О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50008
гр. София 18.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 10 май през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А.
ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1617 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Държавата, чрез Министъра на финансите, чрез юрисконсулт В. Б. срещу решение № 10045/14.01.2021 г. по в. т.дело № 1843/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 720/27.01.2020 г. по гр. дело № 1487/2019 г. на Софийски градски съд е осъдена РБългария, представлявана от министъра на финансите да заплати на „УП България 6” ЕООД [населено място] на основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.7 от Конституцията на РБ сумата от 135 437.74 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди-удържана такса по обявения за противоконституционен чл.35а, ал.2 ЗЕВИ и сумата 41276.65 лв. обезщетение за забава върху претендираната главница за периода от 31.01.2016 г. до 31.01.2019 г., както и законна лихва върху главницата, считано от 01.02.2019 г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на съдебното решение, като постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят.
В изложението са мотивирани доводи за недопустимост на въззивното решение и за очевидна неправилност на същото. Формулирани са въпросите: 1. Отпада ли публичноправният характер на получени от държавата такси съгласно чл. 35а от ЗЕВИ, удържани за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. с влизане в сила на Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС на 10.08.2014 г., с което нормата е обявена за противоконституционна, и допустимо ли е възстановяването на платените суми за този период да се търси по общия исков ред като частноправно вземане на финансово задълженото лице срещу държавата? 2. Запазва ли се публичноправният характер на вземането на държавата за такса, съгласно чл.35а от ЗЕВИ след влизане в сила на решение на КС, с което чл.35а от ЗЕВИ и сл. са обявени за противоконституционни и по кой процесуален ред следва да се търси връщане на удържаните суми за погасяване на публичноправно задължение за такса по чл.35а от ЗЕВИ за периода преди влизане в сила на решение по чл.149,ал.1,т.2 от КРБ? 3. Отпада ли публичноправният характер на приключило публично правоотношение, след влизане в сила на решение на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на законовите разпоредби, които са уреждали публичното отношение и по какъв ред следва да се претендира възстановяване на суми, удържани недължимо за погасяване на публичноправни задължения за периода преди законът да бъде обявен за противоконституционен - съответно по съдопроизводствения ред на ГПК като вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване или по специалния ред, установен от законодателя за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания? Въпросите от първи до трети са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. на КС на РБ. 4. Кой представлява Народното събрание в частни граждански отношения по искове за обезщетение за вреди от законодателното поведение на народните представители – председателят на НС или държавата, представлявана от министъра на финансите по чл.31 от ГПК? 5. Държавата, представлявана по реда на чл.31 ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД от законодателна дейност на Народното събрание? 6. Налице ли е пасивна процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл.22,ал.4 ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма?7. Държавата по смисъла на чл.31 ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност на Народното събрание на РБ? 8. Кой е надлежният ответник по иск, квалифициран по чл.49, вр. чл.45 ЗЗд, вр. чл.7 от КРБ за вреди от законодателна дейност на НС – държавата по чл.31 ГПК или правосубектното НС, с което народните представители се намират в специфични правоотношения, към които се прилагат КТ и КСО по силата на ПОДНС? Налице ли е идентичност между двата субекта и може ли ищецът и/или съдът да избират между тях съответно да определят измежду тях по избор надлежния ответник за вреди от действия и бездействия при упражняване на законодателна власт? 9. При установена от КС противоконституционност на приет закон и настъпили вреди от прилагането му налице ли е процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл.22,ал.4 ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма? 10. Отговаря ли държавата, като възложител по смисъла на чл.49 ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка със осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и липсата на приемане на акт за уреждане на правните последици по реда на чл.22,ал.4 ЗКС? 11. Отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл.49,вр. чл.45 ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка със осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на нормативни разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл.22,ал.4 ЗКС, като се има предвид, че народните представители се избират директно от народа чрез избори? Въпросите от 4-ти до 11-ти са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, с практиката на ВКС и с Тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. на КС на РБ. 12. Може ли държавата да отговаря за вреди по националното право, за които са твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители/Народното събрание, във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и липсата на последващ акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС? Изобщо, какъв е смисълът на разпредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС и какво значи изразът „възникналите правни последици...се уреждат от органа...“ - следва да бъде приет акт със съдържание обратно на обявения за противоконституционен или преценката за това по целесъобразност принадлежи на органа? (основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3). 13.Представляват ли последиците от изцяло приключили публични правоотношения към момента на влизане в сила на решение на КС, с което законът от който е възникнало правоотношението/в случая чл.35а и сл. от ЗЕВИ/ е обявен за противоконституционен, също и гражданскоправни последици – имуществени вреди от законодателно поведение вследствие на влизане в сила на решението на КС, с което законът е обявен за противоконституционен?14. Представляват ли на общо основание имуществени вреди настъпилите правни последици при приключили правоотношения към датата на влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен законът, от който са възникнали, вследствие на законодателно бездействие на НС да приеме закон по реда на чл.22,ал.4 от ЗКС? 15. Противоправно поведение ли е законодателното бездействие на НС да приеме закон по реда на чл.22,ал.4 от ЗКС за обезщетяване на засегнатите от прилагането на противоконституционен закон лица и в кой момент настъпва имуществената вреда от бездействието? 16. Законодателната дейност на Народното събрание по чл.22,ал.4 от ЗКС включва ли се в обхвата на т. н.актове и действия по смисъла на чл.7 от КРБ, за които държавата носи отговорност. За въпросите от 13-ти до 16-ти включително са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. 17. Кой е компетентният орган, който може да уреди правните последици при изцяло приключили отношения, настъпили от прилагането на противоконституционен закон и приключили до влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен – органът по чл.22,ал.4 от ЗКС или правораздавателните органи? 18. Формалното бездействие на органа по чл.22,ал.4 от ЗКС винаги ли причинява имуществена вреда? 19. За да се прецени дали бездействието на органа по чл.22,ал.4 от ЗКС е увреждащо и противоправно достатъчно ли е същото да е формално или следва да се извърши преценка налице ли са правоотношения, подлежащи на трайна нормативна уредба, преценка за вида и съдържанието на нормативната уредба и за нейната целесъобразност, също и оценка на въздействието? 20. Компетентен ли е гражданският съд да прецени вместо НС каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл.22,ал.4 от ЗКС при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие? За въпросите от 17-ти до 20-ти включително са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. 21. Налице ли е противоправност на действията на народните представители при приемане на закон, обявен по-късно с решение на КС за противоконституционен, ако същият този закон е в съответствие с общностния правопорядък? 22. Събраните по чл.35а и сл. от ЗЕВИ такси във времето преди да бъдат обявени за противоконституционни, представляват ли вреди за заплатилите ги дружества, доколкото налагането им е позволено и не противоречи на приложимото общностно право? 23. Приматът на правото на ЕС допуска ли национална правна уредба, обявена за противоконституционна, но непротиворечаща на правото на съюза, да бъде основание за търсене на обезщетение от държавата за настъпили вреди на частноправни субекти? Въпросите 21,22,23 са решени в противоречие с актове на СЕС. 24. В кой момент настъпва уреждането при твърдение за настъпили вреди вследствие на приемане на закон, обявен за притивоконституционен, съответно от кой момент тече 5-годишният давностен срок за завеждането на такъв иск? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението се поддържа очевидна неправилност на решението на САС в обжалваната част.
Ответникът по касационната жалба „УП България 6” ЕООД, [населено място], чрез адв. Р. М. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното решение на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 720/27.01.2020 г., постановено по гр. дело № 1487/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от „УП България 6” ЕООД иск против РБългария, представлявана от министъра на финансите с правно основание чл.4,пар.3 от ДЕС за заплащане на сумата 135 437.74 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – удържана такса в размер на 20% по чл.35а ЗЕВИ и сумата 41276.65 лв. обезщетение за забава върху претендираната главница за периода от 31.01.2016 г. до подаване на исковата молба. В тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
С обжалваната част на въззивното решение съдът се е произнесъл по предявен евентуален иск с правно основание чл.49,вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.7 от КРБ.
Прието е, че за да бъде уважен иск с правно основание чл.49,вр. чл.45 от ЗЗД вр. чл.7 от Конституцията, следва да бъде установено, че е понесена вреда от ищеца, която е настъпила в резултат на виновно и противоправно поведение на длъжностно лице/лица, изпълнявали работа по възлагане от ответника.
По отношение на тази претенция апелативният съд е приел следното:
Съгласно чл. 7 на Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи. Народното събрание осъществява законодателната власт в Р. Б. а народните представители са длъжностни лица, т. е налице е правоотношение по възлагане на работа, доколкото Народното събрание е орган на държавната власт.
Прието е за безспорно по делото, че с разпоредбите на чл.35а-35в от ЗЕВИ е въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, която се определя по формулата в чл.35а, ал.2 ЗЕВИ. Прието е още, че тези норми са прогласени за противоконституционни с решение на КС №13/31.07.2014г. по к. д.№1/2014г. Това решение има действие занапред, т. е разпоредбите не се прилагат считано от влизането му в сила. Посочено е, че в случая това означава че чл.35а-35в от ЗЕВИ спират да действат от 10.08.2014г. и, че решенията на КС съгласно чл.14, ал.6 от ЗКС са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Изведен е извод, че противоконституционността на посочените текстове е установена с влязло в сила спрямо всички решение. Посочено е, че макар нормите да не се прилагат занапред противоконституционността на същите е изначална - от момента на приемането им. Това означава, че е налице противоправно поведение на длъжностните лица - народни представители, които са извършили действие в нарушение на основния закон на страната - Конституцията. Прието е също, че като противоправно следва да се квалифицира и поведението на същите, изразяващо в неизпълнение на задължението да им да предприемат необходимите действия по уреждане на възникналите правни последици от акта, който е обявен за противоконституционен /чл.22,ал.4 от ЗКС/. Не е възприето схващането на ответната страна, че тази разпоредба на ЗКС предвижда една възможност, но не и задължение това да бъде направено. Според съда текстът е императивен. Използван е изразът „се уреждат“ за правните последици от обявения за противоконституционен акт, а не „може да бъдат уредени“. Не е възприета тезата, че такова уреждане не е необходимо с оглед характера на нормите, които са обявени за противоконституционни. Според съда законът е вменил в задължение на съответния орган уреждането на последиците от обявяване на противоконституционността. Това обхваща не само евентуалното приемане на нова, конституционосъобразно норма, а на всички последици от прилагането на старата такава. Прието е, че в случая това е именно осъщественото плащане на такса, за която е прието, че противоречи на Конституцията.
Въззивният съд е приел, че Народното събрание е държавен орган и съгласно чл.7 от Конституцията за вреди причинени от негови актове или действия на негови длъжностни лица следва да отговаря държавата. Посочил е, че от нея като форма на организация на обществото произтичат правомощията на този орган, а народните представители са, макар и особени, длъжности лица, които чрез своите действия осъществяват неговите функции. Поради това е изведен извод, че е налице възлагане на работа на длъжностни лица, в чиито задължения се включва осъществяването на законодателната власт и основно действие при упражняването й е приемането на нормативни актове.
Съдът е приел, че е установена вредата - заплащане на въведената такса и съответно - намаляване на имуществото на ищеца със сума, равна на претендираната. Прието е, че настъпването на тази вреда е в причинна връзка с противоправното поведение на народните представители, тъй като именно посочените норми са основанието за събиране на таксата.
Прието е, че вината се предполага и в тежест на ответната страна е да установи евентуалните си твърдения, че такава не е налице. Формиран е извод, че в настоящия процес нито се твърди, нито са събрани доказателства за полагане на дължимата грижа от съответните длъжностни лица.
При тези съображения въззивният съд е направил извод, че е осъществен фактическият състав на чл.49 от ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД и чл.7 от Конституцията и този евентуален иск се явява основателен. Доколкото размерът на имуществената вреда, която е в пряка причинно - следствена връзка с приетият противоконституционен закон й бездействието на НС, възлиза на 135 437,74лв., то искът е основателен изцяло.
Въззивният съд е обсъдил направеното възражение за изтекла в полза на ответната страна погасителна давност и е счел същото за неоснователно.
Прието е, че в подадения отговор на исковата молба се посочва, че ако се приеме, че нормите, въвеждащи заплатената от ищеца такса са противоконституционни изначално, то и давността за предявяване на иска тече от датата на приемането от Народното събрание на обявените за противоконституционни разпоредби със ЗДБРБ за 2014г., който е приет окончателно на 09.12.201Зг. Това твърдение е преценено за неоснователно. Посочено е, че съгласно чл.22,ал. 4 от ЗКС органът /в случая Народното събрание/, приел обявения за противоконституционен акт има задължението да уреди възникналите правни последици от него. Съобразно чл. 81, ал. 4 от Правилника за дейността на Народното събрание това задължение следва да се изпълни в двумесечен срок от влизането в сила на решението на КС т. е. от 10.08.2014 г. Срокът е изтекъл на 10.10.2014 г. Според съда именно от този момент е възникнало правото на ищеца да търси обезщетение на претъпените вреди на основание на деликт и съответно е започнала да тече погасителната давност за този иск. Исковата молба е подадена на 31.01.2019г.,т. е. преди изтичане на петгодишния давностен срок. С оглед на това е изведен извод, че искът не е погасен по давност и следва да бъде уважен.
Съдът е приел, че върху присъдената главница се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от момента на настъпване на увреждането. Заявената претенция е от един по-късен момент - 31.01.2016г. Прието е, че законната лихва върху главницата от 135 437,74лв., за периода 31.01.2016 г. - 31.01.2019 г., е в размер на 41276,65лв. Искът следва да се уважи в предявения размер от 41276,65лв. Приел е, че следва да се присъди и законна лихва от деня, следващ този на завеждане на делото до окончателното изплащане на дължимата главница. Прието е, че поради уважаването на първи евентуален иск не следва да се разглеждат останалите два.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл по искова молба, чието съдържание е в съответствие с изискванията на чл.127,ал.1 и чл.128 ГПК и е подадена срещу надлежен ответник. Произнасянето е въз основа на въведените в исковата молба твърдения на ищеца. Съдът не се е произнесъл по спор за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания, които спорове не са подведомствени на гражданските съдилища. Разгледан е деликтен иск, който е в компетентността на гражданските съдилища. Относно твърдението на жалбоподателя, че законодателната властническа дейност не може да бъде деликт, същото е неотносимо към валидността и допустимостта на решението, а само към неговата правилност, която в производството по чл. 288 ГПК не подлежи на преценка.
В изложението жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Това основание в случая не се установява.
Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, който се установява само от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните, и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на решението на Софийски апелативен съд в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по първи, втори и трети въпрос от изложението. Посочените въпроси относно правните последици от приключили публични правоотношения, възникнали от закон, обявен за противоконституционен, не са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. Цитираното от жалбоподателя к. д. № 12/2019 г. на КС на РБ е присъединено към к. дело № 5/2019 г. С к. дело № 5/2019 г. на КС е прието, че тълкуването на чл. 151, ал. 2 от Конституцията трябва да се основе на конституционния принцип на правовата държава и дава предимство на правната сигурност. Възприето е правилото за действието занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е смекчено в Закона за Конституционен съд, който изисква възникналите правни последици от противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е постановил (чл. 22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат баланс между повелята за правна сигурност и правната справедливост.
С решението по к. дело № 5/2019 г. е прието, че разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, която гласи Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила, утвърждава правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред (докато Конституционният съд не приеме решение, че даден акт противоречи на Конституцията, се предполага, че той е в съответствие с Конституцията и че правните последици, възникнали на основание акта са легитимни). Това правило обаче не е абсолютно. Изключения от него могат да бъдат обосновани, като се вземе предвид цялостната конституционноправна уредба - единството от правни конструкции и принципи, намиращи се във връзка с уредбата на темпоралния ефект на решенията на Конституционния съд. От значение за действието на решението на Конституционния съд относно заварените правоотношения и тези, предмет на висящи съдебни производства е тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод. Разпоредбата задължава ВКС и ВАС да спрат производството по делото и да внесат въпроса в Конституционния съд, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и Конституцията. Конституцията цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 КРБ. Нито един закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията. Обратното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост (материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията) означава, че конституционна ценност представлява постановяването на справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която се защитава и закриля от Конституцията. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на Конституцията, да не бъде приложен, за да не възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат нарушени правата на личността.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите от четвърти до единадесети включително, относно пасивната процесуалноправна и материалноправна легитимация на ответника по иска по чл. 49 ЗЗД. Въпросите не са разрешени в противоречие с възприетото в практиката на ВКС (решение № 205/24.02.2021 г. по гр. дело № 1886/2019 г., III г. о., решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 249/15.01.2021 г. по гр. дело № 4069/2019 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК и др.) разрешение, че по иск за вреди по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ за обезщетяване на вреди от незаконосъобразни и противоконституционни действия на държавни органи, в т. ч. и на вреди, причинени от противоконституционен закон, държавата може да участва в делото като ответник, представлявана от министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител, както и чрез процесуален субституент, в който случай държавата не става страна по делото, тъй като процесуалната суброгация изключва това, но е обвързана от съдебното решение, като да е била страна. Приема се още, че държавата може да участва в делото и чрез повече от един процесуални субституенти, когато вредата се претендира да е причинена от незаконните актове, действия или бездействия на повече държавни органи, като при основателност на иска се осъждат всички държавни органи, чието поведение е противоправно и е причинило претендираната вреда. Материалната отговорност е на държавата, но се осъждат страните, чрез които тя участва в делото, при това солидарно, тъй като отговорността е на един и същ правен субект – държавата. Законовото представителство на държавата обаче изключва процесуалната суброгация. Предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно – уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението – държавата и по отношение на процесуалния субституент – съответният държавен орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпроси от тринадесети до деветнадесети включително, тъй като не са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. на Конституционния съд. Относно приетото с цитираното решение на КС съображения са изложени по-горе.
Съдът приема, че въпросите от 12-ти до 19-ти са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 на Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 на Конституцията, Р. Б. е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си правова, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, в най-висока степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Законът за Конституционния съд в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 152, ал. 2 на Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционен закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие не може да продължат да съществуват, тъй като са в непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непозволен начин. Докато НС не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, чието приложение да компенсира продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените лица от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той противоречи на приетото в Конституцията, тълкуването на закона от Конституционния съд е задължително за всички, в т. ч. за съда. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. Посоченото е прието с практиката на ВКС както следва: решение № 71/06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. IV г. о., решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., ІV г. о., решение № 72/31.03.2021 г. по гр. д. № 3006/2020 г., III г. о. на ВКС, всички по чл.290 ГПК и др.
С т. решение № 1/20.04.2023 г. по т. дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правното основание на предявен срещу Държавата иск за заплащане на сума – платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по силата на чл. 35а ЗЕВИ, предвид обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици, e непозволено увреждане – чл. 49 ЗЗД. В мотивите към решението е прието, че разпоредбата на чл. 7 КРБ регламентира отговорността на Държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи, включително Народното събрание и длъжностни лица. Съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 62, ал. 1 КРБ Народното събрание е длъжно да приема закони, които не противоречат на Конституцията на Р. Б. Основно задължение на народните представители, което поемат под клетва на основание чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание, е да спазват Конституцията. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява деликт, тъй като е противоправно действие. Няма правно значение съставът на Народното събрание, нито как са гласували отделните народни представители, защото правно обвързващо е решението на мнозинството, а това е решение на държавния орган, осъществяващ законодателната власт.
Прието е, че разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС, чрез която се осъществява баланс между принципа за правна сигурност и принципа за правна справедливост, установява задължение на Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Законодателният орган е длъжен в срок до два месеца от влизане в сила на решението на Конституционния съд да преуреди конституционосъобразно в последващ закон последиците от обявения за противоконституционен закон - чл. 88, ал. 4 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, приет на основание § 1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗКС /ПОДНС, ДВ, бр. 53 от 18.06.2013 г./, чл. 90, ал. 4 ПОДНС /ДВ, бр. 97 от 25.11.2014 г./, чл. 94, ал. 4 ПОДНС /ДВ, бр. 35 от 02.05.2017 г./, чл. 90, ал. 4 ПОДНС /ДВ, бр. 65 от 6.08.2021 г./ и чл. 90, ал. 4 ПОДНС /ДВ, бр. 109 от 21.12.2021 г./. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционен закон също представлява противоправно деяние, както и приемането на такъв закон, тъй като в противоречие на императивна правна норма /чл. 22, ал. 4 ЗКС/ не е изпълнено предвиденото в нея задължение.
В резултат на противоправното действие на приемане на противоконституционен закон и противоправното бездействие, изразяващо се в неуреждане на имуществените последици след обявяването на закона за противоконституционен, за частноправните субекти могат да настъпят вреди като пряка и непосредствена последица от противоправното деяние. Имущественото разместване, което е осъществено въз основа на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, без Народното събрание да уреди последиците от това в разумен срок, съставлява вреда за платилия правен субект. Въззивният съд е формирал решаващи правни изводи по предмета на спора, които са в съответствие с тази задължителна практика на ВКС, поради което основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по посочените въпроси не се установява.
Формулираният двадесети въпрос за компетентността на гражданския съд да прецени вместо Народното събрание каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКC при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания, предвидени в чл.280,ал.1 ГПК.
По поставените въпроси от 3-ти до 19-ти не е налице и подържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняването на противоречива съдебна практика и към необходимостта от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Значение за развитието на правото въпросът има, когато произнасянето на съда е обусловено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК на решението в обжалваната част и по 21,22 и 23-ти въпрос от изложението. Въпросите са формулирани общо и не са свързани с конкретни правни разрешения на въззивния съд. Съдържанието на въпросите няма връзка с мотивите въззивното решение. С цитирането на практика на Съда на Европейския съюз, без да е обоснована връзката между конкретни разрешения и тяхното отклонение от заложеното тълкуване в тях, не може да обоснове приложното поле на предпоставки за селектиране на жалбата. Не са поставени правни въпроси, идентични с въпросите, по които се е произнесъл СЕС, по които да е възможна съпоставката на правни разрешения, приети от въззивния съд. Вместо основания за селектиране на касационната жалба са въведени основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като изразеното по същество представлява несъгласие с обосноваността на изводите на съда, което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по 24-ти въпрос. Цитираната практика на ВС – ППВС № 1/21.12.1981 г. е неотносима, тъй като настоящата хипотеза за началото на давностния срок не попада в неговия обхват. По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по т.3-та на чл.280,ал.1 ГПК – какво е значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложение на разпоредбите на чл.114 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна съдебна практика.
Като взема предвид всичко изложено съдът преценява, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение в обжалваната му част.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 10045/14.01.2021 г. по в. т.дело № 1843/2020 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 31939/01.03.2021 г., подадена от ответника РБългария, представлявана от министъра на финансите, чрез юрисконсулт В. Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: