Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 2837/ 18.12.2019 г. по гр. д. № 2349/ 2019 г., с което Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 2222/ 27.03.2019 г. по гр. д. № 5962/ 2018 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Р. Б да заплати на Р. И. Ч. сумата 12 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 220, ал. 2 НК, ведно със законната лихва от 18.04.2016 г.

Решението се обжалва от Прокуратурата на Р. Б с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общото и допълнителното), а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материално-правен. Процесуално-правният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, които са в причинно следствена връзка с незаконното обвинение. Материално-правният въпрос е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ. Касаторът счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Той твърди, че процесуално-правния въззивният съд е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., с т. 3 и т. 9 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а материално-правния – в противоречие със следните решения на ВКС по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК: решение № 197/ 16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/ 2016 г. на III-то ГО, решение № 63/ 18.03.2016 г. по гр. д. № 5124/ 2015 г. на III-то ГО и решение № 302/ 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/ 2011 г. на III-то ГО. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради необоснованост и нарушение на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ.

Ответникът по касационната жалба Р. И. Ч. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ответникът, а той обжалва решението в осъдителната част. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:

Въззивният съд е приел, че основанието на иска доказва прокурорското постановление от 18.04.2016 г., с което наказателното производство, по което на ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 220, ал. 2 НК е било прекратено поради това, че извършеното не съставлява престъпление. Аргументът е почерпил от това, че обвинението е незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, а незаконното обвинение винаги причинява морални вреди.

След това е пристъпил към обсъждане на онези доказани по делото обстоятелства, които са в причинна връзка с обвинението и имат значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Приел е да са следните: 1) престъплението е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – предвидените за него наказания са лишаване от свобода от три до десет години и лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност, да се упражнява определена професия или дейност; 2) ищецът е бил задържан за 72 часа – за накърнените му поради това права с конституционно основание (чл. 30, ал. 1 и чл. 35, ал. 1 КРБ) следва да се ангажира отговорността на държавата без оглед на това, кой държавен орган е конституиран като субституент на страната на ответника по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ (така ТР № 5/ 15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/ 2013 г. ОСГК на ВКС); 3) наказателното производство е продължило две години, шест месеца и пет дни – на 13.10.2013 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем, а от 18.04.2016 г. е прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК; 4) макар да е обхванало само досъдебната фаза на Наказателен процес, неговият период сочи на ниско ниво на експедитивност на разследващите органи (аргумент от сравнение със сроковете по чл. 234 НПК); 5) първоначално на ищеца е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е заменена на 15.10.2013 г. с по-леката мярка „парична гаранция от 5 000 лв.“; 6) с прокурорско постановление от 30.10.2013 г. му е била наложена и мярката за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на страната“ без разрешение на прокурор; 7) незаконното обвинение е получило широк медиен отзвук – били са поместени множество статии във връзка с темата на общодостъпни интернет платформи; 8) към повдигнатото обвинение ищецът е в напреднала възраст (на 66 години); 9) повдигнатото обвинение е съпреживял като изключително травмиращ фактор – бил е разстроен, срамувал се от дъщеря си, от колегите си, от майка си, ограничил е социалните си контакти; 10) той е с чисто съдебно минало, а това е било първото му и единствено съприкосновение с органите на наказателното производство.

Въззивният съд е отчел и онези обстоятелства, които ищецът е посочил в исковата молба като такива от значение за по-високия размер на обезщетението, но които по делото са останали неустановени: 1) взетата мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на страната“ реално да е ограничила неговото основно право по чл. 35, ал. 1 КРБ свободно да напуска пределите на страната (мотивирал се е с материалите по приложеното наказателно дело, от които не се установява ищецът да е отправял искания до прокурора да му бъде разрешено пътуване зад граница) и 2) липсата на данни медийното разгласяване на обвинението да е било иницирано от прокурора.

Така въззивният съд е съобразил цялостния начин, по който незаконното обвинение е увредило неимуществената сфера на ищеца и го е съотнесъл към стандарта на живот в страната. Съобразил е, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не съществува извън конкретните обществено-икономически условия. Така е определил обезщетението от 12 000 лв. (приблизително по една минимална работна заплата за всеки месец в периода на незаконното наказателно преследване) за адекватното парично изражение на понесените от ищеца морални вреди от незаконното обвинение и е потвърсил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е бил уважен до същия размер.

При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема те да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС, както и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които имат значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с актовете на нормативно тълкуване на Върховния съд и на Върховния касационен съд на Р.Б.И е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване.

Противоречие на обжалваното решение с други решения на ВКС по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените дела са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на неимуществената сфера на увреденото от незаконното обвинение лице, но е различен размерът на определените обезщетения. Такава идентичност липсва в решенията на ВКС, на които касаторът се позовава.

Обобщението е, че по повдигнатите въпроси е изключено соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2837/ 18.12.2019 г. по гр. д. № 2349/ 2019 г. на Софийски апелативен съд в осъдителната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.