О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 169
гр. София, 19.01.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 1937 по описа на съда за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. Б., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 178 от 23.06.2025 г., постановено от Апелативен съд - Варна по в. т.д. № 130 по описа на съда за 2025 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 241 от 27.12.2024 година, постановено от Окръжен съд - Разград по гр. дело № 76 по описа на съда за 2024 г. в частта за присъдената главница над 28 000 лева до 64 000 лева, по същество е отхвърлен иска с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, предявен от касатора против ответника ЗК „Л. И. АД, ЕИК:[ЕИК] за осъждането на ответното застрахователно дружество да заплати на ищеца сумата над 28 000 лева до присъдения размер от 64 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от причинени му телесни увреждания вследствие претърпяно ПТП, настъпило на 06.05.2023 година по вина на водач на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“ с рег. [рег. номер на МПС] , ведно със законната лихва, считано от 14.07.2023 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Твърди се нарушение на чл. 52 от ЗЗД при определяне на приетия от въззивния съд справедлив размер за репариране на болките и страданията, причинени на касатора и равняващ се според съда на 40 000 лева, и определяне на същия в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в ППВС 4/68 г. и трайната практика на ВКС, съгласно която за да се определи размера за справедливо възмездяване на претърпени от деликта болки и страдания е необходимо да се отчете действителния размер на моралните вреди с оглед на характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането /решение № 17 от 27.02.2013 г. на ВКС по т. д. №266/2012 г., 2 ТО/.
Сочи се, че правилно въззивният съд заключава, че в резултат на процесното застрахователно събитие със събраните доказателства са установени вида и характера на получените от ищеца както телесни увреждания, така и силно влошено емоционално и психологическо състояние, а също и продължителността и интензивността на търпените болки и страдания, включително продължаващите понастоящем последици. Според касатора обаче въззивният съд не е взел предвид, че реално само месец е бил възстановителния период, през който е бил прикован на легло, без да може да се грижи за себе си и да се самообслужва, принуден да разчита изцяло на помощта на близките си и в пълна зависимост от тях за тоалет и други дори елементарни нужди от битова гледна точка. Неправилно според касатора въззивният решаващ състав стига до извода, че възстановяването е приключило след преминаването на 3 месеца, като се твърди, че това е бил само и единствено момента, когато пострадалият е започнал да прави опити самостоятелно да се изправя и да се придвижва, за да се възвръща към предишното си ежедневие. Излага се, и че решаващият състав не е взел под внимание, че възстановителният период на ищеца е съпроводен с извършването на една тежка оперативна интервенция, значителни болки и страдания, спазване на строг постелен режим, обуславящ пълна невъзможност за самостоятелно обслужване и поставяне в пълна зависимост от чужда помощ, както и че всичко това е довело до изключително негативни последици за целия му живот.
Твърди се, че в атакуваното съдебно решение не е взето под внимание значението на възрастта на касатора към момента на увреждането – 18 г., когато след процесното ПТП здравословното му състояние силно се влошава, което се отразява изключително негативно и върху психиката му. Сочи се, че година след процесното произшествие касаторът не е могъл да работи, изпитвал е силни страхове, дискомфорт, което продължава и до момента.
Претендира се и нарушение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при приемането от страна на въззивния съд, че е налице съпричиняване от страна на ищеца в размер на 30 %. Сочи се, че процесното ПТП е настъпило при относително висока скорост - около 90 км/ч, а причината за настъпване на произшествието са действията на водача на лекия автомобил, който при преминаване през ляв завой загубва контрол над автомобила и се блъска последователно в две крайпътни дървета. При това касаторът не е съгласен с изводите на въззивния съд, че за получените телесни увреждания значителен принос има ищецът. Според изложеното, видно от заключението на вещото лице по приетата и неоспорена от страните СМЕ ползването на предпазен колан би минимизирал риска от получаване на увреждането, но никъде в заключението, както и впоследствие в обясненията, дадени от вещото лице в о. с.з. от 18.09.2024 г. не е налице извод, че такова увреждане въобще не би настъпило, ако ищецът е бил с предпазен колан. Според касатора вещото лице разглежда две хипотези за получаване на уврежданията: 1. Непряко - от другите отдели на опорно-двигателния апарат или 2. Пряко - от удар. При реализирането на който и да е посочен механизъм пострадалият не е бил с предпазен колан, ползването на който обаче единствено би минимизирал риска от получаване на увреждането. Вещото лице пояснява, че е възможно уврежданията да са реализирани и от двата механизма, без да може да конкретизира кой точно е в настоящата хипотеза. По делото не са събрани доказателства в подкрепа на приетия от съда извод за това, че увреждания в такава степен въобще не биха настъпили, ако ищецът е бил с поставен предпазен колан. На следващо място, видно от обясненията, дадени от вещо лице Димитров в о. с.з. от 18.09.2024 г., травмите биха се получили и при правилно поставен колан, когато има деформации на автомобила в задната му дясна част (в зоната на задната дясна врата и заден десен калник), каквито, видно от приложения албум от ДП, са налични. Дори и да се приеме, че няма данни за наличие на деформации от вътрешната страна на задната дясна врата и десен калник касаторът счита, че възражението за съпричиняване в размер на 30 % се явява завишено и не кореспондира с доказателствената съвкупност по делото.
Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и постановяването на съдебен акт по същество на спора, с който исковете на касатора да бъдат уважени за разликата над 28 000 лева до размер от 64 000 лева по главницата, ведно със законната лихва върху същата, считано от 14.07.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, претендират се разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се въпросите:
1. Критерии за приложение на принципа за справедливото възмездяване на претърпените от ищеца болки и страдания, пряка и непосредствена последица от настъпилия деликт, който принцип е интегриран в чл. 52 ЗЗД. Какво включва справедливото обезщетяване на неимуществените вреди: само преживяването на самото страдание или и понасянето му? Твърди се, че решението в обжалваната част е постановено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд, оформена в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС - т. 2 от ППВС № 4/23.12 1968 г., решение № 17 от 27.02.2013 г. на ВКС по т. д. №266/2012 г. 2 ТО, ТК и решение № 144 от 01. 10. 2012 г по т. д. №196/2012 г., ТК, 2 ТО на ВКС. Евентуално се поддържа и допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото с оглед промените в обществените условия - честотата на настъпилите увреждания от претърпени ПТП и необходимостта от получаване на справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди, чийто размер следва да бъде съобразен и с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми, с оглед евентуални промени в законодателството /т. 3 на TP 1/2009 ОСГКТК/.
2. Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства и доказателства, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените от касатора неимуществени вреди, както да изложи съображения при определяне на размера на дължимото обезщетение? Препраща се към т. 2 и т. 11 от ППВС № 4/1968 г., решение № 95 от 24.06.2013 г. на ВКС по т. д. №220/2012 г., Второ т. о. и решение № 144 от 01.10.2012 г. по т. д. № 196/2012 г. на ТК, 2 ТО на ВКС?
И по двата въпроса евентуално се поддържа и неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
3. Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми, както и да се съобрази със съдебната практика при сходни казуси на ВКС? Счита се, че определеният размер на застрахователно обезщетение е занижен в обжалваното решение, тъй като макар и въззивният съд да е отразил претърпените болки и страдания, то същият не взема предвид в тяхната цялост онези критерии, въз основа на които следва да бъде определено конкретното обезщетение за произтичащи от деликт неимуществени вреди, според дадените в ППВС 4/1968 г. задължителни за съдилищата разяснения, за да бъде решението справедливо /така и решение № 78 от 07.05.2013 г. по т. д. 490 по описа за 2012 г, ТК, II ТО, ВКС, решение №151 от 12.11.2013 г. по т. д. 486 по описа за 2012 г, ТК, II ТО, ВКС, решение № 79 от 16.04.2013 г. по т. д. 964 по описа за 2011 г. ТК, II ТО, ВКС, решение № 99 от 08.10.2013 г. по т. д. 44 по описа за 2012 г., ТК, II ТО, ВКС, решение № 95 от 24.06.2013 г. по т. д. 220 по описа за 2012 г., ТК, II ТО, ВКС/.
4. При определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, задължен ли е решаващият съд да изясни причинно-следствената връзка и точното съотношение между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на МПС и въз основа на него да определи на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД обективния принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат? Според касатора този въпрос също е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 198/03.02.2017 г. по т. д. № 3252/2015 г. на II т. о., решение № 19 от 08.02.2017 г. по т. д. № 50177/2016 г. на IV г. о. и решение № 106/08.07.2019 г. по т. д. № 2243/2018 г. на II т. о., като касаторът намира, че приносът му следва да бъде редуциран до 20 %, като се позовава и на постоянната практика на ВКС - решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 52/08.05.2014 г. по т. д. № 1498/ 2013 г. на ВКС, Второ т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3871/2013 г, I т. о., решение № 39 от 16.07.2010 год. по т. д. № 551/2009 год. на II т. о. на ВКС, решение № 97 от 06.07.2009 год. по т. д. № 745/2008 год. на II т. о. на ВКС, решение № 55 от 30.05.2009 год. по т. д. № 728/2008 год. на I т. о. на ВКС и решение № 43 от 16.04.2009 год. по т. д. № 648/2008 год. на II т. о. на ВКС.
5. Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и всяко нарушение на ЗДвП от негова страна ли представлява предпоставка за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД? Претендира се противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, обективирана в ППВС № 17/1963 г. /т. 7/ и в постановените по реда на чл. 290 ГПК от състави на ВКС решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. №35/2009 г. на II т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на II т. о., решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на II т. о„ решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на I т. о. и решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на II т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 35/2009 г., II т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о., ТК и др.
Ответникът по касация в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима.
В мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване въззивният съд е приел, че: От представената по делото медицинска документация и заключението на вещото лице по назначената и приета съдебномедицинска експертиза, както и от неговото изслушване в съдебно заседание, въззивната инстанция приема за установено като последица на процесния инцидент понесеното от ищеца счупване на горното рамо на срамната кост /пубис/, което по своята медико - биологична характеристика обуславя трайно затруднение в движението на долните крайници за срок повече от един месец. Приложена е имобилизация - постелен режим за 4 седмици. Работоспособността при такъв вид травми се възстановява за срок от 2-3 месеца. След приема в болничното заведение на пострадалия под обща анестезия е извършена закрита репозиция на счупеното горно рамо на срамната кост от дясната страна, бил е обезболяван, приложено е медикаментозно лечение. При проведения преглед ищецът е съобщил за отшумяване на болката в период от около 2-3 месеца, като същата се появявала инцидентно, което вещото лице отчита като нормално. Към момента на извършения преглед не са установени усложнения в здравословното състояние на пострадалия, свързани с претърпяното ПТП. Вещото лице не прогнозира и ексцес на заболяването.
Въз основа на кредитирани свидетелски показания въззивният съд е приел за установено, че ищецът е престоял в болница три дни, след което бил изписан; около един месец след изписването му ищецът е лежал на легло, като за него са се грижили домашните му; в период от около три месеца ищецът се възстановил и можел да се справя сам с грижа за себе си; отказал се от курс за придобиване свидетелство за управление на МПС, тъй като се притеснявал; след инцидента изпитвал страх и имал нарушения в съня.
От изслушването на експерта - медик в съдебно заседание, както и от обясненията на ищеца (по реда на чл. 176 ГПК), въззивната инстанция е приела за безспорна липсата на поставен предпазен колан от страна на пострадалия при движението му в процесния автомобил. Вещото лице е категорично, че ако пострадалият е бил с поставен предпазен колан тялото му е щяло да остане относително стабилно на място и е много вероятно да не получи такъв тип травматично увреждане.
Според съда данни за емоционалното състояние на ищеца носи и психологичната експертиза, заключаваща че субективните преживяване и описаните чувства при освидетелствания съответстват на симптомите на т. н. „Краткотрайна адаптационна реакция, като неадаптивен отговор на преживения стрес, изразяваща се в състояние на субективен стрес и емоционално разстройство, нарушаващо временно социалното функциониране - опасения, тревожност и безпокойство, обусловени от преживения травматичен стрес и притеснение дали движенията и походката ще бъдат възстановени. Според експертизата въпреки това продължителността на адаптационната реакция в конкретния случай се повлияват благоприятно от възрастовите и личностни особености, семейната и социалната подкрепа и с напредване на възстановителния процес, а това състояние на ищеца не нарушава базисните му психични годности, съответно - следва оздравителен резултат, отсъстват данни за прояви на социална дезадаптация след инцидента, социалното функциониране на ищеца е продължило в обичайния за него стил. Негативните преживявания са в контекста на стресовата ситуация и не са довели до последващи психически или психологически проблеми. При изслушването експерта заявява мнение за възстановени функционални възможности на ищеца отпреди инцидента - отшумял е стресовия фактор, краткотрайна адаптационна реакция, преодолени са последиците от събитието.
По размера на процесното обезщетение въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, което понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се отчетат от съда при определяне на размера на обезщетението - възрастта на увредения, общественото му положение, /ППВС № 4/1968 год./, обстоятелствата, при които е настъпил вредоносния резултат, както и други конкретни обективно съществуващи обстоятелства, специфични за всяко дело, цялостното неблагоприятно отражение на увреждащото деяние в патримониума на увредените лица, общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане и на конкретните икономически условия в страната.
Преценявайки тези критерии с оглед конкретните обстоятелства по делото съдът е изложил, че към момента на произшествието пострадалият е бил на 18 годишна възраст, а в резултат на събитието е счупил горното рамо на срамната кост /пубис/, което по своята медико-биологична характеристика обуславя трайно затруднение в движението на долните крайници за срок повече от един месец. След като ищецът е бил имобилизиран за период от около месец, от който болничният престой е продължил три дни, домашното лечение е продължило около 2-3 месеца, а лицето е търпяло остатъчни болки в период от около 3-4 месеца. Друг остатък от инцидента е че понастоящем се оплаква от лесна умора и болки при претоварване. Следва да се вземе предвид факта на пълното възстановяване на пострадалия. Прогнозата на вещото лице е, че след като оплакванията на ищеца са отшумели в рамките на 2-3 месеца не се очаква ексцес на заболяването. Общо казано пострадалият е млад мъж, физически активен, като липсват данни за усложнения във възстановителния процес, остатъчните увреждания (от емоционално естество и бързата умора) са в процес на отшумяване. Лицето не е имало нужда от извършването на допълнителна физиотерапия и рехабилитация, което означава, че е напълно възстановено. Преценявайки тези обективни факти, въззивната инстанция е намерила, че справедливият размер следва да се определи на сумата от 40 000 лева, което е съответно на броя, вида и тежестта на уврежданията (едно счупване); интензитета и продължителността на търпените болки, страдания и неудобства в бита; времетраенето на оздравителния процес (3-4 месеца); степента на достигнатото възстановяване (пълно възстановяване) и прогнозата му (липса на ексцес); негативните изменения в начина на живот на ищеца и психиката му; младата му възраст му към момента на произшествието.
По възражението за съпричиняване въззивният състав, цитирайки и многобройни решения на ВКС в този смисъл е посочил, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд /в случая такова е налице с претенция за принос на пострадалия от най-малко 30 %/ и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил без поставен предпазен колан не е достатъчно, за да се приеме за доказано наличието на съпричиняване на увреждането. В тези случаи намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. В решение № 60097 от 13.09.2021 г. по т. д. № 1600/2020 г. на ВКС, II т. о. е прието наличие на степен на съпричиняване от 1/3, поради непоставяне на обезопасителен колан. Мотивите на съда са, че за возещата се на задната седалка е имало задължение, тъй като автомобилът е снабден с предпазен колан, да сложи същия в съответствие с предвиденото в чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП задължение. Със слагането на колана не биха настъпили установените по делото сериозни последици. Така непоставянето на колан, което способства за настъпването на вредите, действително е решаващо.
В контекста на горните насоки и съобразявайки събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че възражението за принос, направено от ответника по делото е основателно и доказано. При определяне на конкретната степен на приноса съдът е съобразил заключенията по назначените и приети в първата инстанция САТЕ и СМЕ, неоспорени от страните, които е кредитирал в цялост, както и от признанията в съдебно заседание (л. 156) на самия ищец, че е бил пътник на задна седалка, без поставен предпазен колан. Вещите лица и по двете експертизи са единодушни по въпроса, че с оглед конкретиката на случая и динамиката на удара по време инцидента, поставянето на предпазен колан би имало решителна превантивна роля по отношение на пострадалия - ищец. Експертът по САТЕ сочи, че ако е бил с поставен предпазен колан тялото му е щяло да остане относително стабилно на място и е много вероятно да не получи такъв тип травматично увреждане. На л. 140 и 141 от първоинстанционното дело подробно е разискван механизмът на инцидента и от изложените съображения става ясно, че след началния удар в дървото, който е кос и страничен, тялото на ищеца (ако е имал предпазен колан) би се наклонило наляво и към средата на задната седалка. Особено важен за получената увреда се е оказал челният удар във второто дърво, който е насочил движението на тялото на пострадалия към предната част на купето, което би било осуетено при поставен предпазен колан. Според съда разискваната конкретика на инцидента сочи, че ищецът е придобил увреждането си не при първия удар в дърво, който е причинил деформации по задната дясна част на автомобила, а при челния удар във второто дърво, именно поради инерционното движение на тялото му напред, което би било осуетено, ако е бил с предпазен колан.
В този смисъл според съда приносът на пострадалия към получените от него увреди е не просто вероятен, но увреждания в такава степен въобще не биха настъпили в случай на използван обезопасителен колан. Според практиката приносът на пострадалия може да е в две насоки - към настъпването на инцидента или към настъпването на уврежданията. В случая единственият виновник за произшествието е шофьорът на автомобила, но с оглед всички събрани доказателства и изяснения механизъм при настъпване на увреждането, за конкретната телесна вреда значителен принос има и ищецът, поради което съдът е намерил твърденията във въззивната жалба на застрахователя за основателни и е определил принос от 30 %, с който следва да се намали размера на определеното обезщетение от 40000 лева. Така на страната следва да се присъди обезщетение в размер на 28 000 лева, след приспадане на определения процент за съпричиняване.
Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
В обжалваната му част въззивното решение не е очевидно неправилно /в какъвто смисъл е общото твърдение за неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК след първите два въпроса на касатора/. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, при който порокът му също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите и постановено от съда, и според настоящия касационен състав при прочит на решението и на мотивите към него, същото не разкрива така описаните белези на очевидна неправилност.
Не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК /последният – по отношение на първия въпрос на касатора/. Поставените от касатора въпроси са правни и отговорите им са принципно определящи за изхода на всеки съдебен спор с предмет като процесния, поради което на въпросите следва да се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същите обаче не са налице поддържаните от касатора допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба.
Видно от съдържанието на само частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд към обжалваното му решение, при произнасянето си по въпросите за действителния справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди /първите три въпроса на касатора/, съдът е извършил подробен анализ на събраните по делото доказателства и установените от тях обстоятелства по делото от фактическа страна и освен че ги е възпроизвел /като изброяване на увредите, тежест, времетраене на възстановяването и бъдещи прогнози на очаквано пълно такова възстановяване и др. п./, изхождайки именно от установените в практиката, включително цитираната от касатора критерии и релевантни, подлежащи на оценка обстоятелства, е достигнал до и е обективирал в мотивите си обоснован извод за справедливия размер на обезщетението. При изложеното по делото не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Не е налице и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на първия въпрос на касатора – по същия е налице обилна и еднопосочна практика на върховната съдебна инстанция, включително цитираната от касатора, по отношение на която не са налице условията за изоставянето и/или промяната й, посочени по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., което изключва прилагането на този критерий за селектиране на касационната жалба.
Изложеното по-горе досежно липсата на основание за прилагане на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на първите три въпроса на касатора е относимо и към последните два такива. Изводите на съда за наличието на принос на пострадалия за настъпването на увреждането и неговия размер са базирани точно на извършена от страна на съда обоснована преценка именно на визираните във въпросите обстоятелства /включително причинно-следствена връзка между конкретно противоправно поведение на пострадалия и настъпването на вредите, и съотношението му с приноса на виновния за процесното ПТП водач/, и на подробна и логична аргументация на приетото от съда като краен извод, че процесните вреди не биха настъпили в пълния им размер ако ищецът е бил с поставен предпазен колан. В тази насока крайните извод на съда, че главните физически увреждания на ищеца са причинени от втория, челен удар във второто дърво при процесното ПТП именно поради инерционното движение на тялото му напред, което би било осуетено, ако е бил с предпазен колан, са резултат от конкретната оценка от страна на съда на събраните по делото доказателства и в частност – заключенията на ВЛ, и на установените от тях обстоятелства, правилността на която оценка е извън възможния предмет на настоящото производство.
В крайна сметка въпросите на касатора и обосноваването им разкриват само несъгласието му с определените от съда размери на процесното обезщетение и на приноса му за настъпването на вредите.
При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски в същото, а ответникът по касация претендира, но не доказва реално извършени такива.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 178 от 23.06.2025 г., постановено от Апелативен съд - Варна по в. т.д. № 130 по описа на съда за 2025 г. в обжалваната му от М. Н. Б. част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: