Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 1640 от 14.10.2013 г., постановено по в. гр. д. № 1671/2013 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 2044 от 21.05.2012 г. по гр. д. № 3416/2012 г. на Пловдивски районен съд, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от М. Г. Н. против А. И. А. иск за съществуване на парично вземане за сумата 20 000 лв. по запис на заповед от 06.12.2010 г. с падеж 06.09.2011 г., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение № 10609/17.09.2011 г. по ч. гр. д. № 15767/2011 г. на Пловдивски районен съд.

В касационната жалба се излагат доводи по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за признаване на вземането по записа на заповед за съществуващо и за присъждане на разноските по делото. Касаторката навежда оплаквания, че въззивният съд е нарушил закона и се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС като е отхвърлил предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск, въпреки формалната редовност на записа на заповед, от който произтича спорното вземане, и отсъствието на доказани от ответника възражения за несъществуване на вземането.

Ответникът по касация А. И. А. от [населено място], обл. П., не заявява становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

С определение № 547 от 14.10.2014 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 17, при разрешаване на значимия за изхода на спора правен въпрос

за

предмета на делото

и за

разпределението на доказателствената тежест

в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК при предявен иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл. 417, т. 9 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от М. Г. Н. против А. И. А. установителен иск за съществуване на парично вземане за сумата 20 000 лв. по запис на заповед от 06.12.2010 г. с падеж 06.09.2011 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, Пловдивски окръжен съд е приел, че ищцата не е доказала вземането си, тъй като не е въвела и установила в процеса конкретни каузални отношения между нея като поемател и ответника като издател на записа на заповед, заради които е издаден записът на заповед. Въззивният съд е изложил съображения, че макар да съставлява самостоятелна абстрактна сделка, записът на заповед се издава заради конкретни каузални правоотношения между издателя и поемателя, което изисква в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК кредиторът /поемател/ да въведе и докаже каузата, заради която е издаден конкретният запис на заповед. С оглед на това и без да отрича формалната редовност на записа на заповед, Пловдивски окръжен съд е направил решаващия извод, че след като с отговора на исковата молба ответникът е въвел възражение, че не дължи сумата по записа на заповед, тъй като няма каузално правоотношение с ищцата и не е получавал пари от нея, а ищцата не е ангажирала доказателства за наличие на каузално правоотношение, обвързано със записа на заповед, искът по чл. 422, ал. 1 ГПК следва да бъде отхвърлен.

Въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС, формирана с Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и е неправилно поради нарушение на закона.

Според задължителните указания в т. 17 от цитираното тълкувателно решение, предмет на делото в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК при предявен иск за установяване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл. 417, т. 9 ГПК, е

съществуването на вземането, основано на записа на заповед

. Записът на заповед е самостоятелна правна сделка от категорията на абстрактните, при която основанието е извън съдържанието на документа. С оглед на това в съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът - кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Когато ответникът - длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, без да противопоставя конкретни възражения срещу съществуването му, ищецът - кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед. В този случай тежестта за доказване на каузалното правоотношение и на обвързаността му със записа на заповед се разпределя в съответствие с общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за съществуването или несъществуването на установяваното в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК менителнично вземане.

В исковата молба, с която е предявен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, ищцата /сега касатор/ е посочила като основание за възникване на спорното парично вземане единствено записът на заповед, послужил като документ по чл. 417, т. 9 ГПК за издаване на заповедта за изпълнение. С отговора на исковата молба ответникът е възразил, че не дължи сумата по записа на заповед, защото няма никакви отношения с ищцата, не е получавал пари от нея, подписал е записа на заповед поради въвеждане в заблуждение от съпруга на ищцата и е вписал в текста на документа грешен номер на личната си карта.

Въззивният съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна, тъй като съдържа всички предвидени в чл. 535 ТЗ задължителни реквизити. Разпоредбата на чл. 535 ТЗ не визира като задължителен реквизит на записа на заповед датата на издаване на личната карта на издателя - длъжник, поради което възражението на ответника, че е вписал в текста на документа грешна дата на издаване на личната си карта, е без значение за действителността на записа на заповед. Възражението за въвеждане в заблуждение при подписването на записа на заповед не е подкрепено с доказателства и в съответствие с правилото на чл. 154 ГПК правилно не е взето предвид от съда при преценката на действителността на менителничния ефект.

При правилно изградени изводи за действителност на записа на заповед въззивният съд е разрешил спора за съществуване на произтичащото от записа на заповед вземане в противоречие с материалния и процесуалния закон - чл. 535 ТЗ и чл. 154 ГПК, и с указанията в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В качеството му на абстрактна правна сделка редовният от външна страна запис на заповед доказва вземането на поемателя за обещаната от издателя парична сума, което вземане е предмет на делото в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК. Наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на установяваното по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК парично вземане, освобождава ищцата - кредитор от задължение да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение в този случай е в тежест на ответника - издател на записа на заповед, и то при условие, че същият е въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, основани на каузално правоотношение с издателя. В хода на процеса ответникът не е противопоставял възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, изведени от конкретно каузално правоотношение, а е твърдял, че между него и ищцата няма други отношения извън записа на заповед и че не дължи сумата по записа на заповед, тъй като не е получавал пари от ищцата. Процесуалната позиция на ответника следва да се квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед указанията в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не създава задължение за ищцата да сочи и да доказва каузално правоотношение като основание за възникване на вземането, чието съществуване е доказано с редовния от външна страна и действителен запис на заповед. Ответникът не е доказал да е погасил вземането чрез плащане или друг предвиден в закона способ, от което следва извод, че вземането съществува, а предвид настъпилия падеж на записа на заповед - че същото е изискуемо и подлежи на изпълнение.

Като е отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, въпреки редовността на записа на заповед и липсата на доказани от ответника абсолютни и относителни възражения за несъществуване на спорното вземане, Пловдивски окръжен съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия и поради това спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция като се признае за съществуващо вземането по записа на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 15767/2011 г. на Пловдивски районен съд.

В зависимост от крайния изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на касаторката разноски за всички съдебни инстанции в размер общо на 1 330 лв. Разноски в заповедното производство не са претендирани и не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ

решение № 1640 от 14.10.2013 г., постановено по в. гр. д. № 1671/2013 г. на Пловдивски окръжен съд, и вместо него

постановява

:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО

по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че в полза М. Г. Н. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ап. 5, съществува парично вземане към А. И. А. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] чардак, обл. Пловдивска, за сумата 20 000 лв. /двадесет хиляди лв./, произтичащо от запис на заповед с дата на издаване 06.12.2010 г. и падеж 06.09.2011 г., ведно със законната лихва от 14.09.2011 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение № 10609/17.09.2011 г. в производството по ч. гр. д. № 15767/2011 г. на Пловдивски районен съд.

ОСЪЖДА

А. И. А. да заплати на М. Г. Н. сумата 1 330 лв. /хиляда и триста и тридесет лв./ - разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО

не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: