О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 609

гр. София, 14.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 650 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Х. И. срещу решение № 11 от 10.01.2023 г. по в. гр. д. № 537/2022 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 584 от 18.05.2022 г. по гр. д. № 2211/2021 г. на Великотърновски районен съд в частта, с която е признато за установено, че касаторът като поръчител по договор за кредит от 20.10.2017 г. дължи на „Банка ДСК“ АД, [населено място] сумата от 9 020, 97 лв., представляваща главница по договора, ведно със законна лихва от 15.04.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, сумата от 867, 37 лв., представляваща договорна лихва за периода от 31.10.2018 г. до 2.11.2020 г., сумата от 412, 53 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 30.10.2018 г. до 02.11.2020 г., както и сумата от 73, 07 лв., представляваща застраховка за същия период, за които задължения е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1150/2021 г. на Великотърновски районен съд. В останалите части, с които искът, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е отхвърлен – за договорна лихва за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 1 231,61 лв., за наказателна лихва за разликата над уважения до пълния предявен размер от 734,92 лв. и за застраховка за разликата над уважения до пълния предявен размер от 114, 25 лв., първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост. Изразява становище, че въззивният съд неправилно е приел, че поръчителството му по отношение на задълженията по процесния договор за кредит не е прекратено на основанието по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като банката кредитор е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу кредитополучателя в рамките на шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, считано от 2.11.2020 г. – датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Оспорва извода на съда, че предсрочната изискуемост е настъпила на посочената дата, като мотивира становище, че предсрочната изискуемост не следва да се свързва с момента на връчване на кредитополучателя на изявлението на банката за превръщане на кредита в предсрочно изискуем, а с датата 15.04.2020 г. Сочи, че съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза банката е преустановила начисляването на договорна и санкционираща лихва именно от посочената дата. Излага доводи, че по делото е установено, че първата изцяло неплатена вноска по кредита е с падеж 30.08.2019 г., поради което предсрочната изискуемост е настъпила именно на 15.04.2020 г., като се позовава на клаузата на чл. 10, ал. 2 от договора за банков кредит и изтичането на визирания в нея 90-дневен срок от падежа на дължимата по кредита вноска. Твърди, че в атакуваното решение не е даден отговор на направените с въззивната жалба оплаквания относно възприетата от съда дата, на която кредитът е станал предсрочно изискуем. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя въпроса: „От кой момент започва да тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от настъпване на изискуемостта на целия дълг или от обявяването на предсрочната изискуемост?“. Твърди, че въззивният съд е разрешил поставения въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респ. – че жалбата е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за съществуването на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Предмет на жалбата е подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с оглед постановяването на въззивното решение след влизането в сила на редакцията на чл. 113 ГПК /ДВ, бр. 100 от 2019 г./. по потребителски спор с цена на главния иск над 5 000 лв.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 20.10.2017 г. между „С. Ж. Е. АД, която се е вляла по реда на чл. 262 ТЗ в „Банка ДСК“ АД, и Р. М. В. е сключен договор за студентски кредит, обезпечен с поръчителство на ответника А. Х. И. и М. В. М.. Посочил е, че по делото няма спор, че кредитът е усвоен. Въззивният съд е приел за установено, че на 2.11.2020 г. кредитополучателят чрез своята майка М. В. е получил покана 0050-20-4134 от 27.10.2020 г., изходяща от ищцовата банка, с която е обявена предсрочната изискуемост на кредита, както и че покана със същото съдържание е получена от ответника на 29.10.2020 г. В решението е посочено, че на 15.04.2021 г. ищецът е депозирал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу кредитополучателя и поръчителите, като искът по настоящото дело е предявен по реда на чл. 422 ГПК срещу А. И. с оглед подаденото от него възражение по чл. 414 ГПК.

Решаващият състав е направил извод, че ответникът И. по силата на съглашение с банката е гарантирал задълженията на кредитополучателя по процесния договор за кредит с предмет сумата от 10000 лв., уговорена лихва от 8,77 % годишно и краен падеж 30.10.2022 г. Счел е, че неизпълнението на задълженията по погасителния план е породило правото на банката да преобразува кредита в предсрочно изискуем по смисъла на чл. 10, ал. 2 от договора, като това тя е сторила с изявлението си до кредитополучателя. В решението е прието, че с оглед настъпването на предсрочната изискуемост поръчителят е задължен да изпълни всичко, което кредитополучателят дължи, а именно да заплати главницата по договора, като и договорната и наказателна лихви до момента на преобразуване на кредита и застрахователните премии.

Въззивният съд е определил като неоснователни доводите на ответника касатор в настоящото производство за прекратяване на поръчителството. Изтъкнал е, че от 2.11.2020 г. – датата на получаване от кредитополучателя на изявлението на банката за превръщане на кредита в предсрочно изискуем е започнал да тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и към датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 15.04.2021 г. този срок не е бил изтекъл, поради което в качеството на поръчител ответникът отговаря за изпълнение на задълженията по договора за кредит. В решението е подчертано, че законът и процесният договор за банков кредит предвиждат, че правото на банката да превърне кредита в предсрочно изискуем следва да се упражни чрез едностранно изявление, и е ирелевантно от коя дата банката е престанала да начислява в своите търговски книжа договорна и законна лихви по сделката.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Питането на касатора, макар и непрецизно формулирано, следва да бъде отнесено до два уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпроса: откога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи и относно предсрочната изискуемост на вземането по договор за банков кредит. Тези въпроси са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По първия въпрос с Тълкувателно решение № 5 от 21. 01. 2022 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да се раздели на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Поради липса на самостоятелно /извън това на главното задължение/ основание за плащане на отделните вноски, техният падеж е ирелевантен за приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. С оглед задължителните указания по посоченото тълкувателно решение за преценката досежно преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД от значение се явява датата на обявяване на остатъка от дълга по договор за кредит за предсрочно изискуем, а ако не е била обявена предсрочна изискуемост – падежът на последната разсрочена вноска, представляващ крайната дата за погасяване на задължението по договора. В случая въззивният съд се е придържал изцяло към задължителните постановки на цитираното тълкувателно решение, за да приеме за неоснователно възражението на ответника по делото поръчител по договор за студентски кредит за прекратяване на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ГПК – с оглед непредявяването от банката на иск срещу кредитополучателя в срока, посочен в тази разпоредба. Във въззивния акт по отношение на процесния договор за банков кредит, в който е предвидено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, е прието, че началото на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД следва да се свърже с датата на настъпване на предсрочната изискуемост. Решаващият състав е счел, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 2.11.2020 г., като е изхождал от получаването от кредитополучателя на волеизявлението на банката и от осъществяването към този момент на предвидените в договора основания за отнемане на преимуществото на срока с оглед данните за неплатените вноски по кредита с източник счетоводната експертиза. Изводите на съда по този основен спорен въпрос по делото и несподелянето на тезата на ответника за настъпване на предсрочната изискуемост на 15.04.2020 г. – датата, от която банката е престанала да начислява договорна и наказателна лихва с оглед предвиденото в клаузата на чл. 10, ал. 2 от договора и неплащането на вноската по кредита с падеж 30.08.2019 г., съответстват на разясненията в мотивите към т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според тях предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В случая въззивният съд е съобразил уговорката на чл. 10, ал. 2 от договора за банков кредит, според която банката има право да обяви вземането си за предсрочно изискуемо при просрочено плащане със забава 90 дни, като изискуемостта настъпва след уведомяването на кредитополучателя от страна на банката, и е отчел момента на това уведомяване, за да формира изводите си по спора. Изтъкнал е, че за дължимостта на вноските по кредита с ненастъпил падеж няма значение кога счетоводно банката е преустановила начисляването на лихви. Произнасянето на въззивния съд по поставените значими за изхода на делото въпроси е съобразено със задължителната практика на ВКС, поради което в случая не са обосновани въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По изложените съображения касационното обжалване на въззивния акт не се допуска.

С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11 от 10.01.2023 г. по в. гр. д. № 537/2022 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 584 от 18.05.2022 г. по гр. д. № 2211/2021 г. на Великотърновски районен съд в частта, с която е признато за установено, че А. Х. И. като поръчител по договор за кредит от 20.10.2017 г. дължи на „Банка ДСК“ АД, [населено място] сумата от 9020, 97 лв., представляваща главница по договора, ведно със законна лихва от 15.04.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, сумата от 867, 37 лв., представляваща договорна лихва за периода от 31.10.2018 г. до 2.11.2020 г., сумата от 412, 53 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 30.10.2018 г. до 02.11.2020 г., както и сумата от 73, 07 лв., представляваща застраховка за същия период, за които задължения е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1150/2021 г. на Великотърновски районен съд.

ОСЪЖДА А. Х. И., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], обл. Велико Т., [улица] да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] сумата от 100 лв. /сто лева/ юрисконсултско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.