Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, [населено място] чрез главен юрисконсулт Б. Д. срещу решение № 1456 от 17.06.2019г. по т. дело № 2165/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено решение № 295 от 13.02.2019г. по т. дело № 994/2017г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-23 състав и ответното застрахователно дружество /въззивник/ е осъдено да заплати на „Т. Ф“ ЕООД, [населено място] сумата 10 341, 36 лв. – направени разноски по делото. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД е осъдено да заплати на „Т. Ф“ ЕООД на основание чл. 208, ал. 1 КЗ отм. сума в размер 354 390 лв. – застрахователно обезщетение по застраховка „Индустриален пожар“ – полица № 145950000451225 от 05.08.2014г. след настъпване на застрахователно събитие на 25.10.2014г. заедно със законната лихва, считано от 14.03.2017г. до окончателното плащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер 10 000 лв. – мораторна лихва за периода от 06.11.2015г. до 14.03.2017г., както и сумата 26 866, 96 лв. – разноски по делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?

2. Когато въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?

3. Когато с въззивната жалба са наведени оплаквания за липса на мотиви по отношение на преценката на доказателствата и изведените въз основа на нея фактически констатации /в конкретния случай липсата на събрани доказателства относно пряката причиннна връзка между вятъра и вълнението/, следва ли въззивният съд да препраща към мотивите на първоинстанционното решение или е длъжен да осъществи самостоятелна оценка и анализ на доказателствения материал, съответно да достигне до собствени фактически изводи?

Касаторът поддържа, че горепосочените три процесуалноправни въпроса са решени в противоречие с решение № 96/18.06.2019г. по т. д. № 1962/2018г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50/22.05.2019г. по гр. д. № 1441/2018г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 20/09.02.2017г. по гр. д. № 2885/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др.

4. Възниква ли задължение за застрахователя по имуществена застраховка да заплати застрахователно обезщетение за събитие, което няма качеството „застрахователно“ и е извън обхвата на уговорените в застрахователния договор покрити рискове?

5. Уговорените между страните в застрахователния договор изключения от покритие ограничават ли обема на покритите рискове?

6. Приложима ли е разпоредбата на чл. 20 ЗЗД към застрахователния договор за имуществена застраховка?

По отношение на четвърти, пети и шести въпроси касаторът поддържа, че са решени в противоречие с т. 3 от ППВС № 7/1977г. от 04.10.1978г.

Касаторът релевира и евентуален довод, че въззивното решение е очевидно неправилно съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като съдебният състав не е приложил общото правило по чл. 208, ал. 3 във връзка с чл. 203, ал. 2 КЗ отм., лимитиращо отговорността на застрахователя до размера на действителната стойност на увреденото имущество към датата на застрахователното събитие. С аргумента, че „страните не са уговорили отчитане на амортизация и естествено овехтяване“, въззивната инстанция е нарушила общия правен принцип, че при липса на уговорки в договора се прилагат съответните диспозитивни норми.

Ответникът „Т. Ф“ ЕООД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. А. Б. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че въззивната инстанция се е произнесла по посочените въпроси в съответствие с практиката на ВКС. Излага и съображения, че четвърти, пети и шести въпроси са зададени общо и не е ясно каква е връзката им с обжалвания съдебен акт, а посоченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е неясно формулирано. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

Въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените правни изводи. Констатирал е, че между страните е възникнало застрахователно правоотношение по застраховка „Индустриален пожар“, с която е застраховано имущество – мидена ферма „Транс С.“ за отглеждане на култивирана черноморска мида, находяща се в акваторията на Черно море, както и че на 25.10.2014г. е настъпило застрахователно събитие - бурен североизточен вятър, довел до буря в Черно море и в частност в акваторията на мидената ферма, в резултат на което са причинени имуществени вреди на застрахованото имущество на стойност в размер 354 390 лв. Съдебният състав е приел, че е настъпило застрахователно събитие по покрит от застрахователя според застрахователната полица и добавъка към нея /Клауза Б-1/ риск „Буря“, който според т. 77 от Общите условия представлява природно явление, при което вятърът е със скорост над 15 м/с, а морето причинява силно вълнение. Въз основа на приетите в първоинстанционното производство служебна бележка от [община], писмо от НИМХ към БАН и заключение на изготвената от вещо лице д-р В. Г. експертиза е установил, че скоростта на вятъра е била променлива в различните часове от денонощието в интервал от 20 до 28 м/с, като морската буря в района на нос „Св. Агалина“ е причинила морско вълнение с височина до шест бала.

Възраженията на ответното застрахователно дружество за съзнателно неточно обявени обстоятелства от застрахования ищец при сключване на застрахователния договор и за наличие на изключени рискове са приети за неоснователни по следните съображения: преди сключване на застрахователния договор застрахователят се е запознал с техническата документация на застрахованото имущество, направил е необходимите проучвания, огледи, заснемане на обекта; застрахователят е знаел каква е конструкцията на мидената ферма още на етап преддоговорни отношения; посочването в предложения от застрахователя въпросник „железобетонна конструкция“ при липса на алтернатива за посочване на „въжено-колекторен тип конструкция“ и наличие на железобетонни елементи не би могло да се приеме като обстоятелство, свидетелстващо за съзнателно неточно обявени обстоятелства.

За да определи дължимото обезщетение в размер 354 390 лв., въззивният съд е приел, че действителното обезщетение е пазарната стойност на нови елементи /без подлежащите на ремонт шамандури/ и се е аргументирал с липсата на уговорка за отчитане на амортизация и естествено овехтяване при директно прилагане на счетоводна формула за обезценяване. Посочил е, че ако при определяне на обезщетението бъде съобразена амортизацията и овехтяването, то обезщетението не би било равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието, каквото е изискването на чл. 208, ал. 3 КЗ.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посочените от касатора първи, втори и трети процесуалноправни въпроса се отнасят до правомощията на въззивната инстанция и в този смисъл са релевантни, тъй като са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция, но по отношение на тях не е осъществена допълнителната предпоставка на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и във връзка с отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

В практиката на ВКС, обективирана в решение № 324/22.04.2010г. по гр. д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 237/24.06.2010г. по гр. д. № 826/2009г. и други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК е прието, че предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира въззивното решение, като се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл. 269 ГПК/ по аргумент от разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК.

В настоящия случай касаторът /въззивник в производството пред Софийски апелативен съд/ във въззивната жалба е направил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, тъй като са неправилни следните изводи на първоинстанционния съд: 1/ изводите за наличието на застрахователно покритие по застрахователния договор и за настъпило застрахователно събитие, тъй като застрахователното дружество не се било съгласявало да покрива рисковете по клауза Б4 /действие на подпочвени води или морски вълни/ от договора; 2/ извода, че уврежданията на мидената ферма били резултат от буря съгласно дефиницията в Общите условия; твърдение за причинено силно вълнение не било заявено в исковата молба, а само се твърдяло, че уврежданията били в резултат на силен вятър; 3/ неправилно прилагане на чл. 20 ЗЗД; уврежданията по съоръжението се дължали на въздействието на морски вълни, но подобни вреди не били предмет на застраховката; 4/ неправилни са изводите на съда относно възраженията за съзнателно неточно обявени обстоятелства, изключени рискове и неизпълнение на задължения по застраховката от страна на застрахованото дружество; 5/ неправилни са констатациите на първоинстанционния съд по отношение на знанието на застрахователя за инициалната техническа негодност на съоръжението; 6/ неправилни са изводите на СГС във връзка с определения размер на иска за главница; неправилно прилагане на разпоредбата на чл. 208, ал. 3 КЗ отм. и Общите условия.

С оглед направените оплаквания и правомощията си по чл. 269 ГПК въззивната инстанция, независимо, че е препратила към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, е обсъдила събраните по делото относими доказателства, изложените от страните твърдения и релевирани в отговора на исковата молба възражения и правни доводи, поддържани във въззивното производство, въз основа на които е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми. По посочените от касатора първи, втори и трети процесуалноправни въпроса съдебният състав не е процедирал в нарушение на константната практика на ВКС.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия и петия материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също е неоснователен, тъй като по отношение на тях не е осъществено основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, а са поставени във връзка с твърдението на касатора, че настъпилото събитие е извън обхвата на покритите с процесния застрахователен договор рискове, което не е прието от въззивната инстанция.

Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „приложима ли е разпоредбата на чл. 20 ЗЗД към застрахователния договор за имуществена застраховка“, тъй като въпросът не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 137/25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 170/15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 105/30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, съдът установява действителната им обща воля чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл. 20 ЗЗД критерии - търси се действителната воля, отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване с целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В настоящия случай разпоредбите на т. 1 от добавък № 1 към застрахователна полица № 145950000451225, клаузи Б1, Б4, т. 77 и т. 83 от Общите условия за застраховка „Индустриален пожар“ са достатъчно точни и ясни, поради което като е приел, че настъпилото застрахователно събитие представлява покрит риск по клауза Б1 от Общите условия, въззивният съд не е нарушил константната практика на ВКС.

По отношение на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Касаторът следва да заплати на „Т. Ф“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 7 935, 60 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1456 от 17.06.2019г. по т. дело № 2165/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав.

ОСЪЖДА „Застрахователно и презастрахователно дружество Армеец“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на „Т. Ф“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 7 935, 60 лв. /седем хиляди деветстотин тридесет и пет лева и шестдесет стотинки/, представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.