Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на П. и Т. Х. И. против решение № 1004/25.04.2018 г., постановено по гр. д.№ 4997/2017 г., от 7-ми състав на Апелативен съд – София.

Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.

Т. Х. И. оспорва касационната жалба на П. с писмен отговор.

С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Съдът е приел, че иска за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е основателен за сумата от 20 000 лева, както и иска за имуществени вреди, изразяващи се в законна лихва върху заплати, разноски за копирни услуги и адвокатска защита и комисионна при внасяне на парична гаранция. Съдът е приел, че са неоснователни исковете за 20000 лева обезщетение за неимуществени вреди, законна лихва върху забавени заплати за периода 12.03.2010 г. – 25.04.2013 г., както и обезщетение за пропуснати ползи от неполучено ДМС.

Съдът е приел, от обсъдените доказателства-постановление за привличане на обвиняем, оправдателни присъди, че е било повдигнато обвинение, по което ищцата е била оправдана, поради което са налице условията на чл. 2, ал. 1 т. 3 ЗОДОВ и за нея е възникнало вземане за обезщетение за претърпени вреди. Основният спорен въпрос по делото е относно определения размер на обезщетението на ищцата за неимуществени вреди по предявената искова претенция, съгласно който държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите от разследващите органи, прокуратурата, съда, при задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени. В случаите на причинени неимуществени вреди е от значение как установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. Съдът е приел, че във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. Съдът е приел, че при преценяването на обезщетението следва да се отчете тежестта на повдигнатото обвинение, че е било за тежко престъпление, била е наложена мярка за неотклонение-парична гаранция в размер на 5 000лв., намалена впоследствие на 2 500лв., проведени са общо девет съдебни заседания. Прието е за установено, че е променено професионалното доверие към ищцата от страна на колегите й, като производството е продължило 2 години, 9 месеца и 18 дни, през който период ищцата е търпяла вреди-стрес, притеснения, социално отчуждение, промени в личния й живот, влошаване на здравословното й състояние. При отчитане на всички тези съображения, въззивният съд е приел, че следва да се определи обезщетение за претъпените неимуществени вреди в размер на 20 000лв.

По отношение на претенцията за имуществени вреди за неполучено допълнително възнаграждение за периода 1.01.2010г до 25.04.2013г. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, касаеща неполучено допълнително възнаграждение за ДМС, съдът е приел, че се дължи ако е полаган труд и е налице точно и в срок изпълнение на възложените задължения, съчетано с постигнати резултати. Посочено е, че хипотетичната възможност за получаването на тези допълнителни възнаграждения, както и определените изисквания, за да се начислят същите от съответния ръководител, определят извод, че не може да се приеме, че същите са вземане с постоянен характер, т. е. да са предвидими и сигурни, съгласно чл. 67, ал. 7, т. 4 ЗДС. Сочените в тази връзка възражения във въззивната жалба на въззивницата, че преди отстраняването й от работа е била оценявана с оценка 2, както и след връщането й на работа, съдът е приел, че са без значение, за период, през който същата не е полагала труд, за който да получи допълнително материално стимулиране. Исковата претенция за мораторна лихва върху неизплатените от работодателя възнаграждения за периода от отстраняване от длъжност до окончателното изплащане на сумите за възнаграждение в размера до разликата от 5 4341.13лв. съдът е приел за неоснователна, тъй като възражението, че същата не е погасена по давност за периода от 22.05.2012г до 25.05.2013г. е неоснователно, тъй като давността не следва да се отчита от датата на постановяване на оправдателната присъда, а именно от завеждането на исковата молба.

В изложението на касационните основания на касатора - ищец относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Сочи се противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС - решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д.№ 1332/2015 г. на ВКС, ІV гр. отд., съгласно която съдът е длъжен да обсъди всички доводи и искания на страните. В тази насока съдът действително не се е произнесъл по направеното във въззивната жалба възражение за неприсъждането на ДМС за периода, през който ищцата е работила и не е била отстранена от работа, като в тази насока не се били обсъдени и събраните в тази насока доказателства – СЧЕ. Процедирането на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС води до основателност на твърдението за наличието на касационно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на иска за имуществени вреди, за неполучено ДМС.

При отхвърляне частично на иска за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от лихва върху неполучени трудови възнаграждения, съдът е приел, че давността следва да се отчита от деня на завеждането на иска, а не от датата на влизането в сила на оправдателната присъда, като в това отношение е налице противоречие с цитираното в касационната жалба ТР на ВКС №3/2005 г., т. 4, като на това основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се допусне касационното обжалване и по отношение на иска за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от лихва върху неполучени трудови възнаграждения.

В двете касационни жалби се поставя правния въпрос относно приложението на чл. 52 ЗЗД, оценката на неимуществените вреди и съдържанието на понятието справедливост. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр. д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г. о., №394 по гр. д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г. о., №391 по гр. д.№ 201/2011 г. на ІІІ г. о., № 395по гр. д.№ 159/2011 г. на ІІІ г. о., №3 по гр. д.№ 637/2011 г. на ІІІ г. о, № 51 по гр. д.№ 465/2011 г. на ІV г. о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.

Съобразяването на тази практика от въззивния съд води и до липсата на соченото касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване.

Предвид изложеното, касационното обжалване следва да се допусне по отношение на решението на въззивния съд в частта, с която се е произнесъл по предявените искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в имуществени вреди, за неполучено ДМС, както и по отношение на претецията за пропуснати ползи от лихва върху неполучени трудови възнаграждения за периода от 22.05.2012г до 25.05.2013г..

На касатора – ищеца следва да се укаже да внесе държавна такса в размер на 5 лева по сметката на ВКС.

Водим от горното, съставът на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на П. против решение № 1004/25.04.2018 г., постановено по гр. д.№ 4997/2017 г., от 7-ми състав на Апелативен съд – София.

ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба на Т. Х. И. против решение № 1004/25.04.2018 г., постановено по гр. д.№ 4997/2017 г., от 7-ми състав на Апелативен съд – София, само в частта с която въззивният съд се е произнесъл по предявените искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в имуществени вреди, за неполучено ДМС, както и по отношение на претецията за пропуснати ползи от лихва върху неполучени трудови възнаграждения за периода от 22.05.2012г до 25.05.2013г.., като в останалата част НЕ ДОПУСКА касационно обжалване.

УКАЗВА на Т. Х. И. да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 5 лева, като в едноседмичен срок представи доказателства за внасянето, в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: 1. 2.