допълване на Решение № 6295/02.11.2021 г., постановено по адм. дело № 3573/2021 г. по описа на АССГ в частта за разноските.
Касационният жалбоподател поддържа неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Конкретните оплаквания са няколко и ще бъдат разгледани подробно и последователно в мотивите на настоящото решение. Иска отмяна на решението в обжалваната част. Иска също присъждане на сторените пред първоинстанционния съд разноски. Претендира разноски за настоящата инстанция. Представя списък за тях по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), договор за правна защита и съдействие № БНБ-35398/12.04.2016 г. и доказателства за извършването им.
Ответникът по касационната жалба – А. К. с [ЕГН] и с адрес в София, [жк], [адрес] не изразява становище по касационната жалба в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Чрез упълномощен процесуален представител адв. Н. К. представя писмена защита, в която излага подробни съображения за правилността на атакуваното решение в обжалваната част. Иска оставянето му в сила. В съдебното заседание пред настоящия съд, с което е даден ход на делото по същество, чрез упълномощения адв. К., прави възражение за прекомерност на претендираното от БНБ адвокатско възнаграждение за процесуално представителство за касационното производство.
Частният жалбоподател БНБ навежда като основания за неправилност на атакувания акт, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че с оглед частичното отхвърляне на исковата претенция на ищцата следва да бъде възложена тежестта да понесе разноските, сторени от ответника за защитата му в първоинстанционното производство. Излага доводи във връзка с разпоредбата на чл. 10 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и приетото в Определение № 2/20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. дело № 1/2019 г. Иска отмяна на обжалваното определение и присъждане на сторените от БНБ в първоинстанционното производство разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковата претенция.
Ответникът по частната жалба – А. К. не изразява становище по нея в срока по чл. 232 АПК. В съдебното заседание пред настоящия съд, чрез адв. К., оспорва частната жалба, като неоснователна. Иска потвърждаване на обжалваното определение, като правилно.
Участващият по делото представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната и частната жалби.
Касационната и частната жалба са процесуално допустими, като подадени от надлежна страна, за която частично обжалваното съдебно решение и атакуваното определение са неблагоприятни и в срока по чл. 211, ал. 1, респ. чл. 230 АПК, поради което следва да бъдат разгледани относно тяхната основателност. По касационната жалба, подадена от БНБ:
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
Със съдебното решение, което частично се обжалва от БНБ, АССГ е приел, че е сезиран с иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва за забавено плащане на гарантирания размер на депозита на ищцата в КТБ за периода 30.06.2014 г. – 04.12.2014 г., претърпени в резултат на незаконосъобразното бездействие на БНБ да приложи разпоредба от правото на ЕС – чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, която е с директен ефект.
За установено от фактическа страна, административният съд е приел, че Карагьозова била вложител в КТБ АД. Посочил, че на 25.04.2013 г. тя сключила с КТБ АД Анекс № 104960 към Рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка в евро при условията на преференциален безсрочен депозит.
Установил, че на 20.06.2014 г., с писмо, вх. № 4098, директорите на КТБ АД уведомили БНБ, че предвид наличните средства на банката по сметки и в брой, те няма да бъдат достатъчни за изпълнение на задълженията на банката в най-близко време. С писмо от същия ден БНБ е уведомена от директорите на КТБ АД, че към 12.06 ч. на 20.06.2014 г. е преустановено разплащането и всички банкови операции. На същата дата, на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Закона за кредитните институции (ЗКИ) (отм.) Управителният съвет на БНБ е приел Решение № 73, изменено и допълнено с Решение № 74/22.06.2014 г., с което КТБ е поставена под специален надзор за срок от три месеца, като е спряно изпълнението на всички нейни задължения за същия срок, ограничена е дейността й, забранено е извършването на всички дейности, съгласно банковата лицензия, от длъжност са отстранени членовете на управителния и на надзорния съвет на банката, акционерите, притежаващи повече от 10 на сто от акциите са лишени от право на глас, назначени са квестори. Направена е констатация, че „ликвидните активи на банката към 20.06.2014 г. не са достатъчни, за да може банката да изпълнява задълженията си в деня на тяхната изискуемост“. С поставянето под особен надзор на КТБ АД, БНБ възложила на квесторите осигуряването на пълен анализ и оценка на активите и пасивите на банковата група КТБ от независим външен одитор.
С Решение № 82 от 30.06.2014 г. на Управителния съвет на БНБ, считано от 01.07.2014 г., са намалени лихвените проценти по депозити на КТБ до средния им пазарен размер за банковата система по видове, матуритет и валути.
На 25.07.2014 г. докладът за текущото състояние на КТБ е представен от квесторите пред БНБ. Същият е приет от БНБ на 31.07.2014 г. Дадени са предписания: квесторите да възложат цялостна оценка на активите на КТБ от три одиторски фирми, която да бъде осъществена в срок до 20.10.2014 г.; да се създаде специален екип, който, в срок до 15.09.2014 г., да организира подготовката на кредитните досиета, за целите на одиторската оценка.
С Решение № 114/16.09.2014 г. Управителният съвет на БНБ констатирал, че към момента продължават да са налице условията и предпоставките, довели до поставяне на КТБ АД под специален надзор, тъй като банката продължавала да изпитва остър недостиг на ликвидност за възстановяване на банковата си дейност и за изпълнение на задълженията си към депозантите и други кредитори. Поради това действието на всички мерки, наложени с Решение № 73/20.06.2014 г. на Управителния съвет на БНБ за поставяне на банката под специален надзор и тези по Решение № 82/30.06.2014 г. на Управителния съвет на БНБ за намаляване на лихвените проценти по депозитите, било продължено до 20.11.2014 г.
Първоинстанционният съд установил, че на 20.10.2014 г. квесторите на КТБ АД внесли в БНБ докладите на „Ърнст енд Я. О. ООД, „Д. Б. ООД и „Афа“ ООД за извършен анализ и оценка на основни балансови позиции и издадени банкови гаранции от КТБ. Заключението на одиторите било за необходимост от обезценки на активи на КТБ АД в общ размер на 4 222 млн. лв. Докладите са приети с Решение № 133/21.10.2014 г. на Управителния съвет на БНБ.
С Решение № 138/06.11.2014 г. Управителният съвет на БНБ отнел лиценза на КТБ АД за извършване на банкова дейност. Със същото решение, на основание чл. 9, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН), приел да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност за КТБ, за което уведомил и Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ/Фонда/ът), с цел извършване на подготвителни действия за назначаване на синдик.
С Решение № 61/18.11.2014 г. Управителният съвет на Фонда определил девет обслужващи банки за изплащане на гарантираните влогове. Определил също датата 04.12.2014 г. за начална дата на изплащане на гарантираните депозити.
С Решение № 664/22.04.2015 г. на Софийския градски съд (СГС) по т. д. № 7549/2014 г. е обявена неплатежоспособността на КТБ АД с начална дата 06.11.2014 г. С Решение № 1443/03.07.2015 г. на Софийския апелативен съд по т. д. № 2216/2015 г., Решение № 664/22.04.2015 г. на СГС е отменено в частта относно началната дата на неплатежоспособността, като апелативният съд определил за такава 20.06.2014 г. по съображения, че състоянието на неадекватност на собствения капитал на КТБ не е настъпило към момента на отразяване на коригираните стойности в изготвените от квесторите отчети към 30.09.2014 г., а е било факт преди този момент.
За ищцата, на 06.11.2014 г. (писмо, изх. № 1230/28.06.2021 г. по описа на КТБ – л. 28-30 от адм. дело № 3573/2021 г. по описа на АССГ), е изпратена информация за подлежаща на изплащане сума в размер на 196 000, 00 лв. към ФГВБ. Тази сума й е изплатена към 05.12.2014 г. – преводно нареждане за кредитен превод и заявление за разпореждане с подлежаща на изплащане гарантирана сума – л. 11 и л. 12 от адм. дело 2480/2016 по описа на АССГ).
По делото пред първата инстанция е допусната, събрана и кредитирана като неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице С. Д.-Караджова. Задача на експертизата е установяване на размера на лихвата в проценти, начислявана по влога на ищцата в КТБ, на договорната лихва в лева, начислена върху сумата от 196 000, 00 лв. и на законната лихва върху изплатения на Карагьозова гарантиран размер на депозита й в КТБ за конкретни периоди в рамките на претендирания исков период. Заключението от тази експертиза АССГ възприел като компетентно и обективно.
При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд подробно се обосновал защо преценява като допустим предявения иск, а БНБ като надлежен ответник. Посочил е, че искът следва да се разгледа по реда на АПК и ЗОДОВ, но при спазване на стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на ЕС, изведени от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС). По съществото на иска съдът е приел, че исковата претенция е доказана по основание и частично основателна по размер – до на присъдената сума от 5 624, 38 лв. и за част от процесния период. Аргументирал се е, че по делото са установени всички предпоставки за ангажиране на отговорността на БНБ за вреди. Обсъдил е подробно разпоредбите на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, които имат значение за конкретния казус, както и относимото национално законодателство. Съобразил е даденото от СЕС тълкуване на разпоредбите на чл. 1, пар. 3 и чл. 10, пар. 1 от Директива 94/19/ЕО, което е в смисъл, че не се допуска, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна – отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор. Изложил е подробни аргументи, че правомощието по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата е възложено на „съответния компетентен орган“ на държавата членка, който е именно БНБ. Приел е, че от разпоредбите на чл. 36, ал. 3 ЗКИ и чл. 23, ал. 5 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ –отм.) недвусмислено следва, че БНБ се явява компетентният орган, който установява неналичността на депозитите, като националното законодателство обвързва момента, в който се задейства схемата за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, с отнемане на лиценза на кредитната институция. Посочил е правомощието по Директива 94/19/ЕО на съответните компетентни органи да установят, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозитите на вложителите и че не съществува близка перспектива, тя да бъде в състояние да го направи. Формирал е извод, че актът по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО е актът, с който се отнема лиценза на кредитната институция. Допълнил е, че постановявайки Решение № 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ АД под специален надзор, БНБ на практика е направила обективната констатация за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата, като преустановяването на достъпа до депозитите в КТБ е по причини, пряко свързани с финансовото й положение. Съобразил е, че на 20.06.2014 г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане, но, предвид спряната счетоводна система, всички вложители са били лишени от възможността изобщо да правят заявки за изплащане на депозитите си и не са имали достъп до тях почти шест месеца. Така, според съда, първото условие – кредитната институция да изглежда неспособна за конкретния момент да изплати депозит(и) по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, било спазено. Счел е, че спазено се явява и второто условие – да не съществува близка перспектива кредитната институция да е в състояние да изплати депозитите. Приел е, че схемата за гарантиране на депозити, която се изисква от Директива 94/19/ЕО, служи за гарантиране на номиналната стойност на обхванатите депозити и предвижда, поне до известна степен, заместител за наличността им. Подчертал е, че установяването, дали депозитите са неналични може да бъде избегнато, само ако се очаква достъпът до тях да бъде възстановен в много кратък срок. Посочил е, че с писмо, вх. № 4098/20.06.2014 г., изпълнителните директори на КТБ АД са уведомили БНБ, че, като имат предвид наличните средства на банката по сметки и в брой, те няма да бъдат достатъчни за изпълнение на задълженията й в най-близко време. Приел е, че с решението за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ е създала законова забрана тази банка да изплаща депозити по причини, пряко свързани с проблеми с ликвидността й. Определеният тримесечен срок на надзора, според съда, недвусмислено показвал липсата на „близка перспектива“ за изплащане на депозитите от кредитната институция. Счел е, че с Решение № 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ АД под специален надзор, Централната банка е извършила обективната констатация, че по нейно виждане КТБ АД изглежда неспособна за момента, по причини които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи, т. е. извършила е констатацията, че депозитите са неналични по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата. Поради това е приел, че в срок от 5 работни дни от тази констатация БНБ е следвало да постанови изричен акт по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата – задължение, което тя не изпълнила в посочения срок. Формирал е решаващия извод, че цитираната норма от Директива 94/19/ЕО е пряк източник на права и задължения, като овластява и задължава БНБ да установи неналичността на депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лицензът на КТБ АД поради неплатежоспособност. Допълнил е, че като не е взела това решение в императивния 5-дневен срок, БНБ е нарушила правото на Съюза, което нарушение квалифицирал като достатъчно съществено, за да ангажира отговорността на държавата за вреди. Приел е, че нарушението възпрепятствало задействането на механизма по компенсирането на засегнатите вложители, съгласно чл. 7, пар. 1 и чл. 10, пар. 1 от Директивата.
На следващо място първоинстанционният съд е приел, че са налице и останалите две материалноправни предпоставки за реализиране на отговорността на касационния жалбоподател и ответник в първоинстанционното производство по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно причинена имуществена вреда под формата на невъзможност за ползване на паричния капитал от 196 000, 00 лв., ощетяваща патримониума на ищцата и пряка, и непосредствена причинна връзка между бездействието на БНБ и тази вреда. Приел е че в случая обективен измерител на стойността на нарушеното право е законната лихва по чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Посочил е, че ищцата е имала парично вземане в гарантиран размер за неналичния си депозит, чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ. Обосновал се е, че като е бездействала да обяви неналичността, БНБ попречила за задействането от ФГВБ на процедурата по чл. 10 от Директивата. По този начин Фондът не изпълнил задължението си да изплати на вложителите на КТБ АД гарантирания размер на депозитите им в тази банка, вкл. на Карагьозова. Изложил е подробни аргументи, че със своето бездействие БНБ е нарушила чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Преценил е, съобразявайки императивния характер на сроковете за обявяване на депозитите за неналични и за стартиране на тяхното изплащане, че липсата на достатъчно средства във Фонда за покриване на гарантираните депозити не може да се противопостави на правата на вложителите и поради това не изключва нито съществения характер на нарушението, извършено от БНБ, нито причинно-следствената връзка с претърпените в следствие на това нарушение вреди.
Относно периода, за който се дължи обезщетение в конкретния случай, съдът е приел, че относимият такъв е този на забавата – от момента, в който Карагьозова реално е трябвало да има достъп до депозита си, до момента, в който нарушението е преустановено. Посочил е, че срокът от 5 работни дни по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, изчислен от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под специален надзор), е изтекъл на 27.06.2014 г., след която дата БНБ е в нарушение на правото на ЕС. Приел е, че датата, на която е следвало да започне изплащането, включително на депозита на ищцата до гарантирания размер от 196 000, 00 лв., е 26.07.2014 г. – денят, следващ последния ден от срока по чл. 10, пар. 1 от Директивата. Посочил е, че решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10. Именно от тази дата, според съда, БНБ вече не осъществявала незаконосъобразно бездействие. Поради това счел, че периодът, за който се дължи обезщетение, е от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г.
По отношение на размера на законната лихва за приетия от него исков период съдът се е позовал на заключението по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, като е изчислил този размер, използвайки калкулатора на Национална агенция за приходите, достъпен на Интернет страницата на Агенцията. Уважил исковата претенция до 5 624, 38 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.03.2016 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното й изплащане. Отхвърлил предявения от Карагьозова иск в останалата му част и за исковите периоди 30.06.2014 г. – 25.07.2014 г. и 06.11.2014 г. – 04.12.2014 г., като неоснователен и недоказан. Присъдил разноски, съобразно изхода от спора.
Касационната инстанция преценява постановеното решение като валидно, допустимо и правилно.
При подробно и обективно установената по делото фактическа обстановка съответен на закона е изводът на първоинстанционния съд за частична основателност на предявения от Карагьозова иск за обезщетение на имуществени вреди в размер на законната лихва за забавено изплащане на гарантирания размер на депозита й в КТБ АД (в несъстоятелност), произтичащи от извършено от БНБ нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в незаконосъобразно бездействие за вземане на решение за обявяване на неналичност на депозитите в КТБ.
Неоснователно и необосновано е касационното оплакване, че БНБ не се явява компетентният орган за претендирания исков период. От съпоставката на приложимото към спора национално законодателство с приложимото съюзно законодателство към месец юни 2014 г. става ясно, че разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. е транспонирана неточно, за което отговорността не е на БНБ, а е на националния законодател. Неточното транспониране на съюзната разпоредба в националния ни закон към този момент обаче не освобождава от отговорност Централната банка за проявеното бездействие в конкретния случай. Това е така, тъй като в две поредни решения по дела С-571/16 и С-501/18, СЕС приема, че чл. 1, пар.3, буква i) има директен ефект и представлява правна норма, целяща предоставяне на права. Признатият директен ефект на посочената разпоредба освен, че предоставя права на частноправните субекти, създава за компетентния орган задължение, което е достатъчно точно и безусловно. Основателно първоинстанционният съд е отхвърлил възражението на БНБ, че не е „компетентен орган“ по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата. Макар да е вярно твърдението на касационния жалбоподател, че изрично уреденото за БНБ в националното законодателство правомощие за установяване неналичност на депозитите на кредитна институция, да й е възложено едва със законодателните изменения на Закона за Българската народна банка (ЗБНБ) и ЗКИ през август 2015 г. (обн. ДВ, бр. 62 от 2015 г., в сила от 14.08.2015 г.), това не означава, че тя не е разполагала с него и преди тези изменения. Българската народна банка е компетентният орган, издаващ лиценз на кредитните институции, респективно това е компетентният орган, който следи кредитните институции да изпълняват задълженията си, основна част от които са спрямо вложителите им и техните депозити. Централната банка е и органът, който е натоварен да следи за обективното финансово състояние на кредитните институции и да отнема издадените лицензи на банките при наличие на законоустановени предпоставки. При тези предоставени й с националното законодателство правомощия, не е било трудно за БНБ да се разпознае в „компетентния орган“ по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО.
Касационната инстанция не споделя и касационното оплакване, че БНБ не е имала правомощието да издаде изричен акт, с който да установи неналичност на депозитите в КТБ, тъй като националният законодател не е предвидил изрично това. Правомощието на БНБ за издаването на въпросния акт произтича от действаща съюзна разпоредба, която макар да се съдържа в директива, е с директен ефект. Както се посочи и по-горе в мотивите, с оглед правомощията й съобразно националното ни законодателство в сила към релевантния момент, за БНБ е било не само възможно, но и задължително да се идентифицира с „компетентния орган“ по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО и да изпълни произтичащото от посочената норма задължение.
Неоснователни са доводите на касатора за липса на противоправност. Твърдението, че неиздаването на административен акт, в конкретния случай, е мълчалив отказ, чиято отмяна по реда на обжалването е абсолютна процесуална предпоставка на иска за вреди, съгласно чл. 204, ал. 1 АПК, противоречи на аргумента му, че за БНБ не е съществувало задължение за издаване на решение за установяване неналичността на депозитите в КТБ. От друга страна, БНБ е следвало служебно да издаде решение за установяване неналичността на депозитите при установяване на предпоставките за това, в който случай институтът на мълчаливия отказ е неприложим. Неиздаването на решението, когато са налице предпоставките за това, се явява незаконосъобразно бездействие на компетентен орган да изпълни нормативноустановено задължение. В случая, въз основа на събраните по делото доказателства и от анализа на приложимата нормативна уредба, се установява, че към 27.06.2014 г., както и 5 работни дни преди това, са били налице нормативноустановените предпоставки БНБ да издаде решение за установяване неналичността на депозитите в КТБ.
Следващият относим въпрос, в случая, налице ли е било или не съществено нарушение на приложимата съюзна норма, на който въпрос АССГ е отговорил правилно. С решението си по дело С-501/18, т. 97 от него, СЕС приема, че фактът, че не е установена неналичността на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО може да представлява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС и да позволи ангажирането на отговорността на държава членка за нарушение на Общностното право.
Като неоснователно касационната инстанция преценява и възражението в касационната жалба, че ищцата не била доказала причинена вреда. Карагьозова претендира като вреда законната лихва върху гарантирания размер на депозита й в КТБ за периода на забавата. Необоносвано се твърди, че претендираната от нея вреда за забавено изплащане на вложенията й, не следва да се подвежда под разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Непозволеното увреждане е източник на парично задължение за заплащане на обезщетение за обезвреда. Карагьозова е имала парично вземане в гарантиран размер за неналичния й депозит, което й е изплатено, но чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ. Незаконосъобразното бездействие на БНБ да установи тази неналичност на депозитите в КТБ, е забавила изплащането от ФГВБ на паричното вземане на Крагаьозова за гарантирания размер на депозита й в КТБ. Следователно, независимо, че БНБ не е нито банката, в която се е намирал депозитът на ищцата, нито е органът, който е изплатил гарантирания размер на депозита й, Централната банка е органът, който е следвало да издаде акта, който акт е един от елементите от сложния фактически състав (чл. 20, ал. 1, т. 2 ЗГВБ) за упражняване и удоволетворяване на правото на ищцата за паричното й вземане от ФГВБ. Ищцата е получила със забава гарантирания размер на депозита й в КТБ, която е провокирана от държавен орган, от акта, на който зависи изпълнението на задължението от страна на длъжника. В този случай дължимото обезщетение от деликвента следва да е от вида и в обема на обезщетението, дължимо при забава от прекия длъжник на паричното задължение, което изрично е уредено в нормата на чл. 86 ЗЗД. Законът урежда както вредата при несвоевременно изпълнение на парично задължение, така и обезщетението за нея и начина му на изчисляване. В конкретния случай вредата се изразява в забава за получаване на дължимата парична сума и е доказана до уважения от АССГ размер.
Относно началната дата на периода, за който се дължи обезщетение в конкретния случай, следва да се посочи, че срокът от пет работни дни по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, считано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под специален надзор) изтича на 27.06.2014 г. След този момент действително БНБ е в нарушение на посочената разпоредба, но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане, а се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити, съответно започва да тече срокът за изплащане. По аргумент от чл. 23, ал. 5 ЗГВБ (отм.), при вземане на дължимото се решение по чл. 1, пар. 3, буква i) в 5-дневния срок – т. е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. От следващия ден – 26.07.2014 г. ищцата започва да търпи реални вреди, поради неизплащане на гарантирания размер на депозита й в КТБ. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директивата. От тази дата, включително, БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие. Поради това, както правилно е определил първоинстанционният съд, периодът, за който се дължи обезщетение, е от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г.
Правилно е определен и размерът на обезщетението за посочения период. Неоснователен е доводът на касатора, че не е налице вреда в случая, тъй като за периода, в който КТБ е била поставена под специален надзор, ищцата е получавала договорни лихви за вложенията си в КТБ. Договорната и законната лихва се дължат на различни фактически и правни основания и целта им е различна, поради което не може да се приеме, че начислената на ищцата договорна лихва за периода на специален надзор частично или напълно обезщетява понесената вреда от забавеното изпълнение на паричното задължение за заплащане на гарантирания размер на депозита й.
По съображения, аналогични на гореизложените, касационният състав преценява, като неоснователни, възраженията на касационния жалбоподател за липса на причинно-следствена връзка между забавата и поведението на Централната банка.
Предвид изложените съображения, подадената от БНБ касационна жалба е неоснователна, а Решение № 6295 от 02.11.2021 г., постановено по адм. дело № 3573 по описа на АССГ за 2021 г. в обжалваната част е правилно и следва да се остави в сила.
С оглед изхода на спора в касационното производство, направеното от касационния жалбоподател искане за присъждане на разноски за производството пред Върховния административен съд е неоснователно. Разноски не се дължат и на ответника по касация предвид изрично заявеното в съдебно заседание (протокол от съдебно заседание, проведено на 30.05.2022 г. – л. 44-46 от касационното дело), че такива не се претендират за настоящата инстанция.
По частната жалба, подадена от БНБ:
Частната жалба е неоснователна.
Определение без номер от 14.12.2021 г., постановено по адм. дело № 3573/2021 г. по описа на АССГ е валидно, допустимо и правилно. Обоснован е изводът на пъровинстанционния съд, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията, съгласно изм. и доп., публ. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно пар. 6, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това – на 10.03.2016 г.
Неоснователни са изложените в частната жалба доводи, че обжалваното определение противорчи на Определение № 2 от 20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. дело № 1/2019 г. Разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) е ясна и изчерпателно изброява кои са задължителните актове за органите на съдебната власт, изпълнителната власт, органите на местното самоуправление, както и за всички органи, издаващи административни актове. Определение № 2 от 20.04.2021 г., с което се отклонява искането за приемане на тълкувателно постановление, не е измежду актовете, посочени в чл. 130, ал. 2 ЗСВ и не може да бъде, тъй като с него не се тълкува закона, поради което и мотивите в него по приложението на разпоредбата, чието тълкуване е поискано, не обвързват съдилищата.
Несъответни на приложимия материален закон са и останалите аргументи и възражения, изложени в частната жалба, относно чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, както и относно приложимостта на чл. 78, ал. 3 ГПК и на чл. 143, ал. 3 АПК в конкретния случай.
В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ (в приложимата редакция преди изменението и допълнението на закона, обн. в ДВ бр. 94 от 29.11.2019 г.) се съдържат изрични разпоредби за разноските в производствата по този закон, като е направено категорично и ясно разграничение между разноски по делото, държавна такса и адвокатско възнаграждение. Тази изрична законова регламентация на отговорността за разноски изключва приложимостта на чл. 143, ал. 3 АПК и чл. 78, ал. 3 ГПК.
Съгласно чл. 10, ал. 2, предл. първо ЗОДОВ: „Ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството.“
Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ: „Ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.“
Законодателното разграничение на отговорността за разноски на ищеца и ответника в процеса е ясно. При отхвърляне на иска, в обхвата на дължимите от ищеца разноски, са включени само разноските по производството. Понятието „разноски по производството“ включва разноски, извършени от страната, във връзка с определени процесуални действия – депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед. Възнаграждението за (един) адвокат представлява платеното възнаграждение на ползвания от страната адвокат, но това възнаграждение законодателят не е възложил в тежест на ищеца, чиито иск, предявен по специалния закон, е изцяло отхвърлен. Не се предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на възнаграждение за процесуално представителство и при частично отхвърляне на иска му, каквато е настоящата хипотеза. Поради това правилно АССГ е приел, че не е налице основание на БНБ да бъде присъдена претендираната сума за разноски, респ. да бъде допълнено обжалваното съдебно решение, предмет на касационнен контрол.
По изложените съображения, атакуваното определение, като правилно, следва да се остави в сила.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 6295 от 02.11.2021 г., постановено по адм. дело № 3573 по описа на Административния съд София-град за 2021 г. в обжалваната му част.
ОСТАВЯ В СИЛА Определение без номер от 14.12.2021 г., постановено по адм. дело № 3573 по описа на Административния съд София-град за 2021 г.
Решението не подлежи на обжалване.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ ИСКРА АЛЕКСАНДРОВА
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ П. П. п/ АЛБЕНА РАДОСЛАВОВА