Р Е Ш Е Н И Е
№ 55
Гр. София, 17.02.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
разгледа докладваното от съдия Костадинова к. т. д. № 1960/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
С Определение № 967/25.03.2025 г. по жалба на сдружение „БЪЛГАРСКА АСОЦИАЦИЯ НА МУЗИКАЛНИТЕ ПРОДУЦЕНТИ“ е допуснато обжалване на Решение № 312/17.05.2024 г. на АС-София по в. т. д. № 741/2023 г. С него след отмяна на Решение № 260201/31.05.2023 г. по т. д. № 397/2020 г. на СГС са отхвърлени исковете на касатора с правно основание чл. 95б, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗАПСП, предявени срещу „НЕТ 1“ ЕООД и „ФАЙБЪР 1“ ООД в качеството им на посредници, осигуряващи услуга за интернет свързаност и достъп до сайтове, на които се извършва публично разгласяване на произведения без съгласие на носителите на продуцентски права върху тях.
В жалбата е направено искане за отмяна на обжалваното решение на касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Заявява се, че въззивният съд неправилно е ограничил пасивната легитимация по иска по чл. 95б, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗАПСП само до преките нарушители на авторски и сродни права, макар по този ред да може да се търси защита и спрямо трети лица - посредници по смисъла на чл. 8, пар. 3 от Директива 2001/29/ЕО и чл. 11 от Директива 2004/48/ЕО, чиито услуги се ползват от другиго (независимо дали е техен клиент) за нарушаване на права върху интелектуална собственост. Като такива лица касаторът сочи ответниците, защото те предоставят интернет свързаност, а оттук – и достъп до процесните интернет сайтове The Pirate Bay (thepiratebay.org) и Zamunda (zamunda.net), в които публично се разгласяват произведения без разрешение на носителите на продуцентски права. По-широката пасивна легитимация касаторът извежда с тълкуване на разпоредбата на чл. 95б, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗАПСП, която очертава защитата чрез търсения резултат (преустановяване на неправомерното използване), а не чрез субектите, за разлика от разпоредбата на чл. 95 ЗАПСП, имаща за адресат само нарушителя. Според касатора така тълкувана, националната уредба се явява в съответствие с горепосочените директиви, които предвиждат възможност за постановяване на съдебно разпореждане за преустановяване на нарушението спрямо посредници не само като привременна мярка (транспонирана чрез разпоредбата на чл. 96а, ал. 8 ЗАПСП), но и за неопределено време. Касаторът сочи, че Регламент (ЕС) 2022/2065 за цифровите услуги също предвижда възможност чрез съд да се изисква от интернет доставчиците блокиране на достъп до сайтове, без да се поставя като предварително условие предявяването на пряк иск срещу нарушителя. Заявява, че защитата на интелектуална собственост съставлява легитимна цел, която може да обоснове намеса в свободата на изразяване на мнение и на информация и която според практиката на СЕС не нарушава уреденото в ХОПЕС право на интернет доставчиците да осъществяват търговска дейност, дори мерките за ограничаване на достъпа да изискват значителни разходи, организация на дейността или комплексно техническо решение. Допълва, че блокирането на сайтове не накърнява правото на секретност на телекомуникациите, защото не се засягат съдържанието на съобщенията и личните данни на потребителите. Обобщава, че ограничаването на достъпа до процесните сайтове отговаря на кумулативните изисквания, изведени в практиката на СЕС, а именно – мярката да е пропорционална на нарушението, да не лишава потребителите от възможност за достъп до наличната информация по законосъобразен начин и да има за последица поне усложняване на неразрешеното използване на закриляни обекти от страна на средния потребител. Като причина за необоснованост на въззивното решение касаторът сочи липсата на мотиви относно възможните технически способи за блокиране на достъпа, разяснени в заключението на техническата експертиза, които не изискват значителни инвестиции и биха разколебали голяма част от потребителите да търсят достъп до ограничения сайт.
Ответникът по касационната жалба „НЕТ 1“ ЕООД заявява, че разпоредбата на чл. 95б, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗАПСП урежда деликтна отговорност, която се носи само при наличие на деликт, но не и при хипотетична възможност за извършване на такъв, а пък чл. 95г ЗАПСП сочи единствената връзка, в която юридическото лице-ответник по такъв иск може да се намира с нарушителя - да е представлявано или наето от него. Черпейки аргументи от Директива 2000/31/ЕО за електронната търговия и националния закон в същата област, ответникът поддържа, че интернет доставчиците не носят отговорност за съдържанието на пренасяната чрез електронната съобщителна мрежа информация, още по-малко ако не са уведомени за конкретно незаконно разгласяване, и този условен имунитет по отношение на пренасяната от тях чужда информация е гаранция срещу рестриктивното им поведение, което би застрашило бизнес модела и свободата в интернет. Счита за недоказано нарушаването на процесните права от конкретен правен субект, за когото той отговаря, и допълва, че съдебна мярка срещу лице, имащо качеството на посредник, а не нарушител, е възможна само като обезпечителна съгласно приложимите директиви и чл. 96а, ал. 8 ЗАПСП. Заявява още, че разпоредбите на директивите не са достатъчно ясни, за да се прилагат пряко, а предвиждат установяване на процедура в националното законодателство, която не може да бъде изведена чрез аналогия на закона.
Ответникът „ФАЙБЪР 1“ ООД оспорва жалбата, като сочи, че не е доказано извършване на конкретно нарушение на продуцентски права, представлявани от ищеца. Споделя поддържаните от другия ответник възражения срещу исковете.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, приема следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от касатора срещу „НЕТ 1“ ЕООД, „ФАЙБЪР 1“ ООД и „ТРАФИК БРОУДБАНД КОМЮНИКЕЙШАНС“ ЕООД искове с правно основание чл. 95б, ал. 1, т. 2, пр. 1 вр. чл. 95в ЗАПСП за осъждане на ответниците в качеството им на доставчици на интернет свързаност да предприемат действия по преустановяване и блокиране на DNS и IP ниво на достъпа на своите клиенти до уебстраниците zamunda.net и thepiratebay.org и до съответните домейни, под-домейни, огледални сайтове, проксита или други сайтове, към които те пренасочват и на които публично се разгласяват конкретни (процесните) звукозаписи без съгласието на продуцентите им – членове на сдружението-ищец или представлявани от него чуждестранни лица.
Първоинстанционният съд е намерил за доказано, че ищецът е сдружение, което представлява и защитава авторските и сродните правата на своите членове, каквито са и „ВИРДЖИНИЯ РЕКЪРДС“ ЕООД, „АРА МЮЗИК“ ЕООД и „ДИАПАЗОН РЕКЪРДС“ ООД – продуценти на звукозаписи от албумите „СеТааБрат/SeTaaBrat“ (2016) на П. и Венци В., „БГ хитове до скъсване Vol. 2” (2016), от албума „The Singles Collection“ (2011-2015) на А., „Слънце“ (2006) на И. Д., „Моят живот“ на Т. Стораро, „The best“ (2010) на Кондьо и „Зайди, зайди, ясно слънце“ (2015) на Гуна И., И. и В. К.. Приел е, че ответниците са регистрирани като предприятия по смисъла на чл. 33, т. 1 ЗЕС за осъществяване на обществени електронни съобщителни услуги и в това си качество осигуряват на своите клиенти достъп до интернет, вкл. до уебстраниците zamunda.net и thepiratebay.org и до техни огледални сайтове, на които чрез платформи за онлайн споделяне са достъпни процесните звукозаписи (на първия сайт - всички, а на втория – част от тях), като съдържанието им може да бъде изтеглено чрез пиър-ту-пиър (peer-to-peer) мрежа, известна като битторент (bittorrent). С помощта на техническа експертиза съдът е установил, че посочената система представлява децентрализирана архитектура за разпределени изчислителни ресурси, участниците в която са равноправни и са едновременно доставчици и потребители на ресурси, а файловете са разделени на малки сегменти (торент файлове) и се предават взаимно между потребители (сийдъри и лийчъри, съответно даващи и получаващи) чрез централен сървър („тракер“); платформите ThePirateBay и Zamunda индексират файловете, за да могат те да бъдат намирани от потребителите и сваляни на компютрите на лийчърите на отделни сегменти; на сайтовете thepiratebay.org и zamunda.net наред с процесните звукозаписи са достъпни още редица заглавия на филми, музика и други художествени произведения на различни изпълнители (на thepiratebay.org - над 27 000 броя, а на zamunda.net – над 44 000 броя) и има публикувани активни торент линкове (на thepiratebay.org - 230 910 броя, разпределени в шест категории, а на zamunda.net - 353 446 броя, разпределени в осем категории); освен тези два основни сайта са създадени множество огледални сайтове (proxy), които предоставят алтернативен достъп до тяхното съдържание и физически са разположени на други сървъри, като по този начин се заобикалят опитите за блокиране на достъпа до основните страници; съществува техническа възможност доставчик на достъп до интернет в реално време да блокира трафика към съдържанието на даден уебсайт, като способът на блокирането може да се диференцира на две нива – DNS блокиране, чието прилагане не изисква инвестиции, но е преодолимо от потребители с по-висока компютърна грамотност и разполагащи с допълнителен софтуер, и IP блокиране, за което се изискват по-големи инвестиции от доставчика на услугата и което също може да бъде преодоляно чрез използване на различни варианти на VPN или чрез достъп до неблокиран огледален сайт.
При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че ищецът като организация по § 2, т. 17 ДР ЗАПСП е легитимиран субституент по отношение на продуцентските права на своите членове, поверени му за защита съгласно чл. 95в, ал. 2, изр. 1 ЗАПСП, но е отрекъл правото му на субституция спрямо правата на чуждестранните продуценти поради липса на доказателства те да членуват в представлявана от ищеца международна организация. По същество съдът е счел, че ответниците нямат качество на нарушители, а на посредници по смисъла на чл. 8, пар. 3 от Директива 2001/29/ЕО относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество и чл. 11 от Директива 2004/48/ЕО относно упражняването на права върху интелектуалната собственост. Позовал се е на предвиденото в посочените директиви задължение на държавите да гарантират на притежателите на права възможност да получат съдебна забрана спрямо посредници и в светлината му е тълкувал езиково, граматически и телеологично разпоредбата на чл. 95б, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗАПСП като норма, установяваща защита чрез предписване на резултат (преустановяване на нарушението), осъществима поради това спрямо по-широк кръг пасивнолегитимирани лица – не само спрямо преките нарушители, но и спрямо тези, чиито услуги се използват за извършване на нарушение. Приемайки за доказано, че на платформите за споделяне, достъпни на процесните сайтове, се извършва публично разгласяване на процесните звукозаписи без съгласието на правоносителите, първоинстанционният съд е счел за нарушени продуцентските права, надлежно предявени за защита в настоящото производство, а оттук – че е налице основание да бъде постановена защита чрез задължаване на ответниците да преустановят достъпа до сайтовете на своите абонати. Въз основа на изложеното съдът ги е осъдил в шестмесечен срок да предприемат действия по преустановяване и блокиране достъпа на своите клиенти до процесните сайтове и до всички огледални сайтове, които могат да им бъдат известни, по технически способ, избран от тях. По отношение на правата на продуцентите, за които е установено, че не са членове на ищеца, производството е прекратено.
За да отмени първоинстанционното решение срещу въззивниците „НЕТ 1“ ЕООД и „ФАЙБЪР 1“ ООД, въззивният съд е счел, че предявеният иск може да бъде уважен само по отношение на нарушителите на съответното право, а не и спрямо посредниците, каквито са ответниците в качеството им на интернет доставчици. Аргументирано е, че в националното право не е уреден исков ред, по който посредниците да бъдат задължени да предприемат действия за блокиране на сайтове, както и че подобна искова защита не може да се обоснове чрез пряко приложение на чл. 8, пар. 3 от Директива 2001/29/ЕО, защото тя дава право на държавите сами да определят условията и процедурите за издаване на съдебно разпореждане към посредник, а не ги урежда ясно и пряко приложимо. Съдът е приел, че в случая националната уредба след транспониране на директивата е сведена само до обезпечителната мярка по чл. 96а, ал. 8 ЗАПСП. Допълнено е, че това е в синхрон с чл. 9 и чл. 11 от Директива 2004/48/ЕО, които според въззивния съд предвиждат мерки срещу посредници само като временни (обезпечителни) и като мерки, произтичащи от решение по същество срещу нарушителя. Този законодателен подход е обоснован с възможността за едновременно налагане на обезпечителните мерки спрямо всички посредници, с което се избягва нарушаване на икономическото равновесие на пазара на електронни услуги. Съдът е посочил също, че необходимостта от разумност и пропорционалност на мерките изисква редът за постановяване на исканата от ищеца забрана да бъде уреден законодателно ясно, подробно и с еднозначни предпоставки за налагането й, за да не се злоупотребява с нея, и липсата на такава уредба е счетена за непреодолима от незаконодателен орган, какъвто е съдът.
По въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване:
Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за да се отговори на въпроса може ли разпоредбата на чл. 95б, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗАПСП да се тълкува от националния съд в съответствие с целите, заложени в чл. 8, пар. 3 от Директива 2001/29/ЕО и чл. 11 от Директива 2004/48/ЕО, по начин, който да обоснове право на иск за защита на авторско или сродно право срещу лице, имащо качеството посредник.
Разпоредбата на чл. 95б, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗАПСП (според която съдът задължава ответника да преустанови неправомерното използване на произведение) е част от нормения комплекс, изграждащ гражданскоправната защита на авторските и сродните им права. Съществувалите към момента на приемането й (1993 г.) обществени отношения не са се характеризирали с развити услуги на информационното (интернет) общество, осъществими от разстояние чрез осигурен от трето лице интернет достъп, а по-скоро с пряка (неопосредена) връзка между правоносителя и нарушителя. В този контекст съдебната практика еднозначно е тълкувала разпоредбата като установяваща защита срещу прекия нарушител, каквато е и защитата по чл. 95 ЗАПСП.
С усложняване на обществените отношения законодателят е адаптирал някои аспекти на закрилата на интелектуалната собственост, допускайки правоносителят да въздейства и в правната сфера на трети лица, различни от прекия нарушител (напр. чл. 95е ЗАПСП). Развитието на информационното общество е отчетено и в правото на Европейския съюз чрез хармонизираща и пряка регулация (Директива 2001/29/ЕО относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество, Регламент (ЕС) 2022/2065 относно единния пазар на цифрови услуги, Регламент (ЕС) 2015/2120 за определяне на мерки относно достъпа до отворен интернет).
В отговор на новата обществена реалност Директива 2001/29/ЕО, а също и Директива 2004/48/ЕО относно упражняването на права върху интелектуалната собственост, с която регулаторната рамка е разширена извън областта на информационното общество, задължават държавите-членки да предвидят в националните си законодателства възможност за правоносителя да получи съдебна защита под формата на забрана спрямо т. нар. посредници - лица, чиито правомерно предоставяни услуги се ползват от другиго за извършване на нарушение на права на интелектуална собственост (чл. 8, пар. 3 от Директива 2001/29/ЕО, чл. 9, пар. 1, б. „а“ и чл. 11 от Директива 2004/48/ЕО). Такива според практиката на СЕС могат да са и доставчиците на услуга за интернет свързаност, когато нарушението на правата се осъществява в електронна среда (решение по дело С-314/12).
В Директива 2001/29/ЕО правото на защита срещу посредниците е предвидено общо, без разграничаване на вида й – временна или окончателна, а в Директива 2004/48/ЕО то е уредено като „неокончателна“ (временна, обезпечителна) забрана (чл. 9) и като мярка „по съществото на случая“ (според заглавието на раздела, в който се намира чл. 11). И в двата акта в съответствие с чл. 288, ал. 3 ДФЕС е предвидено редът и условията за издаване на забрана срещу посредници да се уредят в националните законодателства (вж. съображение 59 от Директива 2001/29/ЕО и съображение 23 от Директива 2004/48/ЕО). Това изискване за национално регулиране на конкретна процедура по налагане на забрана срещу посредници е подчертано изрично и в актове на СЕС, постановени по повод тълкуване на директивите (напр. решения по дело С-314/12 и дело С-70/10, касаещи впрочем спорове с приложимо национално право, в което се съдържат нарочни разпоредби за защита срещу посредниците).
Според данните в официалния сайт на Европейския съюз в изпълнение на задължението си за информиране на Комисията за процеса по транспониране (въведено съответно с чл. 13, ал. 2 от Директива 2001/29/ЕО и чл. 20, ал. 2 от Директива 2004/48/ЕО) Р. Б. е посочила само новоприетата норма на чл. 96а, ал. 8 ЗАПСП (ДВ бр. 99/2005 г.) като разпоредба, изпълняваща изискването на директивите относно защита срещу посредниците в областта на авторското право. С нея е предвидена възможност за привременна (обезпечителна) защита чрез забрана по ал. 1, т. 1 на същия член спрямо трето лице, способстващо за извършване на дейността, за която се твърди, че съставлява или ще съставлява неправомерно използване. Изложеното поставя въпроса може ли като транспонираща установената с директивата защита „по съществото на случая“ да се третира заварената разпоредба на чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП, и ако не – може ли правоносителят да упражни право на „окончателна“ забрана спрямо посредници чрез пряко приложение на директивите или чрез позоваване на съществуващото национално законодателство, тълкувано в съответствие с тяхната цел.
Няма правна пречка заварена от директивата национална разпоредба да има характер на транспонираща, но за да се определи тя като такава, е необходимо от текста й пряко да е изводимо правило за поведение, съответно на дадената наднационална регулация. В случая това означава нормата на чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП да съдържа указание, че неин адресат е не само нарушителят, но и трето лице, вкл. посредник по смисъла на директивите. Видно от текста на чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП, такова изрично правило няма (за разлика от транспониращата разпоредба на чл. 96а, ал. 8 ЗАПСП), а извеждането му чрез тълкуване не е несъмнено. Действително, докато в чл. 95 ЗАПСП законодателят използва израза „който наруши“, в чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП е описан само търсеният резултат, но от целия контекст на разпоредбата и най-вече от използването на понятието „трето лице“ в други случаи в същия закон (чл. 95е, чл. 96а, ал. 8) може да се заключи, че законодателната воля е била да адресира забраната само до прекия нарушител. Следователно тази заварена норма не е транспонираща разпоредбите на чл. 8, пар. 3 от Директива 2001/29/ЕО и чл. 11 от Директива 2004/48/ЕО.
При липса или непълно транспониране директивата може да породи директен ефект, но само възходящо-вертикален (отдолу нагоре) – когато частноправният субект се позовава на ясно и безусловно правило от нея в отношенията си с държавата (вкл. държавен орган или субект, действащ с публичноправно овластяване), а държавата е длъжна да търпи това позоваване поради недопустимост да черпи права от противоправното си бездействие. Хоризонтален директен ефект (в отношения между частноправни субекти) обаче директивата няма (независимо от това колко ясна и безусловна е разпоредбата й), защото нейни адресати са държавите-членки, а частноправните субекти не са пряко задължени да съобразяват поведението си с регулаторната рамка преди транспонирането й посредством конкретни законодателни мерки. Затова и последните не могат пряко да черпят от директивата права, възлагайки по този начин задължения на други частноправни субекти (вж. напр. решения на СЕС по дело С-684/16, С-91/92, С-356/05).
Компенсаторна мярка за смекчаване на отрицателните последици от липсата на хоризонтален ефект е т. нар. задължение на националните юрисдикции за съответстващо (комформно) тълкуване на вътрешното право (след изтичане на срока за транспониране) – по начин, че да бъде постигната в най-голяма степен целта на директивата. Това правомощие на правоприлагащия орган е изведено еднозначно в практиката на СЕС (напр. решение по дело С-176/12, С-282/10, С-441/14 и мн. др.), но и е ограничено от нея с изискването то да се осъществява в съответствие с общите принципи на правото (вкл. на правото на ЕС), да не води до правоприлагане срещу закона (contra legem) и да не накърнява други признати от правото на ЕС права.
Да се тълкува разпоредбата на чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП съответстващо на процесните директиви, означава от нея при спазване на горепосочените ограничения за тълкуване да може да бъде изведено правило за поведение, с което да се постигне търсеният регулаторен резултат за защита на правоносителя срещу посредниците. Тъй като този резултат е свързан с препятстване на трети лица (ползватели на услугата) да имат достъп и до разрешени произведения (ако такива са разгласени на ограничените сайтове), а също и с налагане на посредника на задължение с икономически последици (извършване на разходи по ограничаване на достъпа до съответните сайтове, евентуална загуба на клиенти вследствие на ограничението и пренасочването им към незасегнати от него доставчици), конкретните мерки за постигането му, оправдани от гледна точка на защитата на интелектуалната собственост, трябва да са „ефективни, съразмерни“ (каквото изискване е въведено с чл. 8, пар. 1 на Директива 2001/29/ЕО), да не „възпрепятства(т) свободата на словото, свободното движение на информацията или защитата на личните данни“ (съгласно съображение 2 на Директива 2004/48/ЕО), да не „не се използват за ненужно ограничаване на конкуренцията по начин, който противоречи на Договора (за ЕО)“ (съгласно съображение 12 на Директива 2004/48/ЕО), да са „лоялни и справедливи“ (съгласно чл. 3, пар. 1 Директива 2004/48/ЕО), да „се прилагат по начин, чрез който се избягва създаването на препятствия пред законната търговия, и (да) се предвиждат предпазни механизми срещу злоупотреба с тях“ (съгласно чл. 3, пар. 2 на Директива 2004/48/ЕО). За да се постигне това, е необходима изчерпателна уредба на реда и условията, при които забраната се налага и при които третите лица – ползватели на ограничената услуга могат да се защитят. Последното изрично е изведено като изискване в решението по дело С-314/12, съгласно което „взетите от доставчика мерки трябва да служат за преустановяване на нарушението, извършвано от трето лице, без да бъдат засегнати потребителите на интернет, които ползват услугите на този доставчик, за да получат достъп до информацията по правомерен начин … необходимо (е) националните процесуални правила да предоставят възможност на интернет потребителите да се позовават на правата си пред съд, след като станат известни изпълнителните мерки, предприети от доставчика на достъп до интернет“. В решението по дело С-70/10 пък е разяснено, че мерките трябва да „осигурят справедливо равновесие между защитата на правото върху интелектуална собственост и защитата на свободата на стопанската инициатива, от която се ползват операторите като доставчици на информационни услуги съгласно член 16 от Хартата“.
Извеждането на подобни гаранции от съществуващата национална уредба и в частност - чрез аналогия от неспецифична норма от вътрешното право, каквато е чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП, не е възможно, тъй като тази разпоредба урежда само крайния резултат, а подходящата за постигането му процедура изисква детайлна регулация (най-малко поради необходимостта да се защити правото на неучастващите в производството потребители на достъп до правомерно разпространено от тях или от другиго съдържание на ограничения сайт). Точното изпълнение на целите на директивите е постижимо само с нарочно адаптиране на завареното законодателство в областта на защитата на авторските и сродните права, както впрочем е прието и в съображение 5 на Директива 2001/29/ЕО („съществуващото законодателство в областта на авторското право и сродните му права следва да бъде адаптирано и допълнено, за да отговори адекватно на икономическата реалност, като нови форми на използване“). Необходимостта от подробна уредба е ясно видима и от предприетите в хода на настоящия процес законодателни мерки по транспониране и доразвиване на актове, уреждащи сходна материя. Така например през 2023 г. с чл. 22б ЗАПСП е въведена изрична и подробна уредба за реализиране на отговорността на доставчика на онлайн услуга за споделяне на съдържание, вкл. чрез предвиждане на защита на третите лица (законът, с който е приета нормата, транспонира според § 5е ПР ЗАПСП Директива (ЕС) 2019/790 на Европейския парламент и на Съвета от 17 април 2019 година относно авторското право и сродните му права в цифровия единен пазар и за изменение на директиви 96/9/ЕО и 2001/29/ЕО). През 2025 г. в Закона за електронните съобщения пък са доразвити разпоредбите на пряко приложимия Регламент (ЕС) 2022/2065 относно единния пазар на цифрови услуги, който също предвижда мерки за ограничаване на достъпа до посреднически услуги, но урежда правомощия на административен орган-координатор, издаване на заповед от нарочен административен или съдебен орган (според приложимото национално право), срок на възможно ограничаване, процедури по привеждане на заповедта в изпълнение, налагане на санкции и защита на заинтересованите лица, както и разписва конкретното съдържание на издаваната срещу доставчика заповед с цел „да се гарантира, че (те) могат да се изпълняват по ефективен и ефикасен начин, …. така че …. на доставчиците да не се налага непропорционална тежест, без да се засягат неправомерно правата и законните интереси на трети лица“ (съображение 31), включително като изисква включването в нея на „информация относно механизмите за правна защита, с които разполага получателят на услугата“ (чл. 9, т. 2, б. V от Регламента).
За разлика от горепосочената нова национална и наднационална уредба, разпоредбата на чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП не съдържа никакви правила, по които преди налагането на рестриктивни мерки спрямо достъпа до посреднически услуги да се развие процедура, гарантираща незлоупотребата с права, информационната свобода и стопанската инициатива. Поради това нито самостоятелно, нито заедно с друга норма от националното законодателство тази разпоредба може да бъде тълкувана съответстващо на целите на чл. 8, пар. 3 от Директива 2001/29/ЕО и чл. 11 от Директива 2004/48/ЕО така, че въз основа на нея да се даде пряка искова защита на правоносителя спрямо посредника чрез вменяване в тежест на последния на задължения и/или чрез ограничаване на предвидени в Хартата негови права или права и свободи на трети лица. В случай че правоносителят е претърпял вреди от непълното транспониране на директивите в частта относно защитата срещу посредниците по същество, той следва да бъде обезщетен от държавата (решение на СЕС по дело С-91/92).
По съществото на касационната жалба:
Според доказателствата ответниците доставят услуга на интернет свързаност, като така осигуряват на клиентите си онлайн достъп до процесните сайтове; на последните публично се разгласяват (чрез описаната в техническата експертиза технология) процесните произведения, върху които членове на ищеца имат продуцентски права.
Въпреки това от отговора на правния въпрос следва, че ответниците не са материално легитимирани да бъдат задължени към преустановяване на неправомерното използване на процесните произведения чрез иска по чл. 95б, ал. 1, пр. 2 ЗАПСП, тъй като качеството им на посредници по смисъла на Директива 2001/29/ЕО и Директива 2004/48/ЕО (а не нарушители) не е годно да обоснове прилагането спрямо тях на посочената в разпоредбата мярка. Този извод, възприет и от въззивния съд, води до ирелевантност на въведените от касатора доводи, свързани с възможните технически способи за постигане на исканото ограничение на достъпа, макар, противно на оплакването в жалбата, те да са обсъдени в мотивите към въззивното решение.
По изложените съображения обжалваният акт следва да бъде оставен в сила.
По разноските:
Касаторът следва да заплати на „ФАЙБЪР 1“ ООД разноски за адвокат за настоящата инстанция в размер от 2 045, 17 евро. Заявеното в устните състезания възражение за прекомерност на присъдените с въззивното решение разноски за адвокат в първоинстанционното производство е несъобразимо предвид релевирането му не по реда на чл. 248 ГПК.
Ответникът „НЕТ 1“ ЕООД не претендира разноски за настоящата инстанция, а представя списък с разноски за предходните. Дължимостта на същите и размерът им са определени с въззивното решение (включително чрез отчитане на направеното от ищеца възражение за прекомерност) и не са оспорени по реда на чл. 248 ГПК, поради което не могат да бъдат ревизирани, нито допълнени с настоящия акт.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 312/17.05.2024 г. на АС-София по в. т. д. № 741/2023 г.
ОСЪЖДА сдружение „БЪЛГАРСКА АСОЦИАЦИЯ НА МУЗИКАЛНИТЕ ПРОДУЦЕНТИ“, ЕИК[ЕИК], да заплати на „ФАЙБЪР 1“ ООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за адвокат за настоящото производство в размер от 2 045, 17 евро.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ по к. т. д. № 1960/2024г.
Считам, че отговорът на поставения по делото въпрос следваше да бъде положителен. При действието на Директива 2001/29/ЕО и Директива 2004/48/ЕО и предприетите мерки по транспонирането им от националния законодател (ЗИДЗАПСП, обн. ДВ, бр. 99 от 2005г., в сила от 10.01.2006г.), разпоредбата на чл. 95б, ал. 1, т. 2 от ЗАПСП следва да се тълкува в смисъл, че предвижда право на иск срещу лица, които способстват за извършването на дейности, съставляващи неправомерно използване на авторско право или сродно на него право. В случая това са ответниците – дружества, които са доставчици на достъп до интернет, осигуряващи и достъп до уебстраниците с домейн имена thepiratebay.org и zamunda.net. На тези страници се предоставят на разположение и се администрират интернет платформи за споделяне, които чрез индексиране на метаданни относно закриляни обекти на авторски и сродни права и с предлагане на търсачка позволяват намирането на произведенията и споделянето в рамките на мрежата с равноправен достъп. На платформите са достъпни и звукозаписи, по отношение на които ищецът е правоносител.
Аргумент за подобно тълкуване е разпоредбата на чл. 96а, ал. 8 от ЗАПСП (нова, ДВ, бр. 99 от 2005г.). Тя предвижда налагане на обезпечение или привременна мярка забрана за извършване на дейности, за които се твърди, че съставляват или ще съставляват неправомерно използване на произведение, по отношение на лица, за които има достатъчно данни, че способстват извършването им. Съгласно свързания с тази разпоредба чл. 96а, ал. 2 от ЗАПСП допускането, налагането или отмяната на обезпечението или мярката е по реда на чл. 389 - чл. 403 от ГПК. Това логично предпоставя адресатите на обезпечението или мярката да имат качеството главна страна в исковото производство по иск по чл. 95б, ал. 1, т. 2 от ЗАПСП. Такъв иск (предявен или бъдещ) се обезпечава и допускането, налагането или отмяната на обезпечението или мярката е предпоставено от преценка на неговата допустимост, основателност и обезпечителна нужда. Отричането на такава функционална връзка ограничава дори адресатите на обезпечението или мярката при защита на правата и законните им интереси, ако обезпечение или мярка бъдат наложени. Същевременно сама по себе си разпоредбата на чл. 95б, ал. 1, т. 2 от ЗАПСП не дефинира изчерпателно кръга на пасивно легитимираните по иска лица, при което макар заварена, тя може да има характер на транспонираща.
Използването на термина „трети лица“ в разпоредбата на чл. 96а, ал. 8 от ЗАПСП не е, за да изключи възможността способстващите извършването на дейности, съставляващи неправомерно използване на авторски и сродни права, да бъдат ответници по иска по чл. 95б, ал. 1, т. 2 от ЗАПСП, а за да ги отграничи от и съпостави с извършващите такива действия лица. Дейността и на двете групи лица е в причинна връзка с нарушението на авторско или сродно на него право, при което искът по чл. 95б, ал. 1, т. 2 от ЗАПСП (негаторен по същността си) може да бъде насочен към всеки от тях. С уважаването на иска срещу който и да е от ответниците би се преустановило неправомерното използване.
Даденото тълкуване съобразява произтичащото от член 4, параграф 3 от ДЕС, във връзка с член 288, параграф 3 от ДФЕС задължение за националните юрисдикции при прилагането на вътрешното право да го тълкуват, доколкото е възможно, в светлината на текста и целите на съответната директива (директиви), за да бъде постигнат техния резултат. В случая е относим член 8, параграф 3 от Директива 2001/29/ЕО, съгласно който държавите членки гарантират притежателите на права да могат да поискат издаването налагането на съдебна забрана срещу посредници, чиито услуги се използват от трети лица за нарушение на авторското право или сродно на него право. Относим е и член 11 от Директива 2004/48/ЕО, съгласно който държавите гарантират, че притежателите на правото могат да внасят искове за съдебна забрана срещу посредници, чиито услуги се използват от трети страни за нарушаване на правото върху интелектуална собственост, без да се налага член 8, параграф 3 от Директива 2001/29/ЕО. Разпоредбите са тълкувани в решение на СЕС по дело С-324/09, ECLI:EU:C:2011:474, дело С-557/07, ECLI:EU:C:2009:107 и др. В рамките на Европейския съюз гражданскоправната защита на авторското право се осигурява от националното право на държавите - членки на принципа на териториалността. Налице е сближаване на отделните законодателни системи, за да се гарантира висока, равностойна и еднаква степен на закрила във вътрешния пазар, т. е. осигуряване на ефективна защита на интелектуалната собственост и минимален стандарт. За мерките, процедурите и средствата за защита общо е предвидено да бъдат ефективни, пропорционални и разубеждаващи и да се прилагат по начин, чрез който се избягва създаването на препятствия пред законната търговия и са предпазни механизми за злоупотреба с тях.
Изложеното от мнозинството постига точно обратното – изначално препятства гражданскоправната защита на авторските и сродните права на територията на страната, като абстрактно отпраща правоносителите да търсят обезщетение за вреди от държавата поради „непълно транспониране на директивите“.
Нещо повече. Възприетото от мнозинството налага косвен извод за неприложимост дори на изричната разпоредба на чл. 96а, ал. 8 от ЗАПСП (поради нужда от „детайлна регулация“), което е категорично несподелимо. Справедливото равновесие между различните права и интереси следва да се прецени в рамките на допусканото обезпечение или мярка по чл. 96а, ал. 8 от ЗАПСП, съответно при водения иск по чл. 95б, ал. 1, т. 2 от ЗАПСП, по който лицата, способстващи извършването на дейности, съставляващи неправомерно използване на авторско право или сродно на него право, са принципно пасивно легитимирани, без да се изисква допълнителна по-детайлна нормативна уредба.
А. Н.