Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. Н. М. – трето лице – помагач на страната на ответника Гаранционен фонд, чрез процесуален представител, против Решение № 163 от 09.02.2022 г. по в. гр. д. № 2848/2021г. на Апелативен съд - София, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 261872 от 19.03.2021 г. по гр. д. № 13784/2019 г. на Софийски градски съд, като краен резултат Гаранционен фонд е осъден да заплати на Ю. С. Г. по иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ отм. сумата от 3 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпилата на 30.10.2014 г. смърт на нейната сестра Г. С. Р. в резултат на осъществено на 23.10.2014 г. в [населено място] ПТП по вина на водача на автомобил Нисан „Примера“ с ДК [рег. номер на МПС] - Ж. Н. М., деликтната отговорност на която не е била обезпечена чрез сключване на договор за задължителна застраховка Гражданска отговорност, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.01.2019г. до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се иска неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск. Сочи се необоснованост на изводите на съда за доказаност на противоправно поведение от страна на водача Ж. М. и на причинно-следствена връзка между получените от катастрофата травматични увреждания и настъпилата смърт. Позовава се и на процесуално нарушение, изразяващо се в отказ на въззивния съд да допусне своевременно поискани в първоинстанционното производство доказателства, както и необсъждане на възражения във въззивната жалба на страната.

Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, в това число експертни, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и не е ли длъжен да обсъди експертизата наред с всички доказателства по делото, в т. ч. и тези, които й противоречат, като изложи мотиви защо възприема експертното заключение? ;

2. Има ли задължение съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си, върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не? ;

3. Има ли задължението въззивният съд да допусне доказателства, необходими за изясняване на делото от фактическа страна, съгласно чл. 266 ал. 3 ГПК, при положение че допускането им е било поискано своевременно в първоинстанционното производство, но съдът на първа инстанция не го е уважил? ;

4. Следва ли въззивният съд да обсъди и да се произнесе в решението си по всички въведени с въззивната жалба оплаквания против първоинстанционното решение, включително и по тези от тях, които приема за неоснователни, като изложи надлежни аргументи за тяхната неоснователност?

По така формулираните процесуалноправни въпроси се твърди наличието на предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обоснована с противоречие между изводите, до които е достигнал въззивният съд, и практиката на касационната инстанция, обективирана в Решение № 217 от 09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, Решение № 24 от 28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, Решение № 60268 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1040/2021 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на ВКС, III г. о. (относими към въпроси №№ 1 и 2); Решение № 174 от 12.01.2011г. по т. д. № 36/2010 г. на ВКС, Решение № 7 от 27.01.2015г. по гр. д. № 2427/2014 г. на ВКС и Решение № 135 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 6627/2014г. на ВКС, III г. о. (спрямо въпрос № 3) и Решение № 36 от 19.02.2018 г. по гр. д. № 3244/2017г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 147 от 31.07.2018г. по т. д. № 1715/2017г. на ВКС, II т. о. (релевантни към въпрос № 4).

Касаторът се позовава и на самостоятелния критерий по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, с твърдението, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

Ответникът по касационната жалба – Гаранционен фонд, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не представя отговор.

Ответникът по касационната жалба и ищца в производството – Ю. С. Г., чрез процесуален представител, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК депозира писмен отговор, като изразява становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството пред Софийски градски съд е образувано по предявен от Ю. С. Г. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б „а“ КЗ отм. за заплащане на сумата от 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от настъпилата на 30.10.2014г. смърт на нейната сестра Г. С. Р. в резултат на осъществено на 23.10. 2014г. в [населено място] ПТП по вина на водача на автомобил - Ж. Н. М., управлявала МПС без сключен договор за задължителна застраховка Гражданска отговорност, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.01.2019г. до окончателното й изплащане. С постановеното по спора решение първоинстанционният съд е приел, че справедливият размер на претендираното обезщетение възлиза на 25 000 лв., редуцирано на 15 000 лв., вследствие приетото за основателно възражение за съпричиняване в размер на 40 %.

Първоинстанционното решение е обжалвано от всички страни, като от ищцата Ю. Г. – в отхвърлителната част за разликата над 15 000 лв. до 25 000 лв., от ответника Гаранционен фонд в осъдителната част за разликата над 3000 лв. до 15 000 лв., и от третото лице – помагач на страната на ответника – Ж. Н. М. – изцяло в осъдителната част.

С постановеното решение съставът на апелативния съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на Ю. С. Г. разликата над 3 000 лв. до присъдените 15 000 лв., съответно е отхвърлил иска за посочената част и е потвърдил решението в останалите обжалвани части. За да достигне до този резултат, въззивният съд е определил размер на обезщетението от 5 000лв., редуцирано на 3 000 лв., след споделяне на извода за 40% -ов принос от страна на пострадалата.

По спорния в касационното производство въпрос относно осъществения от страна на третото лице – помагач състав на деликта по чл. 45 ЗЗД, при обосноваване на решението, независимо от обективираното споделяне изцяло на изводите на първата инстанция, въззивният съд е подложил на самостоятелна преценка приетите заключения на първоначалната и допълнителна комплексни автотехнически и медицински експертизи, и е приел за установен следният механизъм на ПТП: А. Н „Примера“, управляван от третото лице - помагач Ж. М., се е движел по [улица]в [населено място] в лявата пътна лента в посока към кръстовището с [улица], като преди кръстовището автомобилът спрял на червен сигнал на светофарната уредба, а след подаване на зелен сигнал, предприел маневра ляв завой, за да се включи в движението на [улица]; преминал през кръстовището, като навлязъл и в насрещната лента за движение. В същото време пешеходката Г. С. Р. предприела пресичане на платното за движение на [улица], от дясно наляво за посоката на движение на автомобила, на около 7-8 м. след обособена пешеходна пътека след кръстовището за посоката на автомобила. Движила се е с бърз ход и е достигнала на разстояние не по-малко от 1.9 метра южно от северния бордюр, като е предприела и връщане назад. До този момент автомобил Нисан „Примера“, извършвайки маневрата ляв завой по дъга с радиус 13-14 метра, ускорявал движението и достигнал максимална скорост от 26 км/ч, при която се реализирало произшествието, като с предната си дясна част в зоната на десен фар и мигач ударил пешеходката от лявата й страна - в долните й крайници /няма удар в горната част на тялото в предното стъкло на автомобила, т. е. към момента на удара автомобилът е извършвал ляв завой, т. е. още не се е движил успоредно на пътя след извършването на завоя/. Вследствие на удара, който е бил под масовия център на тялото на пешеходката, тя била отхвърлена напред и в дясно от автомобила, като се е установила напречно (перпендикулярно) върху платното за движение. Долните й крайници сочели към десния (северния) тротоар на улицата, а главата й е сочила към осевата линия. Прието е също така, че водачът е реагирал с аварийно спиране след удара и се установил на около 10 метра след мястото на удара. Според заключението на повторната експертиза движението на автомобил Нисан „Примера“ без навлизане в насрещната лента за движение на [улица], което движение е възприето и от заключението на първоначалната, е невъзможно при напречно разположение на тялото на пешеходката на пътното платно, установено безпротиворечиво от свидетелите след настъпване на удара с автомобила (при място на произшествие, което не е запазено, извършено преместване на автомобила от водача му и отсъствие на описание на координатите на конусите, с които свидетелят Д. е обозначил разположението на тялото на падналата пешеходка след удара). Съгласно експертните заключения и двамата участници в движението са имали възможност да се виждат взаимно преди пешеходката Г. Р. да предприеме пресичане на платното за движение на [улица]. Въз основа заключението на вещото лице от повторната експертиза е изяснено, че при спокоен и бърз ход на пешеходката, водачът на автомобила е имал възможност да спре преди мястото на удара и да предотврати настъпването на произшествието. Установено е също така, че пешеходката, пресичаща на около 7 – 8 м. от маркираната пешеходна пътека, е имала възможност преди да предприеме пресичането да се огледа и да види завиващия към нея наляво автомобил и съответно – да не предприеме пресичането. Решаващият съд е посочил също така, че приетите в първоинстанционното дело основна и допълнителна КСМАТЕ се допълват взаимно и не си противоречат, доколкото същите са изготвени от различни вещи лица, стигащи до едни и същи изводи - причината за пътния инцидент се коренят в субективните действия на водача на автомобила Ж. М., която неправилно е преценила пътната обстановка, правейки завой наляво, в зона на пешеходна пътека, която е дефинитивно повече рискова като вид пътен участък. Взето е предвид и еднозначното заключение, че ударът не е в опасната зона на автомобила, водачът е имал възможност да спре преди мястото на удара и е могъл да предотврати удара и ПТП, независимо дали асфалтът е сух или мокър, като управляващата лекия автомобил Ж. М. е реагирала със задействане на спирачната уредба едва след момента на удара с пешеходката.

По втория спорен в касационното производство въпрос за причинно-следствената връзка между получените травматични увреждания и настъпилата смърт, след обсъждане заключението на медицинската експертиза въззивният съд е приел за установено, че вследствие на процесното ПТП пешеходката Г. Р. е получила счупване на външния кондил на лявата голямопищялна кост, счупване на главичката на дясната малкопищялна кост и сътресение на мозъка, а поради усложнение от травматичните увреждания, изразяващо се в тромбоза на венозни съдове в лявата подбедрица, се е стигнало до масивна белодробна емболия, в резултат на която на 30.10.2014г. към 14.00 часа е настъпила смъртта й. Кредитирано е заключението на вещите лица, изясняващо процеса на тромбообразуване и категоричният им извод, че е налице непосредствена причинно-следствена връзка между получените при процесното ПТП увреждания и последвалата смърт на Г. Р..

След като е установил, че презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е опровергана от третото лице-помагач, и че се касае за водач на автомобил, който не е имал задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, въззивният съд е приел, че за вредите от непозволеното увреждане следва да отговаря Гаранционния фонд на основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б.„а“ КЗ отм..

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първите два процесуалноправни въпроса са относими към задължението на съда да обсъди всички доводи на страните, които имат отношение към предмета на делото, и всички доказателства в тяхната съвкупност, поради което са принципно значими при решаването на всеки спор, в който смисъл са и посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Въпросите са обосновани с оплакването на касатора за несъобразяване от въззивния съд с показанията на свидетеля В. – очевидец, които са в противоречие с приетия за установен въз основа само на експертните заключения механизъм на ПТП. Тези твърдения обаче не съответстват на правната воля на съда, който при обосноваване на решаващите изводи във връзка с противоправното поведение на водача на МПС е обсъдил показанията на сочения свидетел, които, заедно с показанията на други свидетели, са били съобразени от повторната КСМАТЕ, подробно обсъдена от апелативния съд. Решаващи за изхода на спора са изводите, че управляващата лекия автомобил Ж. М. е имала видимост и е могла своевременно да съобрази предприетото от пострадалата пешеходка пресичане на пътното платно, в който смисъл са показанията на движещия се след колата на М. свидетел В., според който намиращите се в насрещното платно два автомобила не са били пречка за видимостта. Следователно, въпросите, с оглед на аргументацията им, не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Въпроси №№ 3 и 4 са относими към правомощията на въззивната инстанция, като съгласно ТР №1/9.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и константната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани, относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Въпросите са аргументирани с твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразяващи се в отказ да допусне събиране на своевременно поискани от страната доказателства, оставени без уважение от първостепенния съд, като преразпит на свидетеля В., оглед на местопроизшествието и на участвалия в ПТП автомобил, нова повторна КСМАТЕ, изготвена само въз основа на събраните в гражданското производство доказателства, както и оплаквания за необсъдени доводи на третото лице помагач във въззивната жалба.

С т. 3 на ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Преценката обаче дали делото е останало неизяснено от фактическа страна или фактическите изводи са необосновани вследствие на отказа на първоинстанционния съд, което от своя страна да обоснове уважаване на доказателственото искане на въззивника в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, според прието в тълкувателния акт, принадлежи на въззивния съд. Следователно, не всяко доказателствено искане, което първоинстанционният съд е отхвърлил, трябва да бъде уважено от въззивния съд при въведено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение. Правомощие на съда е преценката дали страната е мотивирала искането си за назначаване на друга експертиза по делото с посочване на конкретни възражения срещу представеното заключение. Във въззивната жалба не са въведени оплаквания за липса на такава преценка, каквато не е установена и от въззивния съд, поради което по отношение на третия въпрос следва да се приеме, че не съответства на данните по делото и не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Несъгласието с решаващите изводи на въззивния съд, в който смисъл са оплакванията, обосновали четвъртия въпрос, са по правилността на атакувания акт, която е извън преценката в селективната фаза на касационното производство.

Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 1, предл. 3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи срещу извода за наличието на причинно-следствена връзка между пряко причинените вреди на пострадалата от процесното ПТП и настъпилия летален изход представляват оплаквания за необоснованост на въззивното решение, но не и за очевидната му неправилност.

По тези съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Въпреки заявеното от ответника по касация – Ю. Г. искане за присъждане на разноски за касационното производство, поради непредставяне на доказателства за сторени такива, настоящият състав не дължи произнасяне.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на против Решение № 163 от 09.02.2022 г. по в. гр. д. № 2848/2021г. на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.