Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от ищеца З. М. Ц. против решение № 4333 от 14.06.2019г. по гр. д. № 14118/2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 448335 от 11.07.2018г. по гр. д. № 15682/2018г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу „ОТП Ф. Б“ ЕАД установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че касаторът не дължи на ответното дружество следните суми: 24 260, 53 лева – главница по договор за кредит от 10.10.2008г.; 3 336, 74 лева – договорна лихва за периода от 18.10.2011г. до 16.08.2012г.; 1 416, 22 лева – лихва за забава за периода от 26.10.2011г.- 16.08.2012г. и 1320 разноски по делото..

Жалбоподателят атакува въззивното решение като неправилно, като поддържа, че то е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Претендира присъждане на направените разноски.

Ответната страна по жалбата и по делото, „ОТП Ф. Б“ ЕАД, твърди липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съответно поддържа, че жалбата е неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева за представителството пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел за безспорно установена следната фактическа обстановка:

Съгласно представения изпълнителен лист от 13.09.2012г., издаден въз основа на заповед за изпълнение, срещу която не е постъпило възражение в законоустановения срок, ищецът З. Ц. е осъден да заплати на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД сумите 24 260, 53 лева – главница по договор за кредит от 10.10.2008г.; 3 336, 74 лева – договорна лихва за периода от 18.10.2011г. до 16.08.2012г.; 1 416, 22 лева – лихва за забава за периода от 26.10.2011г.- 16.08.2012г. и 1320 разноски по делото. Въз основа на молба от 08.01.2013г. на „Банка ДСК“ ЕАД и изпълнителния лист е образувано на 09.01.2013г изпълнително дело от ЧСИ Б. Б., рег. № 856 при КЧСИ – София. Длъжникът е поканен да изпълни присъдените суми с покана за доброволно изпълнение от 11.01.2013г. Въз основа на молба от „ОТП Ф. Б“, договор за цесия и съобщение на цесията на длъжника, по изпълнителното дело е конституирано като взискател ответното дружеството, в качеството си на цесионер.

По изпълнителното дело на 25.01.2013г. е постъпила молба от ищеца – касатор, в която е посочено, че е наложен запор върху банковите му сметки, но същият няма други доходи освен получаваното обезщетение за временна нетрудоспособност от 123 лева. В молбата е направено искане за разсрочено погасяване на задължението му на вноски от по 200 лева месечно. Длъжникът е извършвал по изпълнителното дело доброволни плащания съобразно депозираната молба за периода от 18.02.2013г. до 25.03.2015.

На 04.03.2013г. по изпълнителното дело е наложен и запор върху собствените на ищеца МПС.

На 11.08.2016. и на 13.09.2016г. ищецът е превел директно по банковата сметка на ответното дружество сумите 200 лева, съответно 100 лева.

Въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК се прилага и относно настъпили факти след влизане в сила на заповед за изпълнение, когато заповедното производство е приключило и независимо, че не е проведено съдебно дирене по чл. 422 ГПК, като решаващият състав се е позовал на практиката на ВКС – определение № 956/22.12.2010г. по ч. т.д. № 886/2010г. на I т. о. на ВКС. Също така е посочено, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, че новият давностен срок е 5 години, намира приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение, влязла в сила, поради неподаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, при което се получава ефект близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането е по чл. 424 ГПК при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства, в който смисъл са разясненията, дадени в постановеното по реда на чл. 273, ал. 3 ГПК определение № 480/ 19.07.2013г. по г. гр. д. № 2566/2013г. на IV г. о. на ВКС. Посочено е, че когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, той може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Аргументирано е, че с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение се получава крайният ефект на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

Според решаващият състав, разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, съгласно която, ако взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява, цели да стимулира взискателя или съдебния изпълнител да бъдат активни. Предвиденият в разпоредбата преклузивен срок тече от образуване на изпълнителното дело, който е началният момент, от който взискателят може да иска извършване на изпълнително действие по см. на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/ 2013г. на ОСГТК на ВКС. С предприемането на изпълнителни действия се прекъсва давността, касаеща материалното право, както и започва да тече нов двугодишен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, в който следва да се извърши ново изпълнително действие, за да се запази висящността на изпълнителното производство. Същевременно, въззивната инстанция е приела, че извършените от длъжника месечни плащания по изпълнителното дело, съобразно депозираната от него молба за разсрочване, с която признава и наличието на задължението по изпълнителното дело, обяснява липсата на предприети от взискателя други изпълнителни действия, доколкото същият е получил изпълнение именно по образуваното изпълнително дело. Обстоятелството, че взискателят е приел частичните плащания по изпълнителното дело, без да поиска да бъдат предприети други изпълнителни действия /след наложените запори/, не може да бъде приравнено на бездействие на кредитора и неподдържане на висящността на изпълнителния процес. Заключено е, че постъпване на суми именно по изпълнителното дело, както въз основа на реализиране на конкретен изпълнителен способ, така и доброволно от длъжника, въз основа на депозираната от него молба за разсрочване на плащането, поддържа висящността на изпълнителния процес и прекъсва, както погасителната давност, така и срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Изложени са допълнителни аргументи, че дори и изпълнителното дело да е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, от последното валидно изпълнително действие – наложения запор на 04.03.2013г. до извършените доброволни плащания директно на кредитора през 2016г. не е изтекъл 5-годишният давностен срок. Като допълнителни съображения е посочено, че доброволните плащания от страна на длъжника към кредитора са признание на дълга по чл. 116, б.“а“ ЗЗД, тъй като следва да се изхожда от конкретната обективирана воля на длъжника, съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, приложими и за едностранните волеизявления, каквато воля е налице в депозираната на 25.01.2013г. молба на длъжника. Последният е получил поканата за доброволно изпълнение, в която са обективирани процесните суми, бил е запознат с размера на задължението си, а в молбата си изрично е посочил, че желае да го изплаща на месечни вноски от по 200 лева, поради което е прието за неоснователно възражението, че признанието касае конкретно платените суми. Доброволните плащания на 11.08.2016г. и 13.09.2016г. към кредитора са прекъснали давността като признание на цялото вземане по см. на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси: „1/ Длъжен ли е взискателят да поддържа висящността на изпълнителния процес, като иска извършването на изпълнителни действия, за да препятства настъпването на прекратителния ефект с изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?; 2/ Съставлява ли частичното плащане на едно задължение признание на цялото задължение по смисъла и с последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“. Жалбоподателят поддържа, че дадените разрешения от въззивната инстанция на поставените въпроси противоречат на практиката на ВКС: т. 11 от Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/ 2013г. на ОСГТК на ВКС /по първи въпрос/ и на решение № 26/24.07.2018г. по т. д. № 1853/2017г. на I т. о. на ВКС./по втори въпрос. Същевременно се твърди и наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първи въпрос.

Поставеният от касаторката първи въпрос не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не обхваща решаващия за изхода спора извод на съда, че постъпването на суми по изпълнителното дело доброволно от длъжника, въз основа на депозираната от него молба за разсрочване на плащането, поддържа висящността на изпълнителния процес и прекъсва, както погасителната давност, така и срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, в който случай няма бездействие на кредитора по см. на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С оглед на това е безпредметно обсъждането на наведените допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, на които се е позовал касаторът.

Спрямо втори въпрос за приложението на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, също не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като разпоредбата е обсъдена от въззивната инстанция, но само като допълнителни съображения, които сами по себе си не могат да доведат до промяна на изхода на спора, тъй като водещ е очертаният по-горе извод на съда във връзка с извършените по самото изпълнително дело плащания от длъжника по молбата му за разсрочването им, последното от които е на 25.03.2015г., от когато е прието, че тече нова пет-годишна давност, която не е изтекла към датата на завеждане на исковата молба - 07.03.2018г.

Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

С оглед изхода на делото, в полза на ответника по касацията следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4333 от 14.06.2019г. по гр. д. № 14118/2018г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА З. М. Ц., ЕГН [ЕГН], да заплати на „ОТП Ф. Б“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.