ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 50019София, 22.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

разгледа в закрито заседание на 03.04.2023 г. докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1590 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Г. К. ЕООД срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ответникът „Алекс-5“ ЕООД оспорва жалбата. Ответникът „Марал 5“ ЕООД не изразява становище.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Първоинстанционният съд е уважил предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителната недействителност по отношение на ищеца на извършен от първия ответник апорт в капитала на втория ответник на недвижим имот.

Въззивното производство, по което е постановено обжалваното решение, се е развило след като постановеното първо въззивно решение е било обезсилено като недопустимо поради нарушение по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и делото е било върнато за ново разглеждане след приключване на обуславящото дело по предявения от първия ответник срещу ищеца иск за установяване на нищожност на клауза от сключена между страните съдебна спогодба от значение за легитимацията на ищеца като кредитор по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

При повторното разглеждане на делото, след приключване на обуславящото дело, по което предявеният иск е отхвърлен с влязло в сила решение, въззивният съд е приел за установени новонастъпили обстоятелства, а именно че паричното задължение по сключената между страните съдебна спогодба е било погасено чрез плащане в образуваното за принудителното му събиране изпълнително производство. Извода си за погасяване на вземането въззивният съд е основал върху представените и неоспорени от ищеца официални документи - уведомление и удостоверение от съдебния изпълнител, с които е удостоверено, че принудителното изпълнение по изпълнителното дело, образувано по издадения въз основа на спогодбата изпълнителен лист, е приключено, като всички дължими суми са заплатени на взискателя, ищец по иска по чл. 135 ЗЗД. Направеното във връзка с това искане на ищеца за спиране на производството е било оставено преди това в съдебното заседание без уважение по съображения, че вземанията за законна лихва, посочени от ищеца като предмет на висящи дела от значение за решаването на настоящия спор, не се включват в основанието на разглеждания иск. Отхвърлил е възраженията на ищеца за липса на пълно погасяване на задълженията по спогодбата поради наличието на непогасени вземания за законна лихва, подлежащи на удовлетворяване преди главницата в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД по съображения, че тези вземания не са били предмет на изпълнителното производство, поради което извършените в рамките на последното плащания не могат да бъдат отнесени за погасяването им, както и че същите вземания за законна лихва не са били въведени в предмета на настоящото производство като обуславящи материалноправната легитимация на ищеца като кредитор по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Въз основа на това е приел, че въведеното в основанието на предявения иск вземане за главницата е погасено изцяло, поради което е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил иска като неоснователен.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Вероятна недопустимост на въззивното решение се обосновава с доводите, че въззивният съд не е спазил изискванията на чл. 269 ГПК, тъй като е постановил решение по същество, вместо поисканото от ответниците прекратяване на производството след обезсилване на първоинстанционното решение. Изтъква се също, че в противоречие с чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и независимо от направеното искане и представените доказателства въззивният съд не е спрял производството до приключване на делата, образувани по искове на ищеца срещу първия ответник за заплащане на законната лихва върху вземането за главница по процесната спогодба, явяващи се от значение за правилното решаване на настоящото дело.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се обосновава с оплакванията, че въззивният съд е приравнил легитимиращия ищеца дълг само на главницата на задължението, не е съобразил висящите производства относно законната лихва, отклонил се е от принципа, че по исковете по чл. 135 ЗЗД преценката за съществуване на легитимиращото вземане се определя съобразно твърдените факти, като не е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо, а длъжникът не може да предявява възражения за погасяване на вземането, неправилно приел за погасена главницата, без да съобрази наличието на непогасени вземания за лихва, не съобразил също, че между търговци лихва се дължи винаги при неизпълнение на падежа.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

1) задължен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани във връзка с тях доказателства, както и да изложи собствени мотиви по предмета на спора; длъжен ли е съдът да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните; длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение, като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила;

2) следва ли при постановяване на решението си въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях;

3) при констатирани пропуски, допуснати от първоинстанционния съд, въззивната инстанция следва ли да събере нови доказателства, за да попълни делото с нови факти и обстоятелства, чрез които напълно да изясни спора от фактическа страна;

4) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните;

5) при положение, че докладът няма изискуемото по чл. 375, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ГПК съдържание, преклудирана ли е възможността страните да сочат нови обстоятелства и да искат нови доказателства, извън хипотезите на чл. 147 ГПК и чл. 266, ал. 2 ГПК;

6) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и според действителния им смисъл;

7) за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на исковете факти, с излагане на правни изводи, с изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил;

8) предмет на иска по чл. 135 ЗЗД ли е вземането, легитимиращо кредитора - ищец;

9) правоотношенията, от които произтича вземането, стават ли предмет на делото; трябва ли съдът да се съобрази с частично или пълно плащане на дълга, или е достатъчно вземането да не е отречено със сила на пресъдено нещо; по отношение на вземането, легитимиращо кредитора като ищец, от какви обстоятелства следва да се води съдът; може ли в производството по иска по чл. 135 ЗЗД длъжникът да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор;

10) за фактическия състав на иска по чл. 135 ЗЗД;

11) може ли в производството по чл. 135 ЗЗД длъжникът да релевира възражения относно недействителността, прекратяването или погасяването на вземането на кредитора;

12) при предявен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД необходимо ли е вземането на кредитора да е ликвидно и изискуемо;

13) предмет на предявения Павлов иск ли е договорът, от който произтича вземането на кредитора-ищец и следва ли съдът да обсъжда качеството на ищеца като кредитор в производството по иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД;

14) в производството по чл. 135 ЗЗД длъжникът може ли да релевира възражения относно недействителността, прекратяването или погасяването на вземането на кредитора;

15) в производството по чл. 135 ЗЗД могат ли да се разглеждат възражения на длъжника относно размера на задължението му, както и такива, свързани с начина на погасяване на задълженията към кредитора-ищец;

16) към кой момент следва да се цени активната материалноправна легитимация на ищец;а по Павловия иск;

17) става ли законната лихва част от дълга при неплащане на главницата на падежа;

18) как следва да се квалифицира искът по чл. 135 при разсрочване на дълга;

19) ако Павловият иск не е съединен с иска за вземането, легитимиращо ищеца като кредитор, следва ли решаващият съд да съобразява правна промяна на вземането;

20) относно приложението на чл. 76 ЗЗД - при какви условия и поредност настъпва погасителният ефект на законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение, при недостатъчност на плащането.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава с произнасяне на въззивния съд по въпросите:

21) искът по чл. 135 ЗЗД само главницата ли обезпечава или цялото вземане, включително и изтеклата законна лихва за забава, ако плащането на главницата е извършено преди приключване на делото по отменителния иск;

22) легитимацията на кредитора и фактът за наличие или липса на задължение към момента на образуване на делото ли следва да се прецени или към момента на приключването му (постановяването на решението от въззивната инстанция); при предявяване на Павловия иск след падежа на главното задължение длъжен ли е съдът по Павловия иск да се съобрази с това дали и законната лихва е платена или е достатъчно да констатира заплащане на главницата, с което да мотивира и отхвърляне на Павловия иск;

23) следва ли при обосноваване на качеството на кредитор в производството по Павловия иск ищецът да заяви претенцията си изрично по пера - по различни основания и различни части на задължението като главница, лихви и разноски или може да се легитимира като кредитор, посочвайки единствено юридическите факти, от които задължението произтича; ако кредиторовата легитимация е посочена именно по този начин - като правоотношение между търговци (материализирано в конкретно споразумение) и неизпълнението му на падежа, следва ли да се приеме, че вземането на кредитора включва както главница, така и лихви;

24) при легитимация като кредитор с вземане за главница, възникнало преди увреждащото действие, и законна лихва, възникваща от датата на падежа, който е след увреждащата сделка, как следва да се квалифицира Павловият иск от съда - за главницата по чл. 135, ал. 1, а за законната лихва по чл. 135, ал. 3 ЗЗД, или следва да даде обща квалификация според тази на главното вземане, възникнало преди увреждащата сделка;

25) в хипотезата на Павловия иск и при вземане, което е възникнало от спогодба, подписана преди увреждащото действие, но договорен срок на изпълнение в полза на длъжника, по време на който срок е извършено разпореждането (увреждащото действие) и искът е предявен след падежа на вземането, как следва да се квалифицира искът по чл. 135 ЗЗД; следва ли да се дава отделна квалификация на иска според възникването на отделните вземания, част от общата претенция, легитимираща ищеца като кредитор - по ал. 1 за главницата и по ал. 3 за лихвата за забава;

26) налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за законната лихва за забава върху платена в хода на производството (по чл. 135) главница и предявен иск по чл. 135 за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора, ако при предявяване на иска кредиторът е посочил легитимацията си чрез указване на правопораждащия юридически факт (в случая съдебна спогодба) и този на неизпълнение на задължението на падежа;

27) допустимо ли е и следва ли да се разглежда в иска по чл. 135 ЗЗД възражение от кредитора с основание чл. 76, ал. 2 ЗЗД (относно реда на погасяване на дълга), направено в отговор на изявление на длъжника, че е погасил главницата и при условие, че плащането на тази главница е извършено от трето лице по изпълнително дело, образувано по изпълнителен лист, издаден единствено за главницата, като към момента на плащането по други производства са висящи претенциите на кредитора за заплащане на законната лихва за забава; доколко решаващият състав по Павловия иск следва да съобрази плащанията и реда на погасяване в тази хипотеза, следва ли да зачете правото на кредитора да отнесе плащанията по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и следва ли да спре делото до приключване на преюдициалните му осъдителни искове за лихвата или установяване размера на непогасената главница по иска с правно основание чл. 76, ал. 2 ЗЗД или може да приеме, че платеното в изпълнителното производство задължение по изпълнителен лист за главницата погасява изцяло главницата и делегитимира кредитора да продължи производството по отменителния иск, без да е необходимо да съобрази наличието на образувани отделни производства по отношение на законната лихва за забава.

Не се установяват предпоставките за допускане на касационното обжалване.

На първо място, липсват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2017 на ВКС-ОСГТК недопустимо е въззивно решение, постановено при наличието на ОС основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Последното съобразно мотивите на тълкувателното решение произтича от обективната зависимост между спорните правоотношения между двете висящи дела, изразяваща се в значението на съществуването на едното от правоотношенията за допустимостта или основателността на иска относно другото, налагащо зачитане на решението по първото дело на основание чл. 297 – чл. 298, чл. 300, чл. 302 ГПК. Това означава, че спорът относно първото правоотношение следва да е надлежно въведен в предмета на другото висящо дело, т. е. заинтересованата страна да се е позовала като преюдициален въпрос на съществуването или несъществуването на това спорно правоотношение като условие за съществуването на правоотношението по другото дело, респ. за допустимостта на предявения по него иск. В разглеждания случай позоваването на жалбоподателя на вземания за законна лихва е направено едва при повторното разглеждане на делото във въззивната инстанция, поради което спорът относно съществуването на тези вземания не може да бъде приет за надлежно въведен в предмета на настоящото производство.

На второ място, не се обосновава и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидна неправилност е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния.

Поставените по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК процесуални въпроси от 1) до 7), независимо от формулировката си, се свеждат до въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, факти и доводи на страните. По този въпрос е установена последователна практика на ВКС в смисъл, че въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, е длъжен да обсъди всички доказателства, факти и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора във въззивното производство, определен в пределите по чл. 269 ГПК, като изложи самостоятелни мотиви по спорните въпроси. Изложените от въззивния съд мотиви не разкриват отклонение от посочената практика, доколкото съдът е обсъдил относимите към единствения спорен въпрос относно предмета на въззивното производство и значението на вземанията за законна лихва от гледна точка на приетото за установено погасяване на главницата за спорното право по чл. 135 ЗЗД. Поради това по тези въпроси не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите от осми до двадесети не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Последните се основават на приетото за установено съществено обстоятелство, че въведеното в основанието на иска легитимиращо вземане е погасено чрез плащане в рамките на производство за принудително изпълнение и плащането е удостоверено официално от съдебния изпълнител. Нито един от поставените въпроси не отразява това решаващо съображение на въззивния съд, поради което същите не могат да бъдат приети за обусловили крайния правен извод за погасяване на въведеното легитимиращо вземане, оттук и за неоснователност на иска.

Накрая, по отношение на поставените по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК въпроси от двадесет и първи до двадесет и седми не се обосновава специалната предпоставка за допускане на касационното обжалване.

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се изтъква и липса на практика във връзка с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложените в тази насока аргументи се свеждат до подробно обосноваване на застъпените становища на жалбоподателя по отделните въпроси, което не отговаря на установените с тълкувателното решение критерии, посочени по-горе.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ответника разноски за касационното производство в размер на 3800 лв.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 260148/29.12.2021 г. по т. д. № 220/2020 г. по описа на Варненски апелативен съд.

Осъжда „Г. К. ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. Вярност № 23-25, ап. 1, да заплати на „Алекс-5“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], бул. Витоша № 90, ап. 6, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в размер на 3800 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: