ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 747
Гр. София, 26.03.2024г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шести февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 538 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [община] срещу решение № 577/10.08.2022г. по т. д. 17/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 261026/25.06.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, с което са отхвърлени предявените от [община] срещу „СД В.“ ООД, „Еко-машинъри“ ЕООД, „Екострой М и М“ ООД, „Г.“ ООД и „Г.“ АД искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата общо 3 475 538,78 лева – неустойка по чл. 70, чл. 71 и чл. 75 по договор № Д-147/22.05.2015г. за изграждане на регионална система за управление на отпадъците за регион Борово, Бяла, и по чл. 86 ЗЗД - законната лихва върху сумата, считано от 21.12.2015г. до датата на завеждане на исковата молба в размер на 31 922,82 лева, и са присъдени разноски по делото.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и поради неговата необоснованост. Оспорва като противен на материалния закон и утвърдилата се съдебна практика извода на въззивния съд, че процесният договор е нищожен на основание чл. 41, ал. 2 ЗОП /отм./, като поддържа, че духът и логиката на закона позволяват всяко изменение на договора, сторено в обществена полза, с което на практика се подобрява първоначалното предложение на участника в обществената поръчка. Сочи, че въззивният съд е допуснал смесване на понятията противоречие на императивна материалноправна норма и заобикаляне на закона, като поддържа никое от последните да не е осъществено при сключване на процесния договор. Оспорва като противен на закона и задължителната съдебна практика по приложението му и извода на въззивния съд, че процесният договор се явява нищожен поради невъзможен предмет, тъй като заложеният в него срок с оглед технологичните процеси, необходими за изработването на поръчката, е крайно недостатъчен. Изтъква, че валидността на договора следва да бъде преценявана към момента на сключването му, съобразно възприетото с тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016г. по т. д. № 3/2014г. на ОСГК на ВКС, като никоя от очертаните в тълкувателния акт хипотези на невъзможен предмет не е относима към процесния договор за изработка. Поддържа, че въззивната инстанция в нарушение на процесуалния закон е приела, че е сезирана с разглеждане на спор относно неустоечни задължения в резултат на неточно изпълнение, които обаче са били поддържани в условията на вече развален договор, каквото обстоятелство първоинстанционният съд не е задължавал ищецa да установява с приетия по делото доклад. Сочи, че с въззивната жалба многократно е акцентирал, че въпреки възприетото от СГС, че договорът е прекратен с изтичане на срока му, облигационната връзка между страните е прекратена на много по-късен етап, след образуването на съдебния спор - с подписването на констативен протокол на 10.02.2016г. Излага, че решението е и необосновано, защото липсват ясни мотиви досежно датата на разваляне на договора, от една страна, и от друга въззивният съд неправилно е приел, че е обвързан от твърдения в исковата молба за неустоечни задължения въз основа на развален договор. Изтъква, че с исковата молба е претендирал неустойки за лошо изпълнение, които следва еднозначно да се считат за поддържани по все още неразвален договор. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:
1. Налице ли е противоречие с разпоредбата на чл. 41, ал. 2 ЗОП /отм./ или заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. I-во, втора алтернатива ЗЗД, когато по повод възлагане изпълнението на обществена поръчка, страните сключат договора с клаузи, различни от условията, при които е открита и обявена за приключила процедурата с одобряването на кандидат, при условие че тези клаузи са изменени в обществена полза, същите не променят цялостния характер на поръчката, не нарушават правилата на конкуренцията и по съществото си представляват скъсяване на срока за изпълнение на поръчката, без същевременно това намаление на времето за престиране от страна на изпълнителя да рефлектира в договора върху основните параметри на поръчката като цена, количество и качество на изпълняваното задание, и обуславя ли това изменение нищожност на сключения договор по ЗОП?
2. Налице ли е противоречие с разпоредбата на чл. 41, ал. 2 ЗОП /отм./ или заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. I-во, втора алтернатива ЗЗД тогава, когато сключеният договор за изпълнение на обществена поръчка предвижда по-добри условия за възложителя откъм срок за изпълнение на поръчката в сравнение с условията/срока за изпълнение, фигуриращи в офертата на одобрения кандидат, и обуславя ли това изменение нищожност на сключения договор по ЗОП?
3. Налице ли е нарушение на разпоредбата на чл. 41, ал. 2 ЗОП /отм./, обуславящо нищожност на сключения договор, тогава, когато след влизане в сила на решението за избора му изпълнителят предложи на възложителя нов и по съществото си по-кратък линеен график за изпълнение на проектирания с обществената поръчка обект, като същевременно престирането на възложеното му с поръчката задание остава непроменено откъм количествени, качествени и ценови параметри на поръчката така, както са посочени в офертата на изпълнителя в процедурата, приключила с избора му за изпълнител на обществената поръчка?
4. Може ли да се приеме за нищожен, поради невъзможен откъм срок за изпълнение предмет, договор за възлагане на обществена поръчка, при който изпълнителят доброволно и самостоятелно е изготвил и предоставил на възложителя линеен график за изпълнение на проектираните с договора СМР и доставки, и в рамките на сроковете, заложени поетапно в този линеен график, е поел ангажимент за краен срок за изпълнение на обществената поръчка?
5. Може ли да се приеме, по аргумент от противното на хипотезата по чл. 262, ал. 2 ЗЗД /разваляне на договор поради последваща невъзможност за изпълнение/, че е налице предварително знание /съзнаване от всяка една от страните по договор за изработка, че изпълнителят не може да изработи и предаде в срок работата си, ако същият е изготвил и предоставил на възложителя линеен график за изпълнение на проектираните с договора СМР и доставки, и води ли това до опорочаване на облигационната връзка между страните до степен на нищожност, при условие че възложителят не е професионалист в съответната област, поради което се е доверил на експертизата на кандидат, отговарящ на критериите за участие в процедурата по ЗОП?
6. Длъжен ли е въззивният съд при възникнал спор за валидност на договор за обществена поръчка поради невъзможен откъм срок за изпълнение предмет да обоснове в мотивите си опорочаващия факт, че към момента на постигнатото съгласие предметът вече е невъзможен, като изрично посочи за изпълнението на кои точно определени видове работи и доставки срокът на договора се явява крайно недостатъчен до степен на невъзможност за неговото цялостно изпълнение, а отделно и като посочи аргументи за субективния елемент - знанието на страните за този опорочаващ факт към момента на сключване на договора по ЗОП?
7. При сключен договор по чл. 160, ал. 2 ЗУТ и при отправена от възложителя до изпълнителя покана за подписването на Акт обр.10 от Наредба № 3/2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, кой е точният момент на прекъсване на облигационната връзка между страните - този на изпращане на поканата от възложителя, този на получаване на поканата от изпълнителя или датата на подписването на Акт обр.10?
8. При сключен договор по чл. 160, ал. 2 ЗУТ и при отправена от възложителя покана за подписването на Акт обр.10 от Наредба № 3/2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството може ли да се приеме, че договорът за строителство е развален с изпращането, респ. получаването на поканата, при условие че и след нейното получаване до датата на подписването на Акт обр.10 изпълнителят е продължавал да престира количества СМР и доставки, съгласно заданието по договора за строителство?
9. Позволяват ли разпоредбите на чл. 160, ал. 2 ЗУТ и чл. 163 ЗУТ и чл. 4 и сл. от Наредба № 3/2003г. подписването на Акт обр.10 от лице, което е загубило качеството си на „строител“, и следва ли в хипотеза на развален договор за строителство да бъде изпълнена разпоредбата на чл. 5, ал.3, II-ро предложение, т. е. страната с отпаднало качество на „строител“ според ЗУТ, да бъде заместена от органа, издал разрешението за строеж, или от упълномощено от него длъжностно лице?
Касаторът поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и на Съда на ЕС, с което обосновава допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация и по останалите въпроси. По всички въпроси сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.
С депозирани в срок писмени отговори ответниците по касация, „Еко-машинъри“ ЕООД, „Екострой М и М“ ООД, „Г.“ ООД и „Г.“ АД, оспорват касационната жалба като неоснователна. Поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излагат доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Искане за присъждане на разноски за производството правят ответниците „Еко-машинъри“ ЕООД, „Г.“ ООД и „Г.“ АД
Ответникът по касация, „СД В.“ ООД, в предоставения му срок за писмен отговор не депозира такъв и не взема становище по касационната жалба.
Третите лица помагачи на страната на ответниците „Г.“ ООД и „Г.“ АД – Д. Г. Г. и В. Г. Т., не депозират писмен отговор и не вземат становище по касационната жалба.
Срещу въззивното решение е подадена частна касационна жалба от Д. Г. Г., в частта, с която е потвърдено определение 264368/03.09.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение № 261026/25.06.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, в частта за разноските, като му бъдат присъдени разноски за представляването му от адвокат по предявените срещу него обратни искове.
Частният жалбоподател поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон и практиката на ВКС по приложението му.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението в тази обжалвана с частната жалба част по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:
1. Следва ли да се присъдят разноски в полза на ответника по предявен обратен иск, при положение че процесуалните действия по разглеждане на обратния иск не са били осъществени?
2. Допустимо ли е стойността на присъдените в полза на ответника по предявен обратен иск разноски да бъде по-голяма от цената на обратния иск, при положение че същият не е бил разглеждан?
Поддържа даденият от въззивния съд отговор по поставените въпроси да противоречи на практиката на ВКС по определение № 152/02.04.2020г. по ч. т.д. 2661/2019г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и определение № 724/15.12.2015г. по т. д. 1280/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава искането си касационно обжалване да бъде допуснато при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответниците по частната жалба, „Г.“ ООД и „Г.“ АД, оспорват жалбата като неоснователна. Излагат, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване. Поддържат, че въззивният акт в обжалваната му част е правилен. При условията на евентуалност сочат, че претендираният адвокатски хонорар е прекомерен и следва да бъде намален при съобразяване на цитираната с отговора практика на СЕС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
По касационната жалба:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че в тежест на ищеца е по предявените искове по чл. 92 ЗЗД да установи наличието на валидно облигационно правоотношение, валидно уговорена клауза за неустойка, собствената си изправност по договора, както и твърдяното неизпълнение на задълженията по договора от насрещната страна. Подчертал е, че съдът е обвързан от фактите и обстоятелствата, които ищецът е твърдял като основание на иска, поради което при твърденията в исковата молба, че вземането за неустойка произтича от факта на разваляне на договора поради неговото неизпълнение, то в тежест на ищца е да установи и факта на развалянето на договора, който факт ищецът поддържа да произтича от връчването на писмо с искането за съставяне на Акт обр.10 поради неизпълнение на възложените работи в срок, както и при условията на пълно и главно доказване да установи, че за него е възникнало потестативното право да развали договора. Добавил е, че доколкото твърдяното от ищеца право да претендира заплащане на неустойка произтича от факта на разваляне на договора, а на разваляне подлежат само валидни правоотношения, то съдът дължи произнасяне по съществения въпрос валидно ли е правоотношението между страните. В тази насока се е позовал на задължителните постановки по ТР 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ако по делото се установи от събраните доказателства нищожност поради противоречие със закона и този факт е установим при съпоставката на сделката със съдържанието на закона, съдът е длъжен да констатира тази нищожност и без да е направено възражение от страната. Счел е, че в тези случаи ако по делото са надлежно наведени фактите, въззивният съд процедира по реда, посочен в т. 2 от ТР 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Посочил е, че възражения за нищожност на договора страните са направили с отговорите на исковата молба, а в отговорите на въззивната жалба отново е посочено, че е налице нищожност поради противоречие с императивна норма на закона, а именно – чл. 41, ал. 2 ЗОП/отм./. Уточнил е, че страната е твърдяла нищожност на клаузата на чл. 3 от договора, но са надлежно наведени факти за подписване на договор със съдържание, различно от това, което е обявено в обществената поръчка, като правната квалификация на твърденията се дава от съда въз основа на изложените факти. Подчертал е, че с определение от 07.06.2017г. съдът е разпределил доказателствената тежест и е докладвал направените възражения, както и е указал на ищеца, че следва да установи валидността на облигационното правоотношение, в решението си е изложил съображения по това основание за нищожност, поради което и съгласно т.2 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не дължи изготвяне на нов доклад с нови указания до страните. Добавил е, че съобразно ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивната инстанция следва да разгледа материалноправния спор, като формира свои правни изводи въз основа на събраните по делото доказателства, като ограничеността на въззивното производство се състои само до невъзможността да се приема за установена фактическа обстановка, различна от установената от първоинстанционния съд, без изрични оплаквания.
Посочил е, че с определение № 948 от 27.12.2012г. по т. дело № 1107/2011г. на ВКС, ТК, Второ отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос: приложимо ли е общото основание за нищожност на договора поради противоречие със закона по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД по отношение на договорите, сключени по реда на Закон за обществените поръчки, като на релевантния материалноправен въпрос е отговорено, че едно от общите основания за нищожност е нарушението на закона и същото е регламентирано в чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, което основание за нищожност се отнася за всички сделки, независимо от страните по тях и вида на сделките, включително по отношение на договорите, сключени по реда на Закон за обществените поръчки, при нарушение на императивна правна норма, предвидена в него. Възприел е приетото в цитираната практика на ВКС и счел, че дължи преценка за това дали към датата на сключване на договора - 22.05.2015г., е налице императивна норма в ЗОП /отм./, обн. ДВ, бр.28 от 06.04.2004г., която да е била нарушена при сключване на договора и доколко нарушаването води до нищожност на договора. В тази насока е отчел, че с решението за обявяване на обществената поръчка възложителят е посочил като краен срок на изпълнение датата 13.10.2014г., а отварянето на офертите е предвидено на 15.03.2013г., както и че с предложения линеен график „Борово еко“ е предложило продължителност на изпълнението 504 календарни дни. Посочил е, че решението, с което дружеството е обявено за изпълнител, има за последица възникване на правно задължение за възложителя по чл. 41, ал. 2 ЗОП да сключи договор с лицето, което е посочено като изпълнител и същевременно означава приемане на всички предложения от офертата на участника. Подчертал е, че нормата на чл. 41, ал. 2 ЗОП е императивна, като целта на същата е охраняване обществения интерес и предотвратяване възможността за заобикаляне на закона, чрез включване в договора на условия, по-благоприятни за лицето, спечелило процедурата. Позовал се е на формирана постоянна практика на ВКС в този смисъл, а именно, че изменението на сключения по реда на ЗОП договор не може да нарушава параметрите на обществената поръчка – условията, при които е открита, проведена и обявена за приключила с одобряването на кандидата за изпълнението, като изменението в съществени параметри на поръчката в хода на процедурата е недопустимо. Обобщил е, че нормата въвежда забрана за страните да подписват договор с клаузи, различни от условията, при които е открита и обявена за приключила с одобряването на кандидата процедурата. Приел е, че в конкретния случай обявеният за изпълнител кандидат е предложил в офертата си линеен график, в който срокът за изпълнение е определен на 504 календарни дни и същият е бил обявен за спечелил процедурата при тези условия. Счел е, че в ЗОП/отм./ императивно е уреден крайният срок за изменение на подадените оферти, поради което е приел, че обстоятелствата, че страните са постигнали съгласие след този срок във връзка с предложен от възложителя нов срок за изпълнение, който не може да бъде по-късен от 30.11.2015г., а изпълнителят е предложил нов линеен график, съобразен с този срок, обосновават извод за сключване на договора в нарушение на императивната норма на чл. 41, ал. 2 ЗОП/отм./. Позовал се е на нормата на чл. 43, ал.1 ЗОП/отм./ и съдебната практика по приложението и изтъкнал, че не всяко изменение на договора е всякога нищожно, а преценката на неговата валидност е винаги конкретна и зависи от установените по делото обективни обстоятелства. Счел е, че определеният от изпълнителя и приет от възложителя срок съставлява съществено условие по договора, тъй като се касае за договор за изработка, поради което включването в договора на клауза, че срокът за изпълнение е 30.11.2015г. с оглед началната дата на подписването на договора -22.05.2015г., по съществото си не представлява удължаване на срока на договора в хипотезите, които са предвидени в закона, а промяна в параметрите на възлагателната процедура, което е недопустимо изменение, обуславящо нищожност на договора.
Въззивният съд е подчертал, че дори да се приеме, че се касае за допустимо изменение по ЗОП /отм./, доколкото срокът е съществен елемент от съдържанието на договора, то същият се явява такъв с невъзможен предмет. Позовал се е на разясненията, дадени с ТР 3/2017г. на ОСГК на ВКС, че ако към момента на постигане на съгласието предметът е фактически или правно невъзможен, сделката е с невъзможен предмет. Изтъкнал е, че за да бъде сделката нищожна поради невъзможен предмет на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД е необходимо невъзможността да е начална, а не да настъпва след сключване на сделката. Съпоставил е последната законова разпоредба с нормата на чл. 262, ал. 2 ЗЗД за правото на поръчващия да развали договора ако стане явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата, и приел, че правото да се развали договора в хипотезата на чл. 262, ал. 2 ЗЗД произтича от виновното поведение на изпълнителя и настъпилата последваща невъзможност за изпълнение. Счел е по аргумент от противното, че когато изпълнителят не може да изработи и предаде изработеното по договора за изработка поради невъзможен срок и това е било известно на страните към момента на сключване на договора, като тази невъзможност е обективна и не произтича от субективното поведение на изпълнителя, то договорът се явява нищожен поради невъзможен предмет. Подчертал е, че при договорите за изработка срокът е съществено условие по договора, поради което за да е невъзможен предметът на договора, следва изработеното, което е предмет на договора, да не може да възникне с оглед технологичните процеси, необходими за изработването му. Приел е, че от заключението на вещите лица, което кредитира като компетентно и обективно дадено, се установява, че срокът е крайно недостатъчен при сравнение с данните относно техническите параметри на изгражданите обекти в рамките на проекта, които се установяват от документите по делото, като е изтъкнал, че този извод експертите аргументират с необходимостта от спазване на технологична и организационна последователност на процесите, спазване на технологични прекъсвания за гарантиране на изпълнението, в т. ч. и качествено изпълнение, наличието на нормален работен фронт, както и здравословни и безопасни условия на труд за работниците и техническия персонал на строителната площадка. Счел е, че заключението на вещите лица се потвърждава и от депозираните писма на управляващия орган по договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ до възложителя, в които е отразено, че срокът е крайно недостатъчен за изпълнение на посоченото в договора с предложение за прекратяване на процедурата, и при съпоставка на предвидената продължителност за същите работи по представения договор за безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Околна среда 2007-2013 година“, съфинансирана от Европейския фонд за регионално развитие и от Кохезионния фонд на Европейската общност.
Въззивният съд е изложил, че дори да се приеме, че договорът е валиден, както и че за ищеца е възникнало потестативното право да развали договора и същото е валидно упражнено, в който смисъл са изложените от него твърдения с исковата молба, то претендираните неустойки, които са за забавено и лошо изпълнение, отново не биха били дължими, съобразно разясненията, дадени с ТР 7/2013г. на ОСГТК на ВКС. Подчертал е, че с последния тълкувателен акт е прието, че ако договорът бъде развален, изправната страна не може да търси уговорената неустойка за частично изпълнение, като дължима в такава хипотеза е единствено неустойка за обезщетяване за вреди от неизпълнението поради разваляне - неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена. Посочил е, че не може да бъде споделен довода, че се касае за договор с продължително изпълнение, тъй като уговарянето на график за работата и разсрочването на плащането не водят до извод, че договорът е с продължително или периодично изпълнение, тъй като основната характеристика на тези договори е извършването в течение на определено време на еднакви по съществото си престационни действия. Подчертал е, че при договора за изработка е налице една престация, срещу която се дължи заплащане на възнаграждение. Приел е, че с оглед изложеното и при валидност на договора с оглед извършеното разваляне на същия, включително по твърдения с исковата молба начин с едностранно изявление от възложителя до изпълнителя, то исковете за заплащане на неустойка по чл. 70 от договора / в размер на 0,5% от крайната цена на договора по чл. 4, ал.1 за всеки просрочен ден, но не повече от 20% от тази цена, в случай, че по вина на изпълнителя не бъдат спазени сроковете за изпълнение на договора/, по чл. 71 от договора / в размер на 0,2% от крайната цена на договора по чл. 4, ал. 1 за всеки просрочен ден, но не повече от 20% от тази цена, в случай, че по вина на изпълнителя не бъдат спазени сроковете за изпълнение на СМР, включени в линейния график/ и по чл. 75 от договора /дължима в случай на лошо или частично изпълнение в размер на 50% от стойността на СМР, които е следвало да бъдат изпълнени точно/ са неоснователни и следва да се отхвърлят, като следва да се отхвърлят и акцесорните искове за заплащане на обезщетение за забава.
По тези доводи и поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции е потвърдил първоинстанционното решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на [община].
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Поставените от касатора първи шест въпроса са обсъждани от въззивния съд, макар в част от тях касаторът да е въвел неприети от въззивния съд фактически и правни изводи, но въпросите не са от значение за изхода на делото, доколкото независимо от начина, по който бъде отговорено на тях, същото няма да се отрази на крайния изход на спора с оглед формирания от въззивния съд самостоятелен и независим от тези въпроси решаващ извод, че и при валидност на процесния договор, изходът по делото ще е същият – исковете за неустойка за забавено и неточно изпълнение на договора ще са неоснователни, предвид твърдяното с исковата молба и установено по делото разваляне на договора с едностранно изявление от ищеца и задължителните указания по ТР 7/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС, че в тази хипотеза, когато не се касае за договор на периодично изпълнение, както е в случая, изправната страна има право само на неустойка за вреди от развалянето на договора, ако такава е уговорена, но не и на неустойка за лошото му /забавено и неточно/ изпълнение.
Поставените въпроси от седми до девети не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не са от значение за изхода на делото, доколкото за приетия от въззивния съд релевантен факт, че договорът е развален към датата на приключване на устите състезания при спазване на чл. 235, ал. 3 ГПК, е без значение дали това е осъществено с цитираното в исковата молба писмо, каквито ясни твърдения са изложени с молбата от ищеца, или както поддържа с касационната си жалба, с подписан по-късно протокол, и отговорите на въпросите не са от значение за крайния решаващ извод на въззивния съд, че при развален договор ищецът няма право на претендираните неустойки за забавено и неточно/лошо/ изпълнение. Само за пълнота следва да бъде добавено, че последният решаващ извод на въззивния съд не е оспорен от касатора, по отношение на него липсва зададен въпрос, а и същият е напълно съответен на даденото разрешение със задължителната практика на ВКС по ТР 7/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на [община].
При този изход на делото по касационната жалба право на разноски имат ответниците по касация. „Г.“ ООД и „Г.“ АД са представлявани от юрисконсулт и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК следва да им бъде присъден разход в размер на сумата 300 лв. за всеки. Ответникът „Еко – машинъри“ ЕООД доказва извършването на разноски за представляването му от адвокат за сумата 9 900 лв., която ще му бъде присъдена с настоящия съдебен акт на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
По частната касационна жалба:
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че сезиралата го частна жалба от Д. Г. Г. срещу определение 264368/03.09.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение № 261026/25.06.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, в частта за разноските, като му бъдат присъдени разноски за представляването му от адвокат по предявените срещу него обратни искове, е неоснователна, с доводи, че възнаграждение по обратните искове се дължи, в случай че се стигне до тяхното разглеждане. Посочил е, че обратните искове не са разгледани от първоинстанционния съд, тъй като не се е сбъднало процесуалното условие за тяхното разглеждане и доколкото присъждането на разноски е обусловено от изхода на спора на ответника по обратния иск не следва да бъдат присъждани разноски в хипотеза, в която последният не е разгледан.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по първия формулиран от частния касатор процесуален въпрос, който касационният съд преформулира във връзка с изложението на частния касатор, както следва: „Има ли право на разноски ответникът по предявен обратен иск, когато последният не е разгледан по причина на несбъдване на процесуалното условие за неговото разглеждане?“
Въпросът е обусловил решаващата воля на въззивния съд и е от значение за произнасянето по частната жалба.
По въпроса е формирана непротиворечива практика на ВКС по постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 724/15.12.2015г. по т. д. 1280/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и определение № 1926 от 30.06.2023г. по ч. гр. д. 4425/2022г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в тази му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с формираната практика.
По втория поставен от касатора въпрос не следва да бъде допускано касационно обжалване, доколкото въпросът не е обсъждан от въззивния съд и не изпълнява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ.
Съгласно цитираната съдебна практика по постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 724/15.12.2015г. по т. д. 1280/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и определение № 1926 от 30.06.2023г. по ч. гр. д. 4425/2022г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, неразглеждането на предявения като евентуален обратен иск поради неоснователността на главния иск не изключва правото на ответника по обратния иск да претендира от ищеца по този иск сторените разноски. Неразглеждането на обратния иск поради несбъдване на процесуалното условие, под което е предявен, е прието за равнозначно на прекратяване на производството по този иск, и е възприет извода, че разноските се дължат на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, а разпоредбата на чл. 78, ал.10 ГПК не е приложима.
Въззивният съд се е произнесъл в отклонение от цитираната съдебна практика, която се споделя и от настоящия състав на съда, като е отрекъл правото на ответника по обратния иск на разноски по причина, че искът е останал неразгледан поради несбъдване на процесуалното условие.
Видно от преписката по т. д. 479/2016г. по описа на СГС Д. Г. в последното проведено о. с.з. пред първоинстанционния съд е направил искане да му бъдат присъдени разноски и е представил два списъка за разноските пред тази инстанция, всеки за сумата 36 000 лв. Към списъците за разноски са приложени два договора за правна защита и съдействие, в които е записано, че уговореното представителство и възнаграждение е по предявените обратни искове, съответно от „Г.“ АД и от „Г.“ ООД. В договорите е изрично отразено, че договореното възнаграждение от 36 000 лв. по всеки от договор е заплатено /получено/ в брой.
Процесуалният представител на двете дружества „Г.“ АД и „Г.“ ООД в същото заседание е направил възражение за прекомерност на уговорените адвокатски възнаграждения от третото лице помагач.
Видно от преписката по делото предявените обратни искове срещу Д. Г. Г. са за сумата 3 507,46 лв. от всеки от ищците „Г.“ АД и „Г.“ ООД, частичен размер от посочен пълен размер от 3 507 461,60 лв.
По горните мотиви на съда третото лице помагач има право на сторените разноски по предявения иск. Такива доказва в размер на сумата от по 36 000 лв. за представителство по иска на всеки от ищците „Г.“ АД и „Г.“ ООД. Неоснователно е възражението на последните, че разходът не следва да бъде признат по причина, че договорите за правна защита и съдействие са сключени и сумите по тях платени в нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закон за ограничаване на плащанията в брой. Последното законово правило изисква плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 10 000 лв., като единствената предвидена в закона последица от нарушението му е налагане на административно наказание на нарушителя – чл. 5 от закона, и липсва правно основание да бъде отречен фактът на извършеното плащане.
Съдът приема за основателно заявеното в срок от насрещните страни „Г.“ АД и „Г.“ ООД възражение за прекомерност на уговорения адвокатски хонорар, като предвид предмета на делото по обратните искове и извършените процесуални действия по тях намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено на сумата 500 лв. за всеки от исковете, като съобразява и задължителната практика на СЕС по решение от 25.01.2024г. по дело С – 438/22 и цитираната с него относима практика.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 577/10.08.2022г. по т. д. 17/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 261026/25.06.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, с което са отхвърлени предявените от [община] срещу „СД В.“ ООД, „Еко-машинъри“ ЕООД, „Екострой М и М“ ООД, „Г.“ ООД и „Г.“ АД искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата общо 3 475 538,78 лева – неустойка по чл. 70, чл. 71 и чл. 75 по договор № Д-147/22.05.2015г. за изграждане на регионална система за управление на отпадъците за регион Борово, Бяла, и по чл. 86 ЗЗД - законната лихва върху сумата, считано от 21.12.2015г. до датата на завеждане на исковата молба в размер на 31 922,82 лева, и са присъдени разноски по делото.
ОСЪЖДА [община], О. Р. БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на „Г.“ ООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата 300 лв. – разноски по делото пред ВКС.
ОСЪЖДА [община], О. Р. БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на „Г.“ АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата 300 лв. – разноски по делото пред ВКС.
ОСЪЖДА [община], О. Р. БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на „Еко - М.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 9 900 лв. – разноски по делото пред ВКС.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 577/10.08.2022г. по т. д. 17/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение 264368/03.09.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, с което е оставена без уважение молбата на Д. Г. Г. за изменение на решение № 261026/25.06.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, в частта за разноските, като му бъдат присъдени разноски за представляването му от адвокат по предявените срещу него обратни искове.
ОТМЕНЯ решение № 577/10.08.2022г. по т. д. 17/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение № 264368/03.09.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата на Д. Г. Г. за изменение на решение № 261026/25.06.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, в частта за разноските, като му бъдат присъдени разноски за представляването му от адвокат по предявените срещу него обратни искове за сумата от 500 лв. по всеки иск, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ИЗМЕНЯ решение № 261026/25.06.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, като
ОСЪЖДА „Г.“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на Д. Г. Г., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78 ГПК сумата 500 лв. – разноски за процесуално представителство пред СГС по предявения срещу него обратен иск.
ОСЪЖДА „Г.“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на Д. Г. Г., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78 ГПК сумата 500 лв. – разноски за процесуално представителство пред СГС по предявения срещу него обратен иск.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 577/10.08.2022г. по т. д. 17/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение № 264368/03.09.2021г. по т. д. 479/2016г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, в останалата част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.