Производството е по искове по чл. 26 ЗЗД и ревандикационен иск, предявени от Министъра на земеделието и храните против Н. Г. М. лично и в качеството му на [фирма] и Д. Г. М.. Ищецът поддържа, че е собственик на претендираните имоти, тъй като те са част от държавния поземлен фонд. Спорните площи, държани от ответника, са включени в имот с идентификатор 23769.501.603, ситуирани са в двора на бивше ТКЗС и са свободни, незастроени, прилежащи към сгради на организации по § 12 и 19 ЗСПЗЗ и чл. 45а ППЗСПЗЗ. В исковата молба спорните имоти са индивидуализирани като части от имоти с идентификатори 350, 347, 346, 345.

Установено е, че с нотариален акт № 23 от 15.09.2007г. Г. М. Т. и М. А. Т. даряват на сина си Н. Г. М. поземлен имот в урбанизирана територия с площ 1334 кв. м., с начин на ползване:стопански двор, представляващ ПИ 23769.501.343 по кадастралната карта на [населено място], заедно с построената в него дърводелска работилница. С нотариален акт № 134 от 10.09.2008г. Н. М. е признат за собственик по давност върху имот с площ 4850 кв. м., част от ПИ 23769.501.603, целия от 6184 кв. м. С нотариален акт № 135 от същата дата е признато правото на собственост върху цялата площ на ПИ 23769.501.603, а именно върху 6184 кв. м. /сбор от площите по предходните два нотариални акта/. С договор за покупко-продажба от 2009г. правото на собственост е прехвърлено от Н. М. и съпругата му Д. М. на [фирма]. Установено е, че върху имота приобретателят е построил семеен хотел.

Техническата експертиза сочи, че за стопанския двор на бившето ТКЗС няма изработен парцеларен план, понеже той се намира в границите на населеното място, за което има одобрен застроителен и регулационен план /З./ от 1996г. През 2003г. е одобрена кадастралната карта на селото като процесните имоти са нанесени с границите по З. и посочени площи. През 2008г. по заявление на ответника Н. М. е нанесен в кадастралната карта ПИ 23769.501.603 с площ 6 184 кв. м., който обхваща части или поглъща изцяло имотите 343, 345, 346, 347, 350, съществуващи по одобрената през 2003г. кадастрална карта. Индивидуализацията на имотите по исковата молба е по идентификаторите на имотите по кадастралната карта, одобрена през 2003г.

За да уважи иска съдът е приел, че държавният поземлен фонд включва и земите в стопанските дворове на бившите ТКЗС, като земите от този фонд не могат да бъдат придобивани по давност. Затова съдът е счел, че частите от имоти, включени в новонанесения имот № 603, са държавна собственост и ответникът Н. М. не е могъл да придобие право на собственост върху тях, нито да се разпорежда с него. Поради това е уважил иска по чл. 108 ЗС. По исковете по чл. 26 ЗЗД съдът е изложил съображения, че нотариалните удостоверявания в двата констативни нотариални акта са опровергани и противоречат на закона, поради което са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Сделката, с която Н. М. се е разпоредил с имота, пък е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД като сключена от несобственик.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира следното:

На първо място касаторите навеждат довод за недопустимост на решението поради ненадлежно упражнено право на иск. Считат, че с надлежната процесуална легитимация за предявяване на иск за собственост относно земи от държавния поземлен фонд разполага министъра на земеделието, който представлява Държавата - чл. 24 ЗСПЗЗ, а исковата молба е предявена от Министерството на земеделието. Позовават се на решение № 72/21.07.2014г. по гр. д. № 7698/2013г. на ІІг. о., според което министерство може да предяви иск за собственост на имот, който е държавна собственост, доколкото твърди, че имотът му е предоставен за стопанисване и управление, тъй като от тези твърдения следва неговата процесуална легитимация като процесуален субституент на държавата. След като се приема за допустим иска на министерството, то разрешението не е в противоречие с обжалвания акт. Освен това, в случая исковата молба е предявена от Министерство на земеделието, но от изложените обстоятелства е видно, че се защитава правото на собственост на земи, които са част от държавния поземлен фонд и като такива са собственост на Държавата. Упражняването и защитата на това право на собственост е възложено на министъра на земеделието и храните съгласно чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ. Именно затова съдебното решение е постановено спрямо Държавата, представлявана от посочения министър.

На следващо място касаторът поставя въпроси, свързани с индивидуализацията на недвижим имот, предмет на иск за собственост, а именно: а/дали липсата на индивидуализация по действащите план или кадастър представлява нередовност на исковата молба; б/ как следва да процедира съда, когато индивидуализацията не е по актуален план или когато има неточност в индивидуализацията, водеща до неяснота в предмета на спора; в/редовна ли е исковата молба за защита на реална част от недвижим имот, без да са посочени границите на тази част.

В решение № 342/19.01.2012г. по гр. д. № 1488/2010г. на І г. о. сочи, че по дела за собственост имотите следва да се индивидуализират според заснемането им по действащия план, както и с данните по кадастралната карта, ако такава е одобрена; ненадлежната индивидуализация е недостатък на исковата молба, за който съдът следи служебно. Решение № 11/01.02.2012г. по гр. д. № 155/2011г. на І г. о. също изисква имотът, предмет на спора, да се посочи по всички индивидуализирани белези - местонахождение, граници, площ, номер по действащия кадастрален и регулационен план или друг вид план, а когато за населеното място има влязла в сила кадастрална карта - идентификатора на имота; само при такава яснота по предмета на делото съдът може да се произнесе по предявения иск; ако спорния имот не е индивидуализиран по този начин, исковата молба е нередовна и съдът е длъжен да я остави без движение със съответните указания. Решение № 74 от 22.03.2013г. по гр. д. № 757/2012г. на І г. о. обръща внимание, че при иск за защита на реална част от недвижим имот се дължи индивидуализация както на целия недвижим имот, така и на спорната реална част, като трябва да се посочи точно кое място от имота тя заема, чрез описване на границите и площта й.

По настоящето дело в исковата молба и уточнението й от 16.01.2013г. е посочен спорния имот - ПИ 23769.501.603, който е нанесен в кадастралната карта през 2008г., като наред с това е описано, че той е образуван от части от имоти по кадастралната карта, одобрена 2003г., за които имоти са посочени и номерата им по З.. Поискано е вещо лице, което да установи конкретните реални площи, завзети при образуването на новия имот. В диспозитива на решението съдът е описал имотите /и по-точно реалните части от тях, включващи се в новообразувания имот/ като е ползвал идентификаторите по кадастрална карта, одобрена през 2003г., без при това да отграничи реалните части като опише местоположението и границите им, и евентуално да препрати към скицата на вещото лице, която онагледява разположението на спорните части от имоти спрямо новообразувания един имот, нанесен по-късно в кадастралната карта. При тези констатации е налице основание за допускане на касационно обжалване по третия подвъпрос поради противоречие с Решение № 74 от 22.03.2013г. по гр. д. № 757/2012г. на І г. о.

Третият правен въпрос, поставен от касатора, е за допустимостта на иск за нищожност по чл. 26 ЗЗД на констативен нотариален акт. Поддържа се противоречие с разясненията в Тълкувателно решение № 3/2012г. на ОСГК на ВКС, както и с Решение № 685 от 03.11.2010г. по гр. д. № 1201/2009г. на ІІІг. о. В тълкувателния акт е изяснена различната правна същност на констативните нотариални актове и на тези, удостоверяващи правни сделки, като е изтъкнато, че първите удостоверяват съществуването на правото на собственост, а вторите удостоверяват насрещните волеизявления на страни по договор, целящи прехвърлянето на това право. В посоченото решение на ІІІг. о е изтъкнато, че защитата срещу констативен нотариален акт е чрез иск за собственост, при уважаването на който констативният нотариален акт се отменя, а не чрез нищожност на нотариалното действие и на самия нотариален акт като сделка.

Решението на въззивния съд противоречи на посочената практика, тъй като с него е прогласена нищожност на два констативни нотариални акта на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, което основание е приложимо само за правни сделки. Затова следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Четвъртият правен въпрос на касатора е за задължението на въззивния съд да мотивира актовете си, особено когато пререшава спора. Счита, че обжалваното решение страда от липса на мотиви, тъй като съдът е посочил само приложимия закон - позовал се е на множество правни норми, без да обоснове въз основа на кои доказателства приема установената фактическа обстановка. По този въпрос касаторът се позовава на противоречие с три решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, които изискват въззивния съд да обсъди всички доказателства, да посочи кои обстоятелства намира за установени и какви правни изводи следват от тях. В случая Варненски апелативен съд е извършил както обсъждане на доказателствата, така и формиране на свои правни изводи, като наред с това е разгледал наведените от страните доводи и възражения. Посочил е, кои правни норми са неправилно приложени от първоинстанционният съд и кои са действително приложимите за случая. Вярно е, че е изброил множество правни норми и не е коментирал конкретното съдържание на всяка от тях, но единствено това не обуславя немотивираност на акта. Ето защо, липсва поддържаното основание за достъп до касационен контрол.

Последният правен въпрос, поставен от касатора, е дали е нищожна продажбата на недвижим имот, извършена от несобственик. Въпросът касае предявения иск по чл. 26 ЗЗД за нищожност на договора за продажба от 30.10.2009г., с който ответниците физически лица са продали имота на едноличния търговец, регистриран на името на Н. М.. С. Р. № 854 от 29.12.2010г. по гр. д. № 578/2010г. на ІV г. о., което е израз на утвърдената съдебна практика по въпроса, договорът за покупко-продажба на имот, сключен от несобственик, е действителен договор, но не поражда вещен ефект. Предвид изводите на въззивния съд за нищожност на посочената правна сделка, като сключена от несобственик, се налага допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ

:

ДОПУСКА

касационно обжалване на решение № 105 от 07.07.2014г. по гр. д. № 277/2014г. на Варненски апелативен съд по касационната жалба, подадена от Н. Г. М. лично и като [фирма] и от Д. Г. М..

УКАЗВА

на жалбоподателите в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 1770, 47лв. /хиляда седемстотин и седемдесет цяло и четиридесет и седем стотни/ за разглеждане на касационната жалба.

При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.

След внасяне на държавната такса делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: