6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1365

гр. София, 21.03.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Николай И. гражданско дело № 2784 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. С., чрез назначеният й особен представител по чл.47 ал.6 ГПК адвокат Ю. И. Д. от САК, срещу въззивно решение № 907/23.02.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 6364/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което, след отмяна на решение от 16.03.2022 г., постановено по гр. д. № 49226/2018 г. на Софийски районен съд, е отменено дарение от 09.05.1996 г., извършено с нотариален акт №193, нот. дело № 9053/1996 г. на нотариус Б., с район на действие СРС, с което Д. С. С. е дарил на дъщеря си Д. Д. С. 1/4 идеална част от апартамент № 41, находящ се в [населено място], [улица]/преди това [улица]/№202, [жилищен адрес] по предявен от И. Д. Я. /заместила по реда на чл. 227 ГПК починалия в хода на процеса първоначален ищец Д. С. С. в качеството си на негов наследник по завещание/ срещу Д. Д. С., иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД.

Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В същата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Може ли въззивният съд да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и без да изложи съображения, защо ги отхвърля като недостоверни?“; 2. „Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събраните по делото доказателства, които са релевантни за делото при постановяване на решението?; 3. „Допустимо ли е назначен особен представител по реда на чл.47 ал.6 от ГПК след получаване на исковата молба от съда да приема волеизявления от името на лицето, което представлява свързани с промяна в материалното правоотношение, конкретно в страна по същото?“; и 4. „С оглед специфичния статут на процесуалната фигура на особения представител в гражданския процес същият легитимиран ли е с получаване на исковата молба да приеме отправено искане от дарителя да му бъде заплащана издръжка?“. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 554/08.02.2012 г. на ВКС IV г. о., по гр. д. №1163/2010 г. и решение № 149/03.07.2012 г. на ВКС III г. о., по гр. д. №1084/2011 г. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – тъй като с атакуваното решение въззивният съд се произнесъл по въпроси, който са от значение за развитието на правото. Бланкетно се сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на решението.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата И. Д. Я., е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:

От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че на 09.05.1996 г. бил сключен договор за дарение, по силата на който първоначалният ищец по делото - Д. С. С. и съпругата му М. С. С. дарили на дъщерите си И. Д. Я. и Д. Д. С. процесния недвижим имот: апартамент №41, находящ се в [населено място], [улица]/преди това [улица]/ №202, [жилищен адрес] със застроена площ от 71.60 кв. м., ведно със зимнично помещение и 2.70 ид. ч. от общите части на сградата.

Към момента на подаване на исковата молба първоначалния ищец Д. С. С. /заместен в хода на процеса от наследника си по завещание И. Д. Я./ бил на 90 години. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства /показания на св. В. К./ и заключенията на изслушаните съдебно-икономическата експертиза и съдебно - медицински експертизи, въззивният съд е приел, че С. е бил със здравословни проблеми и се е нуждаел в своето ежедневие от чужда помощ за пазаруване, придвижване, чистене и готвене. Единственият му доход бил от пенсия в размер между 335 лв. и 385 лв. месечно, като имал и запазено право на ползване върху процесния имот. Съгласно представена по делото декларация не притежавал друго имущество, от което да може да се издържа. Средномесечната издръжка на едно лице-пенсионер според заключението на СИЕ, била както следва: за 2018 г. – в размер на 412,50 лв.; за 2019 г. – в размер на 442.92 лв. и за 2020 г. /първите шест месеца/ – в размер на 455.33 лв., а във връзка със заболяванията си – хипертонично сърце със /застойна/ сърдечна недостатъчност, доброкачествена хиперплазия на простатата и предсърдно мъждене и треперене, катаракта на двете очи, на ищеца е била препоръчана диета /за сърдечно болни/, като е следвало да приема ежедневно лекарства, налагащи допълнителни месечни разходи в размер на около 110 лв. /според заключението на СМЕ/.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е напарил извод, че при така установените данни по делото, дарителят е изпаднал в трайна нужда от издръжка в период, предхождащ смъртта му – настъпила на 24.05.2021 г. /в хода на първоинстанционното производство/, поради това, че единственият му паричен доход е бил под линията на бедност и не му е осигурявал нужните средства за поддържане на нормален жизнен стандарт, съответстващ на възрастта и здравословното му състояние, икономическите и социалните условия в страната. Прието е, че исковата молба, съдържаща твърдения за нуждата от издръжка, съставлява покана за даване на издръжка. Препис от същата бил депозиран на 25.07.2018 г., и бил връчен на ответницата, чрез назначения й особен представител на 16.12.2019 г., към който момент било установено, че е съществувала трайна нужда от издръжка на дарителя, поради което въззивният състав е счел, че поканата на дарителя е достигнала до ответницата. Въззивния съд е приел, че ответницата не е направила възражение, че ако даде издръжка би поставила себе си или лица, които издържа, в по-неблагоприятно положение /възражение с правопрепятстващ ефект, което се упражнява чрез позоваване пред съда на посочените факти/. Позовал се е на решение № 82/24.06.2019 г. по гр. д. № 2911/2018 г. на ВКС, III г. о., като е посочил, че правопрепятстващите факти се въвеждат от ответника и се доказват от него, като за тях съдът не следи служебно, и тъй като са извън основанието на иска ищецът не е длъжен да ги отрича в исковата молба, респ. да ги доказва, при условията на пълно и главно доказване.

С оглед на изложеното е прието, че са налице предпоставките по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД и предявеният иск е основателен.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Поставените от касатора в изложението първи и втори въпрос са привързани към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Тези въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са разрешени в противоречие с установената практика на ВКС. В практика на ВКС, в т. ч. и сочената от касатора се приема, че задължението на съда да основава своето решение на събраните по надлежния ред доказателства, въз основа на които се установят правнорелевантните факти, вкл. задължението му да ги обсъди в цялост и поотделно. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът постановява решението си, след като прецени всички относими доказателства и доводите на страните по свое вътрешно убеждение, и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на тези факти, от които черпи изгодни за себе си последици. В мотивите на въззивното решение, в случая, съдът е преценил всички релевантни за спора факти и се е произнесъл по всички относими оплаквания на страните, въведени в предмета на спора. Изложени са конкретни и ясни съображения за обстоятелствата, въз основа на които решаващият състав на съда е достигнал до крайния извод за основателност на иска. След преценка на доказателствения материал по делото, въззивният съд е приел, че по делото са налице всички елементи на фактическия състав на правото по чл. 227, ал. 1, б. в ЗЗД, а именно: трайна нужда от издръжка на дарителя, отправянето от дарителя на покана приживе до надарения за предоставяне на издръжка на дарителя /прието е, че исковата молба, която съдържа твърдения за нуждата от издръжка, съставлява покана за даване на издръжка/ и отказ на последния да дава издръжка /при оспорена искова молба и при липса на доказателства за давана издръжка, след поканата и до смъртта на дарителя/. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този извод, не може да обоснове основание за достъп до касация. Така поставените, въпроси по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

По третия и четвъртия въпрос: В трайно установената задължителна практика на ВКС, се приема, че самата искова молба по делото има значението на покана до ответника да заплаща издръжка на дарителя-ищец /в този смисъл са: решение № 435/02.11.2011 г. по гр. д. № 1370/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 172/16.05.2013 г. по гр. д. № 1203/2012 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 194/02.10.2013 г. по гр. д. № 130/2013 г. на ВКС, III г. о. и др./. Исковата молба има значението на покана във всички случаи, когато длъжникът изпада в забава след покана от кредитора, но такава не е била отправена преди това. Тази практика по приложението на чл. 227, ал. 1, б. в от ЗЗД изхожда от застъпеното в задължителната практика на ВКС становище по приложението на чл. 235, ал. 3 от ГПК, че съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, настъпили след предявяването на иска, които са от значение за спорното право и са установени от доказателствата по делото. Даденото от въззивния съд разрешение е, че исковата молба има характер на изявление на дарителя, че има нуждата от издръжка /с оглед на съдържанието на същата/ и в такъв случай с получаване на препис от нея, надареният се счита поканен да предоставя такава, и макар исковата молба да е връчена само на особения представител на ответницата по чл.47, ал.6 ГПК, извършеното на него връчване има материалноправен ефект, и моралното задължение се е трансформирало в правно задължение за даване на издръжка. Прието е, че връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител по чл.47, ал.6 ГПК и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Приетото е в съответствие, с разрешението дадено в практиката на ВКС /решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, І т. о.; решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на ВКС, І т. о./, с която е даден положителен отговор по въпроса дали волеизявление на кредитор за обявяване на предсрочна изискуемост, обективирано в искова молба, връчена на особен представител по чл.47, ал.6 ГПК на ответника произвежда материалноправен ефект, което разрешение по аналогия намира приложение и в настоящия случай.

По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационен контрол. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая касаторът не мотивира наличието на това основание, а основанието е посочено бланкетно. След служебната проверка на обжалваното решение касационният съд намира, че не са налице основания да се приеме, че то е очевидно неправилно.

В хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК на особения представител се дължи възнаграждение за всяка от инстанциите, независимо от постигнатия правен резултат, което възнаграждение винаги е за сметка на ищеца. На адвокат Ю. Д. от САК, назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител на ответника – касатор, се следва определяне на възнаграждение за осъщественото процесуално представителство за касационното производство в размер на сумата 703 лв. /определено на осн. чл. 7, ал. 2, т. 3 вр. с чл.9 ал.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, във вр. с чл. 47 ал.6 изр. последно ГПК, при цена на иска 16385 лв./. Предвид това, ответницата по касационната жалба и ищец в процеса И. Д. Я. следва да бъде задължена да внесе по сметката на ВКС възнаграждение за особения представител на касатора в едноседмичен срок от съобщението, като в противен случай и на основание чл. 77 ГПК ще бъде осъдена да заплати същата сума.

Съобразно изхода на делото, касаторът Д. Д. С. следва да бъде осъдена да заплати на ответната страна по жалбата И. Д. Я. направените от нея разноски за упълномощения адвокат З. Н. в размер на 900 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба на ответницата Д. С. е подадена чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител адв. Ю. Д. от САК, поради което и съгласно чл. 83, ал. 1, т. 5 от ГПК по жалбата не е внесена дължимата държавна такса в размер 30 лв. При това положение и с оглед изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК ответницата дължи и следва да бъде осъдена да заплати тази такса по сметка на ВКС.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 907/23.02.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 6364/2022 г. по описа на Софийски градски съд.

ЗАДЪЛЖАВА И. Д. Я., с ЕГН [ЕГН], в едноседмичен срок от съобщението да внесе депозит от 703 лв. по сметката на ВКС за възнаграждение на адвокат Ю. И. Д. от САК - особен представител на касатора Д. Д. С., като в противен случай указва на И. Д. Я., че ще бъде осъдена да заплати същата сума.

ОСЪЖДА Д. Д. С., с ЕГН [ЕГН] да заплати на И. Д. Я., с ЕГН [ЕГН], направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 900 лв.

ОСЪЖДА Д. Д. С., с ЕГН [ЕГН] да заплати по сметка на Върховния касационен съд сумата 30 лв.– държавна такса за касационното производство по делото.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.