Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на П. А. Г. и И. Б. Г., чрез пълномощника им адв. Т. П. - САК, против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 961 от 23.04.2019 г.,по в. гр. д.№ 4 368/18 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 4456 от 04. 07. 2018 г., по гр. д. № 6748 / 2017 г. за отхвърляне на предявените от настоящите касатори обективно и субективно съединени отрицателни установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 439, ал. 1 ГПК срещу „О. Б. Б”АД, [населено място], ЕТ Е. И. Б., упражняващ търговска дейност с фирма „ДЖИМИ-Е. Б. и ТД ”В.ТОНЕВ” ЕООД, [населено място] за признаване на установено, че обезпеченото от ищците (ипотекарни длъжници) вземане, формирано от сумите: 49 395.41 лева –главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 22.01.2010 г. до окончателното и изплащане, 782.15 лв. – договорна лихва за периода 21.08.2009 г. -21. 01.2010 г.; 3 399.40 лева –наказателна лихва за периода 21.08.2009 г. -21. 01.2010 г.; 1 071.74 лв. - държавна такса и 900 лв.-юрисконсултско възнаграждение, признато за дължимо от едноличния търговец - главен длъжник на Банката – ответник и за събирането на което, въз основа на издаден изпълнителен лист по гр. д. № 3208/2010 г. на СРС, е образувано изпълнително дело № 20108440401125 по описа на ЧСИ С.Я., с рег.№ 844 на КЧСИ не съществува, като погасено по давност.

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Основното оплакване на касаторите, свързано с твърдяното нарушаване на съществените съдопроизводствени правила от страна на въззивния съд е, че като съд по същество на спора не е разгледал и обсъдил всички изложени във въззивната им жалба материалноправни доводи, свързани с института на погасителната давност в по - общ и по-специален план, на които са основали своите отрицателни установителни претенции, нито е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и свързаните с тях защитни позиции на страните.

В обобщение на поддържаното касационно основание са изложени и съображения за неправилно интерпретиране на съществуващата практика на ВКС, относима към материалноправния въпрос за погасителната давност в хипотезите на чл. 110 и сл. ГПК и към процесуалноправните въпроси за спиране на изпълнението в хипотезата на чл. 432, ал. 1, т. 1 ГПК и за прекратяване на изпълнението в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, за смесване на разясненията в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС с формираната съдебна практика до неговото приемане, обективирана в ППВС № 3/18.11.1980 г. Според касаторите, с обявяване за загубило сила ППВС № 3/80 г., възприетото със същото разрешение, че давност не тече по време на изпълнителния процес, е изоставено, като нововъзприетото разяснение „за същността на действията за принудително изпълнение” по см. на чл. 116, б.”в” ЗЗД свързва същите само с тези на съдебния изпълнител. В застъпената теза се поддържа, че промяната, която е останала несъобразена от въззивната инстанция е в резултат на различната правна уредба на изпълнителния процес при действието на Конституцията преди и след 1991г., поради което предхождащите ТР № 2/26.06.2015 г. задължителни постановки в ППВС № 3/80 г. следва да се считат за изгубили сила още от 1991г.

Анализирайки отново съжденията в съобразителната част на въззивното решение на Софийски апелативен съд и оспорвайки тяхната законосъобразност и в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърдението им е, че възприетото от въззивната инстанция разрешение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които уточнени от състава на касационната инстанция, в съответствие със задължителните постановки в т. 1 на ТР №1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС са: 1.” Тече ли погасителна давност по отношение на правото на принудително изпълнение на вземането, обективирано в изпълнителния лист, през периода от време, когато изпълнителното производство е спряно от ипотекарния длъжник, чрез поискана от него и наложена от съда обезпечителна мярка „спиране на изпълнението”?; 2.”През периода от време, когато изпълнителното производства е спряно от ипотекрания длъжник чрез поискана от него и наложена от съда обезпечителна мярка”спиране на изпълнението”, тече ли процесуален преклузивен срок, водещ до перемпция на изпълнителното дело( в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?”; 3.”Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и да обсъди всички доводи и възражения на въззивника, обективирани във въззивната му жалба?” и 4.”При предявени обективно и субективно съединени няколко иска, дължи и съдът изясняване броя на предявените искове, респ. различните материални интереси или следва да разгледа само един иск от няколкото, разделени съответно на главни и акцесорни?”е в противоречие с практиката на ВКС.

За илюстрация на въведената, по отношение на първите два от поставените въпроси, допълнителна процесуална предпоставка - селективното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК са посочени: Тълкувателно решение № 3/ 22.04. 2019 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 99 от 10.05.2013 г., по гр. д.№ 681 /2012 г. на І г. о.; решение № 180 от 28.04.2015 г., по т. д.№ 4157/2013 г. на ІІ т. о.; решение № 109 от 25. 05. 2015 г., по гр. д.№ 7420 / 2014 г. на І г. о.; решение № 392 от 10.01.2012 г., по гр. д.№ 891/2010 г. на І г. о.; решение № 72 от 08. 07. 2009 г., по т. д. № 17/2009 г. на І т. о.; решение № 123 от 07.10.2011 г., по т. д.№ 776/10 г. на І т. о.; решение № 200 от 22.12.2014 г., по т. д. № 4529/2013 г. на І т. о., решение № 45 от 30.03.2017 г., по т. д.№ 61273/15 г. на ІV г. о.

Като израз на визираното противоречие по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпрос № 3 е цитирано решение № 254 от 20.05.2019 г., по гр. д.№ 4863/2017 г. на ІV г. о., а по въпрос № 4 – определение № 292 от 13. 06. 2017 г., по ч. гр. д.№ 2096/2017 г. на ІV г. о.

Ответникът по касационната жалба „О. Б. Б”АД, гр.София възразява по допустимостта на касационната жалба, поради отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа, че нито един от съдебните актове, цитирани от касаторите не илюстрира противоречие в разрешаването на поставените правни въпроси от въззивния съд и формираната практика на ВКС – задължителна и казуална. При условията на евентуалност възразява и по основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни правни съображения.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, е приел за установено от фактическа страна, че ищците П. и И. Г. като ипотекарни длъжници, са учредили в полза на „СИБАНК”АД, чийто правоприемник е първият ответник „ОББ“АД, договорна ипотека върху собствения си недвижим жилищен имот, придобит в режим на съпружеска имуществена общност – апартамент№ 49, находящ се в [населено място],[жк],бл. 803 вх.В, ет. 4, с която са обезпечили предоставения кредит от 150 000 лв. по договор за банков кредит от 24.08.2006 г. с главен длъжник ЕТ Е. И. Б., упражняващ търговска дейност с фирма”ДЖИМИ-Е. Б. . За безспорно е прието още, че по силата на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК отм.. 02.2010г. и изпълнителен лист, издадени по гр. д.№ 3208/2010г. на СРС длъжникът - кредитополучател ЕТ Б. е осъден да заплати на Банката - кредитор сумите: 49 395.41 лв. – главница, заедно със законната лихва върху нея, считано от 22.01.2010 (датата на депозиране заявлението в съда), 782.15 лв. договорна лихва за периода 21.08.2009 г. -21.09.2010 г. и 3 399.40 лв. наказателна лихва за същия период, като в тежест на последния са възложени и деловодните разноски за заповедното производство. На 23.04.2010 г. въз основа на издадения изпълнителен лист и по молба на Банката - кредитор е образувано изпълнително производство при ЧСИ С. Я., като с протокол от 28.06.2010 г. е насрочена публична продан върху ипотекирания имот, собственост на ищците от 29.06.2010 г. до 29.07. 2010 г. Проследявайки издадените, в периода от образуване на процесното изпълнително делото на 23.04. 2010 г. до постановяване на първоинстанционното съдебно решение по разглежданото дело, три обезпечителни заповеди, с които по искане на настоящите касатори, като ищци, е наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението” ( от 06.07. 2010 г. по гр. д.№ 7269/2010 г. на СГС; от 15.10.2015 г., по гр. д.№ 7666/ 2014 г. на СРС и от 20.10.2017 г., по гр. д.№ 6748/2017 г. на СГС), както и последвалите отмяната на същите действия на ЧСИ С. Я. по възобновяване на изпълнителното производство и съответно насрочване на нова публична продан – от 18.09.2015 г. до 19.10.2015 г. ; от 23.10.2017 г. до 23.11.17 г., съобразно искането на взискателя, решаващият състав на Софийски апелативен съд е споделил като основан на закона извода на Софийски градски съд, че вземанията на кредитора, за които процесното изпълнително дело е образувано, не са погасени по давност, като не е погасено и правото на последния на принудително изпълнение.

Възприемайки разрешението, че в периода на спиране на изпълнението поради съдебно наложената обезпечителна мярка, давност не е текла, нито е изтекъл и двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, който последен обуславя прекратяване на изпълнителното дело по право въззивният съд е изложил подробни собствени мотиви, които го подкрепят. Що се касае до времето, през което изпълнителното производство е било активно, т. е. допуснатата обезпечителна мярка е била съответно отменена или обезсилена(от 23.04.2010 г. до 06.07.10 г.; от 26.05.2015 г. до 15.10.2015 г. и от 21. 06. 2017 г. до 20.10.2017 г.), то с предприеманите от съдебния изпълнител действия по принудителното изпълнение, свързани с осъществяване на поискания от взискателя изпълнителен способ – насрочване на нова публична продан всеки път, след възобновяване на изпълнителното дело, давността е била многократно (всеки път) прекъсвана. Следователно от момента, в който е предприето последното валидно изпълнително действие след възобновяване на изпълнителното дело на 02.10.2017 г., е започнала да тече и новата давност, която предвид установения 5 – годишен давностен срок, за съдебно потвърдено вземане и разпореденото ново спиране на изпълнителното производство на 20.10.2017 г. с издадената от съда по настоящето дело нова обезпечителна заповед по искане на ищците, не е изтекла.

Позовавайки се на задължителните постановки в т. 10 на ТР № 2/ 2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС Софийски апелативен съд е приел, че в хипотезата на чл. 432, ал. 1, т. 1 ГПК взискателят и съдебният изпълнител, фактически не могат да предприемат действия по принудително изпълнение, поради което и проявеното бездействие в периода на наложената обезпечителна мярка „спиране на изпълнението”, не би могло да се приеме като субективно неосъществяване на правото за удовлетворяване на кредитора в рамките на давностния срок, в който см. са твърденията на ищците - настоящи касатори.

Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

Първите два от поставените от касатора въпроси, несъмнено удовлетворят критериите, разяснени в т. 1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване.

Косвен отговор на същите е даден с ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, задължително за съобразяване от съдилищата.

В мотивите към т. 14 от същото Тълкувателно решение, относима към приложението на чл. 116, б.“в“ ГПК ОСГТК на ВКС посочи, че доколкото по действащия ГПК заповедното производство е уредено като част от изпълнителния процес, заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Давността се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 ГПК, като предявяването му има обратно действие, но само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или е предявен след изтичане на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита за прекъсната със заявлението. Възприетото разрешение следва от едностранния характер на заповедното производство и от общото правило на закона, че давността се прекъсва само със започване на производство, в което длъжникът участва. Според мотивите на т. 10 от същото ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. при изпълнителния процес, за разлика от исковия процес, където давността за вземането се прекъсва еднократно – в началото на процеса, давността се прекъсна многократно – с предприемане на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на което и да е изпълнително действие в рамките на съответния изпълнителен способ, независимо дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане на взискателя. Макар и неизчерпателно са конкретизирани и действията, които осъществени в изпълнителното производство, поради техния общ и подготвящ изпълнението характер, не прекъсват нито погасителната давност, нито срока на перемпцията, като изрично е отбелязано, че в тази категория не се включват действията по насрочване и извършване на публичната продан. Изрично е отбелязано още, че прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б.“в“ ЗЗД е уредена от законодателя по различен начин спрямо прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б.“б“ ЗЗД ( с предявяване на иск и други действия). Това означава, че правилата за спиране на давността и отпадане ефекта на прекъсване на давността в исковия процес не са възпроизведени в изпълнителното производство, като неприложими за същия – т. е. няма спиране на давността, нито отпадане ефекта на прекъсването.

Аргументите са изведени от съпоставка на двете производства –исковото и изпълнителното, като динамичен фактически състав. При първото – исковото производство, ищецът няма нужда да поддържа висящността, защото давността е прекъсната в началото с предявяване на иска и с никакво друго действие, извършено в хода на процеса, ищецът не би могъл да я прекъсне отново. В изпълнителния процес давността, както е разяснено, се прекъсва с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, което изгражда съответния изпълнителен способ и поради това висящността му е нужно да се поддържа чрез действията на взискателя (искане за извършване на действия), изграждащи динамичния фактически състав на посочения от него и предвиден в закона способ, вкл. за повтаряне на неуспешните изпълнителни действия, или за прилагане на нови изпълнителни способи. С оглед изложеното и предвид настъпилата промяна в правната уредба на изпълнителния процес след приемане на Конституцията на РБългария от 1991 г. ОСГТК на ВКС счете също, че бездействието на кредитора със съдебно потвърдено вземане не е безразлично нито за развитието на изпълнителното производство, нито за давността, за разлика от бездействието на ищеца с оспорено вземане в исковия процес. Прие и че създадената, с действащата правна уредба, възможност кредиторът в изпълнителния процес сам да избере дали да действа или не, изключва приложимостта на задължителните постановки в ППВС № 3/80 г., според които погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането, поради което обяви същите за изгубили сила. С приетото Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. ОСГТК на ВКС се произнесе и по въпроса относно изпълнителните действия, прекъсващи срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като прие изрично, че прекратяването на изпълнителното производство в сочената хипотеза настъпва по силата на закона, т. е. изпълнителното производство се счита за прекратено и без акт на съдебния изпълнител. Последният може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти, а отделно е, че за настъпване на перемпцията е длъжен да следи и служебно.

Така възприетото разрешение е доразвито в създадена след приемане на Тълкувателното решение казуална практика на ВКС, която е обективирана в решения по чл. 290 ГПК: № 45 от 30.03.2017 г., по гр. д.№ 61273/2016 г. на ІV г. о. и № 257 от 30.04.2020 г., по гр. д.№ 694/2019 г. на ІІІ г. о.

Същата се основава на с общото правило в гражданското право че давността е правна последица и санкция за бездействието на правоимащия кредитор, но само когато той е задължен и има възможност да действа, за да упражни правото си. Ако не е задължен и/ или няма правна възможност да действа, давност не тече. Когато кредиторът не предприема действия, въпреки, че има правна възможност да го стори, давността тече. Затова и разгледана в контекста на изложеното молбата на взискателя за спиране на изпълнителното производство(респ. актът на съдебния изпълнител за спиране на принудителното изпълнение) не спира теченето на давностния срок за вземането, тъй като не представлява обективна правна невъзможност за действие, а избор на кредитора да не предприема изпълнителни способи за удовлетворяване на вземането си.

С посочената задължителна и непротиворечива казуална практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е приел, че в разглеждания случай погасителната давност е прекъсвана с всяко предприемано изпълнително действие след възобновяване на изпълнителното производство и че от всяко такова валидно изпълнително действие не е изтекъл 5-годишен срок, с който е свързано погасяване на съдебно потвърденото вземане – чл. 110 във вр. с чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

Позовавайки се на установения в хода на процеса факт, че обезпечителната мярка „спиране на изпълнението“ е наложена от съда допускал обезпечение всеки път, съобразно искането на ищците, настоящи касатори, решаващият състав на въззивната инстанция е извел правен извод, че невъзможността за предприемане на изпълнителни действия по процесното изпълнително дела не е резултат на свободна преценка и избор на кредитора, за да е налице онова бездействие – правна последица, с което гражданското право свързва давността и така даденото разрешение, по аргумент за противното, не е в отклонение от горецитираната казуална съдебна практика.

Да се приеме тезата на касаторите означава, срокът на давността, с който се погасява правото на принудително изпълнение, да се постави всъщност, изцяло на волята на длъжника и на неговата добросъвестност при упражняване на процесуални права, както и да се отрече задължителното за съдебния изпълнител спазване на наложена от съда обезпечителна мярка, предприетото или не обжалване на която е правно ирелевантно за последния.

Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие и с цитираното решение № 200 от 22.12.2014 г., по т. д.№ 4529/13 г., в което е налице позоваване на останалите цитирани от касаторите за относими към въпроси № 1 и № 2, съдебни актове на ВКС. Същото е в смисъл, че наложените обезпечителни запори не са процесуална пречка за предявяване на искове, основаващи се на банкова гаранция, поради което не обуславят спиране на давността по чл. 115, ал. 1, б.”ж”ЗЗД, нито съставляват действия за принудително изпълнение по чл. 116, б.”в” ЗЗД, прекъсващи давността. Затова и е счетено, че проведеното обезпечително производство не е правно действие, от кръга на предвидените в чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. В разглеждания случай решаващият състав на Софийски апелативен съд не е приел, че обезпечителното производство е правно действие от кръга на предвидените в чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, а че спряното въз основа на издадените, по искане на настоящите ищци, заповеди на съда за спиране на изпълнителното производство по изп. д.№ № 20108440401125 по описа на ЧСИ С. Я., опровергава презумираното, поради неактивност на последното, бездействие на взискателя през този период.

От мотивите в обжалваното въззивно решение не би могъл да се направи и извод, че въззивната инстанция е допуснала, лишено от основание в закона, смесване между давностен и преклузивен срок и приемайки, срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за производен от основната давност по чл. 110 ЗЗД, както и че е отрекла че при перемпцията правото на принудително изпълнение не се погасява окончателно, а само за конкретното изпълнително производство, т.е. кредиторът може отново да го упражни чрез образуване на ново изпълнително производство със същия изпълнителен титул.

Наличието на цитираната съдебна практика по приложението на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и по приложението на чл. 116, б.”в” ЗЗД, която няма обществена и правна необходимост от промяна, изключва приложимостта на евентуално поддържаното селективно основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на същите правни въпроси № 1 и № 2 - арг. от т. 4 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид мотивите в обжалваното решение и съдържанието на въззивната жалба на настоящите касатори няма основание да се счете, че Софийски апелативен съд не е съобразил със задължителните указания в ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които задълженията му във вр. с приложението на чл. 236, ал. 3 ГПК и на чл. 12 ГПК са подробно разяснени.

Израз на твърдяната процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради несъгласието на касаторите с възприетия от Софийски апелативен съд извод на първостепенния съд за броя на предявените искове и отделните материални интереси срещу които последните са инициирали защитата си, въпрос № 3 макар и важен процесуалноправен въпрос за всяко дело, в случая представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което е различно от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, независимо от формата, под която е въведено.

Липсата на общата главна предпоставка за достъп до касация изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните допълнителни процесуални предпоставки, както изрично е посочено в т. 1 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.

В обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК не попада и въпрос № 4. Дори и неправилно разрешен, каквито изрични аргументите са изложили жалбоподателите при обосноваване на искането за достъп до касация, въз основа на същия, доколкото значението му за постановения краен правен резултат не е решаващо, той не може да обоснове общото основание за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл. 78, ал. 8 във вр. с ал. 3 ГПК, на ответника по касационната жалба, подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, следва да се присъди сумата 200 лв. - своевременно претендирани деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение, определимо по чл. 25, ал. 2 от Наредба за заплащане на правната помощ, във в с чл. 37 ЗПП.

Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 961 от 23.04.2019 г.,постановено по в. гр. д. № 4 368/18 г.

ОСЪЖДА П. А. Г. и на И. Б. Г. да заплатят на „О. Б. Б”АД, [населено място] общо сумата 200 лв. (двеста лева), деловодни разноски, формирани от юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: