О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1448

гр.София, 27.03.2024г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

осемнадесети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев

Ерик Василев

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 5390/ 2023 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Деси-2002“ ООД, гр.Монтана, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Монтански окръжен съд № 185 от 28.07.2023 г. по гр. д.№ 192/ 2023 г., с което е потвърдено решение на Монтански районен съд от 18.04.2023 г. по гр. д.№ 1353/ 2022 г. и по този начин по предявените от Г. К. С. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ и чл.224 ал.1 КТ, е признато за незаконно и е отменено уволнението, за което е издадена заповед № 1/ 04.01.2022 г. на управителя на „Деси-2002” ООД, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност общ работник в хранителен магазин в [населено място], обл.М., ответникът е осъден да й заплати обезщетение за принудителна безработица в периода от 04.01.2022 година до 04.07.2022 година в размер 3 946,80 лв. със законната лихва върху тази сума от 24.02.2022 г. до окончателното й изплащане и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 344,52 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 24.02.2022 г. до окончателното й изплащане и е разпределена отговорността за таксите и разноските за производството.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът претендира обжалваният акт да бъде допуснат до касационен контрол поради недопустимостта му, като във връзка с това искане формулира процесуалноправният въпрос „Има ли ищецът правен интерес да иска от съда отмяна на заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение, която никога не му е връчвана по никакъв начин?“. Евентуално повдига като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол „Материалноправния въпрос по приложението на чл. 335, ал. 2 КТ относно момента, в който изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение поражда действие и в частност кога издадената от работодателя заповед за уволнение е надлежно връчена на работника?“; „Материалноправния въпрос може ли да породи присъщия й правен ефект заповед за уволнение, която е изготвена от работодателя без да е връчена на работника?“; и „Процесуалноправния въпрос относно доказателствената тежест и начина на доказване на прекратяване на трудовото правоотношение и по специално на отправеното до НАП уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ?“. Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд /ВКС/.

Ответната страна Г. С. не взема становище по жалбата.

Съдът намира жалбата за частично недопустима, доколкото съдържа искане за цялостно обезсилване, евентуално – отмяна на обжалваното решение. В частта, в която се е произнесъл за съществуването на задължение на ответника да плати на ищцата обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.224 ал.1 КТ в размер 344,52 лв, въззивният съд е постановил окончателен съдебен акт, съгласно чл.280 ал.3 т.3 ГПК. В тази му част актът не подлежи на касационно обжалване, в съответната част касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане по същество.

В останалата си част жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.

Въззивният съд приел за безспорно между страните, че ищцата е била в трудово правоотношение с ответника, възникнало от валидно сключен трудов договор, по силата на който ищцата е изпълнявала длъжността „общ работник”, считано от 10.12.2018 г. Този договор бил прекратен със заповед № 1/ 04.01.2022 г. на основание чл.325 т.1 КТ - по взаимно съгласие, каквото съгласие обаче ищцата не е давала. Предварително изготвената заповед за уволнение, подписана от работодателя, й била предоставена за подпис от друг работник на ответното дружество, но ищцата отказала да я подпише, макар да я заснела с телефон. Преди това работодателят предложил на целия персонал на магазина, в който течал ремонт, да подаде молба за неплатен отпуск или за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие до приключване на ремонта. Останалите работници приели втория вариант и след приключване на ремонта в обекта са се завърнали отново на работа. Ищцата не е приела нито един от вариантите и не се е завръщала отново на работа. Няколко дни след като на ищцата било предложено да подпише заповедта за прекратяване на трудовия й договор тя извършила справка в НОИ и установила, че прекратяването на трудовото правоотношение било заявено и регистрирано, считано от 04.01.2022 г. При тези фактически установявания от правна страна съдът посочил, че извършеното уволнение е незаконно, тъй като липсвало каквото и да е съгласие от страна на ищцата трудовият й договор да бъде прекратен по взаимно съгласие. Въпреки това ответникът изпратил уволнителната заповед в НОИ за обявяване, с което заявил волята си, че трудовото правоотношение е прекратено. Съдът посочил, че когато трудовият договор се прекратява без предизвестие, ефектът на прекратяването настъпва от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора.Това изявление било получено от ищцата на 04.01.2022 г., макар тя да отказала да го подпише, но го е снимала. О този момент процесното трудово правоотношение било прекратено, като това прекратяване било незаконно. За законността на уволнението по чл.325 ал.1 т.1 КТ било необходимо страните по трудовото правоотношение да са изразили взаимното си съгласие изрично и в писмена форма. В случая нямало подадено от работника до работодателя писмено заявление за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. При липса на съвпадащи насрещни волеизявления на страните по този въпрос, извършеното от работодателя уволнение било неправомерно. Искът за отмяната на това уволнение бил основателен, съответно основателен бил и искът за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, като работникът имал право и на обезщетение за оставане без работа за период от 6 месеца след прекратяване на договора.

Касационната инстанция не установява така постановеното решение да е недопустимо, като потвърждаващо съдебен акт, издаден по иск, за предявяването на който не е съществувал правен интерес. Според трайно установената практика преценката налице ли е правен интерес от търсената защита е винаги конкретна и се прави с оглед установените и специфични за конкретния правен спор обстоятелства. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, а формулираният от касатора процесуалноправен въпрос във връзка с доводите му за недопустимост на съдебния акт е необуславящ. Питането „Има ли ищецът правен интерес да иска от съда отмяна на заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение, която никога не му е връчвана по никакъв начин?“, не кореспондира на фактическите установявания на въззивния съд, според които заповедта за уволнение е връчена на 04.01.2022 г., макар ищцата да не е удостоверила това обстоятелство с подписа си. Фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на контрол в производството по чл.288 ГПК.

По аналогични съображения необуславящ е материалноправния въпрос може ли да породи присъщия й правен ефект заповед за уволнение, която е изготвена от работодателя без да е връчена на работника. Той няма значение за решаващите правни изводи на въззивния съд, изградени въз основа на фактическа констатация, че заповедта е връчена. Що се касае до процесуалноправния въпрос относно доказателствената тежест и начина на доказване на прекратяване на трудовото правоотношение и по специално на отправеното до НАП уведомление по чл. 62 ал.4 КТ, той също не е обуславящ, тъй като в обжалваното решение не е прието, че уведомлението по чл.64 ал.2 КТ има каквото и да е правно значение за съществуването или не на трудовото правоотношение.

Обуславящ е единствено материалноправния въпрос кога издадената от работодателя заповед за уволнение е надлежно връчена на работника, но противно на доводите на касатора, но той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Соченото от касатора решение на ВКС, ІV г. о. по гр. д.№ 4471/ 2016 г. не дава правни разрешения, които да са противоположни на даденото в обжалваното въззивно решение. В него е прието, че изявлението на страната по трудовия договор поражда действие с достигането си до адресата, т. е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите. Писменото изявление на работодателя за прекратяване на трудовия договор може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга. Когато изявлението достигне до адресата, то поражда целеното с него правно действие, като въпросът как фактът на достигането се доказва, е напълно различен. Работникът може да удостовери с подписа си този факт, но не съществува пречка той да признае, че съответното писмено изявление на другата страна по договора е достигнало до него. Същото е прието в обжалваното решение, затова по единствения обуславящ правен въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК .

По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Деси-2002“ ООД, гр.Монтана, срещу въззивно решение на Монтански окръжен съд № 185 от 28.07.2023 г. по гр. д.№ 192/ 2023 г. в частта му, с която „Деси-2002” ООД е осъдено да заплати на Г. К. С. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 344,52 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 24.02.2022 г. до окончателното й изплащане и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д.№ 5390/ 2023 г. на Върховен касационен съд, ІV г. о. в тази част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Монтански окръжен съд № 185 от 28.07.2023 г. по гр. д.№ 192/ 2023 г. в останалата част.

Определението подлежи на обжалване само в частта, в която производството по делото е прекратено, пред друг състав на Върховния касационен съд в седмичен срок от връчването му; в останалата част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: