Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 31752 от 6.ХІІ.2018 г. на Ж. М. К. от София, подадена против решение № 2679 на Софийския апелативен съд, ТК, 13-и с-в, от 16.ХІ.2018 г., постановено по т. д. № 2549/2018 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 420/26.ІІ.2018 г. на СГС, ТК, с-в VІ-13, по т. д. № 1817/2017 г.: за осъждането й – на основание чл. 145 ТЗ – да заплати на ищцовото „Арина-Г” ООД-София сума в размер на 109 822.46 лв., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на делото (18.V.2017 г.) и до окончателното й изплащане

Оплакванията на касаторката К. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителния иск на дружеството с правно основание по чл. 145 ТЗ да бъде отхвърлен в предявения по делото негов размер и ведно с присъждането на всички направени по делото разноски, алтернативно – отменяване на обжалваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й Ж. К. обосновава приложно поле на касационния контрол както с твърдението си за „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение основание по (чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК), така и с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните два процесуалноправни въпроса:

1./ „Следва ли апелативният съд да разгледа всички процесуални възражения на страните, в частност на ответника, включително и възражението за съдебно прихващане, когато последното е заявено своевременно?”;

2./ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение?”

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Арина-Г” ООД-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски за настоящето касационно производство в размер на изплатения адвокатски хонорар от 4 800 лв. (четири хиляди и осемстотин лева). Инвокирани са доводи, че: „Касаторът не е формулирал правни въпроси, които са от значение за изхода на спора по конкретното дело и които да са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС”.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на Ж. М. К. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационния контрол са следните:

При потвърждаването на осъдителното решение на първостепенния съд въззивната инстанция е могла да идентифицира като единствен спорен по делото въпросът дали при наличието на мандатно правоотношение, което не е възмездно по естеството си, а също и при липса на писмен договор за управление, регламентиращ права на управителя на дружеството, различни от законните, вкл. право на възнаграждение, съществува устен договор, по силата на който в патримониума на ответницата Ж. К. да е възниквало право да получава възнаграждение в размер на 4 500 лв. месечно. Така, в резултат от съвкупен анализ на събрания по делото доказателствен материал и при съобразяване точния смисъл на разпоредбата на чл. 286 ЗЗД, съставът на САС е формирал решаващия си правен извод, че към датата /17 юни 2015 г./ на вписването на К. в търговския регистър като управител на ищцовото ЕООД, не е било постигнато съгласие между последното и нея за конкретен размер на възнаграждение, по-висок от вече изплатеното й /по 396.66 лв. месечно/ за изпълнението на тази длъжност в период от 22 месеца. При заключение за основателност на исковата претенция на търговеца с правно основание по чл. 145 ТЗ, въззивният съд е разгледал защитното възражение на ответницата К. за прихващане със сума в размер на 99 000 лв., отхвърляйки го с аргумента, че веднъж установеното съществуване на валиден договор за поръчка, който дефинитивно не е възмезден, изключва твърдяното неоснователно разместване на блага, респ. „обедняването на едната страна по договора за сметка на другата”. Констатирайки същевременно, че с отговора си на допълнителната искова молба на търговеца ответницата К. релевира повторно защитното си възражение за прихващане със същата сума, съставът на САС го е оставил без разглеждане – като преклудирано.

Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора е и обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първият от релевираните от касаторката правни въпроси е лишен от предмет и затова не би могъл да е от значение за изхода по конкретното дело, щом като своевременно направеното /първоначално/ защитно възражение за прихващане е било разгледано по същество. Докато вторият /процесуалноправен/ въпрос се отнася изцяло до правилността на атакувания съдебен акт по съществото на спора, като погрешното отъждествяване от К. на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.

В заключение, атакуваното от К. въззивно решение не е и „очевидно неправилно”, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (въззивният съд да е приложил закона /ТЗ/ в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).

При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация търговско дружество искане по чл. 78, ал. 3 ГПК /във вр. чл. 81 ГПК/, касаторката К. ще следва да бъде осъдена да му заплати сума в размер на 4 800 лв. (четири хиляди и осемстотин лева), представляваща изплатен от търговеца хонорар за един негов адвокат от САК.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2679 на Софийския апелативен съд, ТК, 13.и с-в, от 16.ХІ.2018 г., постановено по т. д. № 2549/2018 г.

О С Ъ Ж Д А касаторката Ж. М. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [улица], вх. „Д”, ет. ІІІ, ап. № 5 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответното по касация „Арина-Г” ЕООД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 4 800 лв. (четири хиляди и осемстотин лева), представляваща изплатен от търговеца хонорар за един негов адвокат от САК за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1

2

Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 1113 по описа за 2019 г.