О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50013

гр. София, 11.03.2024 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети октомври през две хиляди и двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 2085 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба ответника по делото „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК“ АД против решение № 540/21.07.2022г. по в. т.д № 568/2021 на Апелативен съд–София, с което е потвърдено решение № 260630/16.04.2021г. по т. д. № 641/2020г. на Софийския градски съд в частта, с която по иск с правно основание чл.55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „И. А. Банк“АД е осъдена да заплати на „Деведжи-2005“ ЕООД сумата от 87 611.16 лева, представляваща част от общо вземане в размер на 115 375,79 лева, заплатена без основание под формата на договорна неустойка (наказателна надбавка) за просрочена главница от 826 148,02 лева, въз основа на клаузата на чл.11 от договор за инвестиционен кредит № 2377- 01/31.03.2014г., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска на 1.04.2020г. до окончателното й изплащане.

Касаторът твърди, че постановеното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Не споделя изводите на съда за неприложимост на чл.11 от процесния договор за инвестиционен кредит при обявяване на предсрочна изискуемост на основание чл.19. ал. 6 от същия. Поддържа, че чл.11 урежда последиците от забавата, като с нея се уговаря размера на дължимото мораторно обезщетение. Същото може да бъде начислено като последица от неизпълнение на падеж, на уговорено в договора парично задължение - вноска или остатък от главницата при предсрочна изискуемост, обявена на някое от основанията в раздел VI. Основанието за плащане на обезщетението е фактът на самата забава, а не начинът на формиране на главницата. Твърди, че извършеното от решаващия съдебен състав тълкуване на договорните клаузи на чл.11 и чл. 19, ал. 6 не отговаря на зададените критерии и принципи установени в чл.20 ЗЗД, като същевременно банката се позовава на решение № 101/15.08.2017г. по гр. д. № 53684/2015г. на ВКС. В същото изрично е посочено, че „уговорките за обявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем и за обезщетение за забавено плащане имат различен предмет и едната нито изключва, нито ограничава другата“, като резултат „обявената предсрочна изискуемост не изключва плащането на уговореното в договора за банков кредит обезщетение за забавено плащане на главницата“. Поради това се поддържа, че предявеният иск е следвало да бъде отхвърлен, тъй като сумите са получени на установено правно основание - мораторното обезщетение за забавени вноски.

Също така банката намира за погрешен изводът на съда, че изобщо се касае за мораторна неустойка, която да следва да отговаря на изискванията за неустойка, установени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСТК. Позовава се на решение № 168/18.01.2011г. по т. д. № 1164/2009г. на 1во т. о. на ВКС, че договорната лихва за забава и неустойката представляват различни институти, които произтичат от свободата на договаряне.

Същевременно се поддържа, че дори да се допусне, че уговореното обезщетение представлява неустойка по своята същност, то същото не е нищожно на основанията, посочени в обжалваното решение, още повече, че в настоящия случай длъжникът е търговец и банковият кредит е инвестиционен. Позовава се на следната съдебна практика: решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на 2-ро т. о. на ВКС и решение № 89/02.10.2019г. по т. д. № 1214/2018г. на 2-ро т. о. на ВКС, решение № 166/11.07.2014г. по гр. д. № 7030/2013г. на 3-то г. о. на ВКС, решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. На 2-ро т. о. на ВКС, решение № 191/15.02.2021г. по гр. д. № 4768/2019г. На 4-то г. о. на ВКС; Посочва, че съдът никъде в решението не коментира и конкретния размер на уговореното обезщетение. Твърди, че с оглед мотивите на съда проблемът е само в начина на определяне и ако в договора беше уговорено фиксирана наказателна лихва в размер на 19%, практическата последица щеше да е една и съща, но основанието за нищожност не би било приложимо. В допълнение, цитира решение № 89/02.10.2019г. по т. д. № 1214/2018г. на 2-ро т. о. на ВКС, че крайния размер на обезщетението, което е валидно и определено при аналогични на настоящия случай критерий е в размер на 24,15 % годишно (лихва от 9,15% с 15% наказателна надбавка). На дневна база, лихвата е в размер на 0,06 %. В процесния случай, при 19,08 % годишна наказателна лихва, дневният й размер а 0,05 %, което е по-малко от приетото за допустимо от ВКС в посоченото по-горе решение. Твърди се, че подобен размер кореспондира и с обичайните размери на обезщетенията в сходни случаи.

На следващи място, касаторът не споделя и другия довод на съда за нищожност, поради променливия компонент, включен в размера на неустойката (според съда), тъй като същата следвало да бъде предварително определена. Излага становище, че преценката за валидност на подобна клауза е по-комплексна и практически ориентирана към конкретния приет за разглеждане казус. Освен възможността да бъде едностранно променяна от банката, във всеки случай в анализа следва да бъдат включени и обстоятелствата дали са налице критерии, по които се извършва тази промяна - дали същата почива на обективни икономически условия или се променя свободно. В случая, съгласно чл.9, ал. 2 и ал. 3 от договора, промени в лихвения процент и договорната надбавка са допустими в ограничени и изрично уредени случаи - при извънредни икономически условия или промяна на политиката на банката или при неизпълнение на определени задължения за кредитора. Ето защо, в случая не се касае и за „алеаторност“, доколкото промяната не зависи от случайността или шанса, а от изрично посочени обективни критерии. Подобни клаузи, предвид спецификите на банковата дейност, са стандартни за всички кредитни институции и не нарушават добрите нрави и справедливостта. От значение е и обстоятелството, че по делото е безспорно установено, че така формирания лихвен процент и договорна надбавка не са били изменени за срока на договора. Поради тази причина, не може да бъде споделен аргументът на съда, че неустойката не била изначално определена.

От друга страна, като основание за неправилност на въззивното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаторът сочи непроизнасяне от страна на съда по своевременно направено възражение за прихващане. Излага, че с допълнителния отговор на искова молба, в срока по чл.371 от ГПК, от ответника е направено възражение за прихващане на претендираните суми с дължима от ищеца такса за предсрочно погасяване по чл.22, ал.1, т.17 от договора за кредит в размер на 47 515,13 лева. Възражението било отхвърлено от първоинстанционния съд с мотиви, че таксата не се дължи предвид обявената предсрочна изискуемост на кредита. Въззивният съд не се произнася по него и не постановява нарочни мотиви по отношение на неговото отхвърляне или уважаване. В тази връзка счита, че е налице противоречие с решение № 15/23.01.2017г. по т. д. № 2388/2014г. на 2-ро т. о. на ВКС, решение № 173/15.07.2013г. по гр. д. № 1131/2012г. на 3-то г. о. на ВКС, решение № 589/29.06.2010г. по гр. д. № 1359/2009г. на 1во г. о. на ВКС, решение № 324/2010г. гр. д № 1413/2009г. на 4-то г. о. на ВКС, решение № 92/22.02.2011г. по гр. д № 1863/2010г. на 4-то г. о. на ВКС и решение № 235/04.07.2011г. по гр. д № 513/2010г. на 4-то г. о. на ВКС. Банката претендира присъждане на извършените съдебно-деловодни разноски за производството пред трите инстанции, в т. ч. дължимото юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, „Деведжи-2005“ ЕООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Безспорно е между страните по делото и е установено и от събраните доказателства, че между „И. А. Банк“АД, от една страна, и от друга, „Деведжи-2005“ ЕООД (като кредитополучател и обезпечител, по смисъла на ЗДФО), „Хитбилдинг“ЕООД (солидарен длъжник и обезпечител), „Керванстрой“ООД, [населено място] (солидарен длъжник и обезпечител по смисъла на ЗДФО), Н. А. А. от [населено място] и Е. А. М. от [населено място], [община] (като солидарни длъжници) е бил сключен договор за инвестиционен кредит № 2377-01 от 31.03.2014г., с който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя кредит, в размер на 1 650 000 лeва (чл.1), с цел покупка на недвижим имот, съгласно обявление по изп. дело № 58/2011г. по описа на ЧСИ с рег.№ 812, представляващ масивна двуетажна сграда - предприятие за месодобив и месопреработка; на движими вещи - моторни превозни средства и на производствена технологична линия за месодобив от ЕРД и ДРД и месопреработка, съгласно описи. Според разд. III от договора, кредитът е предоставен за период от 120 месеца в т. ч. 3 месеца гратисен период, една погасителна вноска от 275 х. лв. - възстановен ДДС до 31.07.2014г.; 116 месечни анюитетни погасителни вноски, считано от датата на подписване на договора и с краен срок за погасяване 31.03.2024 г. при погасителен план, съгласно приложение към договора (чл.3), като срокът на усвояване на кредита тече от датата на подписване на договора и изтича на 20.04.2014г.

В клаузата на чл.9, ал.1 е уговорено, че кредитополучателят и/или солидарният длъжник заплащат на банката годишна лихва върху главницата по ползвания кредит в размер на годишен лихвен процент, формиран като сбор от банковия процент за кредитиране на юридически лица за инвестиционни кредити (БПКЮЛИК) на „И. А. Банк“ АД в лева, който към момента на сключване на договора е в размер на 6.5 % процента, плюс договорна надбавка в размер на 2.58 %, като договореният годишен лихвен процент се начислява ежедневно на база 365/360 дни от датата на фактическото ползване на кредита В ал. 2 на същия член кредитополучателят се е съгласил при промяна на пазарните условия и/или лихвената политика на банката тя едностранно, без да е необходимо негово съгласие, да промени посочения в ал.1 банков лихвен процент при запазване размера на договорената надбавка, с което автоматично се променя и годишният лихвен процент по кредита.

Според клаузата на чл.11 от договора, при неспазване сроковете за погасяване на лихвите и главницата, по своя преценка банката, може да отнесе размера на непогасените лихви и главница в просрочие и/или да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, като в този случай начислява върху непогасената част от главницата, считано от датата на падежа, съответно датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, лихва, равна на сбора от определения в чл.9 лихвен процент, плюс 10 %. Така определеният годишен лихвен процент се дължи до пълното погасяване на кредита, включително и след изтичане на договорения краен срок за погасяване на кредита, както и при събирането му по съдебен ред или друг начин на принудително изпълнение (чл.12).

Обявяването на предсрочната изискуемост на всички вземания по кредита се извършва по начина, посочен в чл.19, ал.7, изр. второ от договора - с едностранно писмено уведомление до кредитополучателя и солидарния длъжник на адресите, посочени в договора.

Според клаузата на чл.19, ал.6 от договора, ако трето лице, което е свързано такова с кредитополучателя, по смисъла на §1, т.4 от доп. разп. на ЗКИ, е в неизпълнение на свои задължения, произтичащи от сключен с банката договор, тя има право да преустанови предоставянето на траншове по кредита или да обяви кредита по договора за предсрочно изискуем, с всички произтичащи от това последици.

Безспорно е между страните по делото, като се установява и от събраните в първоинстанционно производство доказателства, че с договор за инвестиционен кредит № ДК-491-022076-142/29.12.2015г., сключен с „Преработвателна компания“ЕООД, [населено място], като кредитополучател и обезпечител, по смисъла на ЗДФО, и „Мусан-Д“ ЕООД, [населено място], [община], обл.К., като солидарен длъжник, представлявано от управителя Н. А. А.,, банката е предоставила на кредитополучателя инвестиционен кредит, в размер на 2 335 000 лева за покупка на всички дружествени дялове, равняващи се на 100 % от капитала на „Мед-Технолоджи“ ЕООД и увеличение на капитала на същото дружество.

С решение № 210 от 17.12.2019г., постановено по т. д. № 25/2019г. на Окръжен съд - Кърджали, влязло в сила на 24.01.2020г., по иск по реда на чл.422, във връзка с чл.415 ГПК, предявен от „И. А. Банк“ АД, е признато за установено съществуването на вземане на банката към свързаното с „Деведжи-2005“ ЕООД лице - „Мусан-Д” ООД за сумата от 750 000 лева - част от главница по кредит, предоставен от „И. А. Банк“ АД на кредитополучателя „Преработвателна компания“ ЕООД, по който „Мусан-Д“ ООД е солидарен длъжник, по договор за инвестиционен кредит с peг. № ДК-91-022076- 142/29.12.2015г.; Анекс № 1 с peг. № ДК-А1-491-0022076-178/10.02.2016г.; Анекс № 2 (с peг. № ДК-А2- 0022076-41 1/30.11.2016г.) и Анекс № 3/18.08.2017г. към него, както и законна лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 27.02.2019г. до окончателното погасяване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 50 от 28.02.2019г. по ч. гр. д. № 104/2019г. по описа на РС-Момчилград.

От данните по търговския регистър е установено, че до 6.12.2019г. Н. А. А. е бил мажоритарен собственик на капитала на „Деведжи-2005“ ЕООД с дялово участие на стойност от 4500 лева от общо регистрирания капитал в размер на 5000 лева, като същевременно той е бил и управител на дружеството - солидарен длъжник по споменатия договор „Мусан-Д“ ООД. Установено е също, че мажоритарен собственик на капитала на „Мусан-Д“ ООД е „Деведжи-2005“ ЕООД с дялово участие от 950 лева, представляващо 95 % от общия размер на регистрирания капитал. С оглед това съдът е заключил, че „Деведжи-2005“ ЕООД и „Мусан-Д“ ООД са свързани лица, по смисъла на §1, т.4, б. „д“ ЗКИ, доколкото първото притежава повече от 10 на сто от дяловете от капитала на второто. Приел е и наличие на хипотезата на свързаност по смисъла на § 1, т. 4, б. „г“ от ПЗР ЗКИ - участие на едно и също физическо лице в управителен или контролен орган на двете дружества, включително когато физическото лице представлява юридическо лице.

Като писмено доказателство в първоинстанционно производство е прието уведомление, с което „И. А. Банк“АД е уведомило „Деведжи-2005“ ЕООД чрез неговия управител Е. А. А., че свързано с него лице - „Мусан-Д“ ООД, от чийто капитал „Деведжи-2005“ ООД притежава 95 на сто, и чийто управител Н. А. А. притежава 90 на сто от дяловете в „Деведжи-2005“ ООД, в качеството на солидарен длъжник е допуснал неизпълнение на задълженията си по договор за инвестиционен кредит № ДК-491-022076- 142/29.12.2015г., кредитополучател по който е „Преработвателна компания“ ЕООД, поради което на основание чл.26, ал.1, т.2 и чл.26, ал.2 от същия договор банката е обявила вземането си за предсрочно изискуемо в пълния му размер от 2 238 236,37 лева. С позоваване на чл.19, ал.5, т.3, ал.6 и ал.7 от процесния договор за инвестиционен кредит № 2377-01/31.03.2014г., банката обявява за предсрочно изискуемо цялото вземане по същия договор, което към 4.04.2018г. е в размер на 1 016 739,20 лева, от които главница от 998 332,99 лева, лихви в размер на 8 525,83 лева и такси от 9 880.38 лева. Съгласно писменото изявление върху уведомлението, същото е било получено от съдружника Н. А. на 19.04.2018г., със задължението да го предаде на управителя на „Деведжи-2005“ ЕООД Е. А.- негова майка.

С преводно нареждане за кредитен превод от 21.03.2019г. на същата дата „Деведжи- 2005“ ЕООД е заплатило на „И. А. Банк“ АД сумата от 950 302,53 лева, с посочено в документа основание за трансакцията „окончателно плащане по договор за инвестиционен кредит № 2377-01/31.03.2014г.“.

Съгласно приетото в първоинстанционно производство заключение от 12.01.2021г. на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от вещото лице А., непогасената част от главницата към 19.04.2018г. е в размер на 988 332.99 лева, в т. ч.: редовна главница - 988 038.07 лева; просрочена главница - 10 294.92 лева, а към 28.02.2019г. - 913 759,18 лева, в т. ч.: редовна главница -869 520.79 лева и просрочена главница - 44 238.39 лева. Според заключението законната лихва върху непогасената главница по кредита, за периода от 19.04.2018г. до 02.04.2019г. при отчитане на всички плащания на главницата за периода, възлиза на 88 874.42 лева, а за периода от 28.02.2019г. до 02.04.2019г. - на 5 851.78 лева. Експертизата е установила, че по данни от представените от „И. А. Банк“ АД документи, през периода от 19.04.2018г. до 02.04.2019г. са извършвани плащания за погасяване на просрочена главница, просрочена възнаградителна лихва, просрочени лихви върху просрочена главница, просрочени такси, като просрочената главница включва всички падежирали вноски по главница през периода от 19.04.2018г. (вноска с падеж 31.03.2018г. не е изплатена на падежа, а на 30.04.2018г., поради което е включена в периода от 19.04.2018г.) до 31.10.2018г. включително, в размер общо на 84 573.81 лева, погасявани до 28.12.2018г.; вноските с падежи към 30.11.2018г., 31.12.2018г., 31.01 2019г. и 28.02.2019г., възлизащи общо на 44 238,39 лева, погасени на 22.03.2019г.; остатъкът от непогасената редовна главница към 22.03.2019г. в размер на 869 520,79 лева, прехвърлен в сметката за просрочена главница на същата дата - 22.03.2019г., погасен частично на 22.03.2019г. и окончателно - на 02.04.2019 г. Размерът на извършените плащания за главница по договора за кредит през периода от 19.04.2018г. до 02.04.2019г., възлиза на 998 332,99 лева. Експертизата е установила, че общият размер на погасената просрочена възнаградителна лихва, начислена за периода от 31.03.2018г. до 30.11.2018г. възлиза на 63 410,15 лева. Посочела е, че общият размер на извършените плащания на просрочени лихви върху просрочена главница за периода от 19.04.2018г. до 22.03.2019г., възлиза на 117 731.56 лева и включва: 1955.51 лева - непогасените наказателни лихви върху падежирали просрочени вноски по главница към 21.03.2019г.; 26 790,16 лева - начислени лихви в размер на 9.08 % - договорена възнаградителна лихва върху редовна главница, с падежи 30.11.2018г. - частично, 31.12.2018г., 31.01 2019г., 28.02.2019г. и от 28.02.2019г. до 21.03.2019г., които не са били погасени към съответните дати, и на 22.03.2019г. са отнесени в просрочие, като са осчетоводени по дебита на сметка с аналитичен № 4965 2281[ЕИК] 001 9 (просрочени лихви по просрочена главница); 86 630.12 лева - доначислената лихва с годишен лихвен процент от 10 %, допълващ начисления договорен лихвен процент от 9.08%, приложим за олихвяване на редовна главница, до 19.08% (наказателна лихва за просрочие по чл.11 от Договора), с оглед обявената предсрочна изискуемост на кредита върху съответната непогасена част от главницата, считано от 19.04.2018г. до 21.03.2019г. Според заключението, общият размер на погасените просрочени такси в периода от 19.04.2018г. до 22.03.2019г., възлиза на 9880.38 лева. Експертизата е констатирала, че банковият процент за кредитиране на юридически лица за инвестиционни кредити през процесния период, в размер на 6.5 % не е бил променян, както и че начисляваният от банката лихвен процент върху редовна главница в периода от 31.03.2018г. до 22.03.2019г. възлиза на 9.08 %, а именно: 6.5% процента, плюс договорна надбавка в размер на 2.58 % процента, и отговаря на размера на договорената възнаградителна лихва между страните по Договор за инвестиционен кредит № 2377 - 01/31.03.2014г. Във връзка с размера на възнаградителната лихва от 9.08 % годишно върху непогасената главница, експертизата е пояснила, че тя е била изчислявана от банката на база 360/360 дни, което противоречи на клаузата в чл.10 от Договора, а именно - 365/360 дни, като по този начин, общият размер на начислената и осчетоводена от банката възнаградителна лихва за периода от 31.03.2018г. до 21.03.2019г. възлиза на 90 200.32 лева. Изчисляването (извършено от вещото лице) на дължимата възнаградителната лихва към датата на всяка погасителна вноска за периода от 31.03.2018г. до 21.03.2019г. на база 365/360 съгласно клаузата на чл.10 от Договора, е представено в Таблица № 4 на констативно-съобразителната част. Общият размер на изчислената възнаградителна лихва за периода от 31.03.2018г. до 21.03.2019г. на база 365/360 дни възлиза на 91 200.90 лева. При тези данни, вещото лице е установило, че банката е начислила възнаградителна лихва с 1000.58 лева по-малко, дължащо се на изчисляването й на база 360/360 дни вместо на база 365/360 дни съгласно клаузата на чл.10 от договора. Дадено е заключение, че общият размер на дължимата възнаградителна лихва за периода от 19.04.2018г. (вноската с падеж 31.03.2018г. е изплатена на 30.04.2018г., поради което се включва в посочения период) до 21.03.2019г. (след тази дата не е начислявана възнаградителна лихва), респективно - до 02.04.2019г., изчислена на база 360/360 дни, възлиза на 90 200.32 лева, а общият размер на дължимата възнаградителна лихва за периода от 28.02.2019г. до 21.03.2019г. (след която дата не е начислявана възнаградителна лихва), респективно - до 02.04.2019г., изчислена на база 360/360 дни възлиза на 11 488.88 лева. На въпроса по т.6 експертизата е отговорила, че общият размер на погасената просрочена възнаградителна лихва, начислена за периода от 31.03.2018г. до 30.11.2018г., възлиза на 63 410,15 лева. По т.9 от заключителната част, в заключението е посочено, че към 02.04.2019 г., съгласно представените от банката извлечения от счетоводната й система, задълженията на дружеството към банката са представени единствено от погасена на същата дата главница в размер на 87 611.16 лева, с което са погасени всички задължения по кредита, т. е. на посочената дата всички задължения на „Деведжи-2005“ ЕООД към „И. А. Банк“АД по кредитния договор са били погасени.

Във връзка с надлежното обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по кредита и датата, на която изявлението на банката е породило преобразуващото си действие, в първоинстанционно производство са събрани гласни доказателства - показанията на свидетеля Н. А. А. - съдружник в „Деведжи-2005“ ЕООД и управител на „Мусан-Д“ ООД, чрез когото е било връчено писмото на банката. В показанията си свидетелят е заявил, че управителят на дружеството Е. А.- негова майка го е упълномощавала да извършва определени действия от името на дружеството - напр. да извършва плащания по банков път или да внася платежни нареждания, но не е бил натоварен да получава кореспонденция от негово име. Свидетелят е заявил, че текстът, удостоверяващ личното получаване от него на уведомлението, представляващо лист 44 от делото, със задължението да го предаде на управителя Е. А., е написан и подписан от него, но посочената в него дата, вкл. и годината, не съответства на действителната такава. Антидатирането на документа, свидетелят е обяснил с желанието му за бързо приключване, в рамките на 13 дни, на отношенията с „И. А. Банк“ АД след предсрочно погасяване на кредита, като датата е била определена от банковия служител.

При така установената фактическа обстановка, апелативният състав е докладвал, че по иск с настоящата квалификация по чл.55, ал.1 ЗЗД ищецът следва да установи факта на даването, респ. на получаването на имуществената облага - в случая на паричната сума, а в третата хипотеза на същата разпоредба - и отпадането на основанието за това с обратна сила, а ответникът - наличието на валидно основание за плащането, респ. за задържане на полученото, противопоставимо на насрещната страна.

От събраните по делото доказателства съдът е установил, че свързано с „Деведжи-2005“ ЕООД лице- „Мусан-Д“ ООД не е изпълнило задълженията си на солидарен длъжник по договор за инвестиционен кредит с рег.№ ДК-91-022076-142/ 29.12.2015г. и допълнителните споразумения (анекси) към него, съответно № 1 (рег. № ДК-А1-491-0022076-178/10.02.2016г.), № 2 (рег. № ДК-А2- 0022076-41 1/30.11.2016г.) и анекс № 3/18.08.2017г., като размерът на дължимото вземане е установен с влязло в сила решение на Окръжен съд - Кърджали по предявен от банката срещу длъжника иск по реда на чл.422 ГПК. Съдът е приел за установено надлежното връчване на писменото изявление на банката за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем на „Деведжи-2005“ ЕООД на 19.04.2018г. чрез мажоритарния съдружник и солидарен длъжник по същия договор Н. А., със задължение да го предаде на управителя на дружеството Е. А., което той е удостоверил със саморъчния си подпис върху уведомлението. Намерил е за неоснователен доводът за ненадлежно връчване на уведомлението, тъй като към датата на връчването (до 6.12.2019г.) Н. А. е бил мажоритарен собственик на дяловете от капитала на „Деведжи-2005“ ЕООД, чийто миноритарен собственик и управител е била неговата майка Е. А. и същевременно - солидарен длъжник по същия договор, като в клаузата на чл.26, ал.1 от него е посочен един и същ адрес за кореспонденция на дружеството и съдружника, чрез когото е връчено уведомлението - [населено място], [улица], който съвпада с адреса на управление на самото дружество. Освен това съдът е възприел, че съдружникът Н. А. изрично се е задължил да предаде уведомлението на управителя на дружеството. Също така въззивният състав е счел, че не намират опора в данните по делото и твърдението на свидетеля Н. А. за антидатиране на писменото изявление за получаване на уведомлението от самия него, като се позовава на разпоредбата на чл.172 ГПК.

Съдът, след като е кредитирал заключението на съдебно - счетоводната експертиза, е заключил, че „Деведжи-2005“ ЕООД е погасило вземането по договора в пълен размер, включително и с мораторната лихва по чл.11 от договора.

Въз основа на горевъзприетото е определил за съществен за изхода на спора въпросът за действителността на клаузата на чл.19, ал.6 от договора, която предвижда право на банката да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, поради неизпълнение на задълженията на свързано с длъжника лице по договор, сключен със същата банка, т. е. по кредитно правоотношение между други лица, по което длъжникът не е страна. В тази връзка е споделил становището на състава на първоинстанционния съд, че клаузата на чл.19, ал.6 от договора не е нищожна, поради противоречие на закона.

Апелативният състав е приел, че позитивната регламентация на основанията за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита в нормите на чл.432 ТЗ и чл.60 ЗКИ не изключва правото на страните в рамките на установената в чл.9 ЗЗД договорна автономия да уговорят и други основания, при които в полза на банката възниква такова преобразуващо право, ако уговореното не противоречи на закона и на добрите нрави. Също така е намерил, че такава уговорка се съдържа в клаузата на чл.19, ал.6 от договора, според която преобразуващото право на банката възниква при допуснато от свързано с длъжника лице, по смисъла на § 1, т. 4 от доп. разп. на ЗКИ, неизпълнение на задълженията му по друг договор, сключен със същата банка. В този случай, правото на обявяване на предсрочна изискуемост възниква не като резултат от неизпълнението на задълженията на длъжника по кредитния договор, а поради обстоятелството, че с оглед свързаността между двамата длъжници на една и съща банка - кредитор, макар и по различни правоотношения, произтичащи от различни договори за кредит, изразходването на усвоената по двата договора сума се намира под контрола и разпоредителната власт на едно и също лице, поради което неизпълнението на задълженията по единия от тях застрашава изпълнението на тези по другия. Приел е, че в тази хипотеза неизпълнението на задълженията по кредитния договор на свързано с длъжника лице функционира като потестативно условие, с чието настъпване възниква правото на банката, което ако бъде упражнено води до отпадане на уговореното в полза на длъжника преимущество на срока, макар той да не е допуснал неизпълнение по сключения с нея договор. Счел е за такъв случаят по настоящото дело. В аргумент е посочил, че „Деведжи-2005“ЕООД е мажоритарен собственик на капитала на „Мусан-Д“ ООД, като притежава 95 % от него, а негов управител е Н. А., който същевременно притежава 90 % от капитала на „Деведжи-2005“ ЕООД, т. е. двете дружества се намират под контрола на едно и също лице, доколкото представляват свързани лица, по смисъла на § 1, т. 4 от ЗКИ, който дефинира като свързани лицата, в чийто управителен или контролен орган участва едно и също юридическо или физическо лице, включително когато физическото лице представлява юридическо лице. По горните съображения, решаващият въззивен състав е намерил, че клаузата на чл.19, ал.6 от договор № 2377-01/31.03.2014г. не противоречи на закона.

Въз основа на горевъзприетото и с оглед т.2 от ТРОСГТК № 3/27.03.2019г. по тълк. д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС въззивният състав е заключил, че уговорената в клаузата на чл.11 от договора мораторна лихва е извън приложното поле на основанието за обявяване на предсрочна изискуемост по чл.19, ал.6 от същия, тъй като в чл.19, ал.4 изчерпателно са изброени основанията, при които възниква преобразуващото право на банката да обяви вземането по кредита за предсрочно изискуемо, поради виновно неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора, без да е предвидено заплащането на такава мораторна лихва, и без да е налице препращане към чл.11. Съответно е приел, че предметният обхват на клаузата на чл.11 е ограничен само до хипотезата на обявяване на предсрочна изискуемост на кредита на изрично посоченото в нея основание - неспазване на сроковете за погасяване на лихвите и главницата, като уговорената в нея мораторна лихва, формирана от възнаградителната лихва по чл.9 плюс 10 %, е дължима само когато предсрочната изискуемост е обявена на това основание.

На второ място, съдът е споделил и крайния извод на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата на чл.11 от договора. След като е приел, че тя е напълно идентична с мораторната неустойка, е намерил за приложими критериите, установени в ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, с оглед специфичните функции на неустойката - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, уговарянето в противоречие с които обуславя нейната нищожност.

На трето място, решаващият състав се е позовал и на т.2 от ТРОСГТК № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС, че при предсрочна изискуемост по договор за заем на кредитора не се дължи уговорената с него възнаградителна лихва, а само непогасеният остатък от предоставената парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането или уговореното в договора мораторно обезщетение. Съответно тъй като за периода след настъпване на предсрочната изискуемост заплащането на възнаградителна лихва е принципно изключено, е намерил за недопустимо тя да бъде включена като компонент от уговореното мораторно обезщетение с характер на неустойка (алтернатива на законната лихва), каквато е клаузата на чл.11 от кредитния договор - възнаградителната лихва по чл. 9 плюс 10 %. Заключил е, че при такава уговорка под формата на мораторна неустойка банката получава уговорената по договора насрещна престация - възнаградителна лихва по чл.9 и след обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, като в противоречие с чл.432, ал. 1 от ТЗ и т.2 от споменатото ТР на ОСГТК на ВКС, освен връщане на предоставената в заем сума (главницата), кредитополучателят продължава да дължи заплащане на възнаградителната лихва като елемент от мораторната неустойка до окончателното погасяване на цялото вземане, без да се ползва от преимуществото на срока, отпаднало след нейното обявяване.

На четвърто място, съществена характеристика на неустойката е предварителната определеност на нейния размер или нейната определяемост като процентно съотношение на размера й към стойността на неизпълнението, или като абсолютна сума, в което се изразява комутативният елемент на неустоечната клауза. В тази връзка съдът е намерил за недопустимо определянето на размера на неустойката да бъде предоставено изцяло или отчасти на волята на кредитора. Констатирал е, че в случая възнаградителната лихва по чл.9 от кредитния договор се формира от два компонента - променлив, представляващ едностранно определен от банката процент за кредитиране на юридически лица за инвестиционни цели и постоянен - договорна надбавка от 2.58 %. Определеният от банката процент (БПКЮЛИК) не подлежи на договаряне и съгласно ал.2 и 3 от чл.9 може да бъде едностранно променян от нея, по нейна преценка, при общо и бланкетно посочени предпоставки, вкл. и при промяна на лихвената й политика, като размерът на договорната надбавка се запазва. Доколкото възнаградителната лихва по чл.9 е елемент от размера на уговорената в чл.11 от договора мораторна неустойка, правото на банката на едностранното й изменение обуславя извода на съда за частична алеаторност на самата неустоечна клауза, което противоречи на характера на неустойката като договорен институт и обуславя нейната нищожност.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1.1/ Следва ли съдът при тълкуване на договора да издири действителната обща воля на страните като приложи всички принципи на тълкуване съгласно чл.20 ЗЗД? Твърди се противоречие с решение № 46/07.03.2018г. по гр. д. № 2489/2017г. на 4-то г. о. на ВКС и решение № 149/30.11.2017г. по т. д. № 268/2017г. на 2-ро т. о. на ВКС; 1.2/ При извършване на тълкуване на договорна клауза, следва ли съдът да изхожда единствено от буквалния й смисъл без да отчита общия смисъл и структура на договора и другите относими разпоредби? Твърди се противоречие с решение № 46/07.03.2018г. по гр. д.№2489/2017г. на 4то г. о. на ВКС и решение № 30/29.02.2016г. по т. д.№ 149/2015г. на 2ро т. о. на ВКС; 1.3/ Допустимо ли е чрез тълкуване на договорни клаузи да бъде изменено договорно установено задължение? Твърди се противоречие с решение № 167/26.01.2012г. по т. д. № 666/2010г. на 2-ро т. о. на ВКС; 2.1/ Изключва ли обявената предсрочна изискуемост, в следствие на която непогасеният остатък от главницата се дължи под формата на една вноска, уговореното в договора обезщетение за забавено плащане на отделни вноски по кредита, съгласно погасителния план? Твърди се противоречие с решение № 101/15.08.2017г. по гр. д. № 53684/2015г. на ВКС; 2.2/ Необходимо ли е уговарянето на самостоятелно обезщетение за вредите от забавено плащане на обявения за предсрочно изискуем договор за кредит, различно от уговореното в договора обезщетение за забава на вноски по кредита, съгласно погасителния план? Твърди се противоречие с решение № 101/15.08. 2017г. по гр. д.№ 53684/2015г. на ВКС.; 3.1/ Кои са критериите, които следва да се преценяват от съда, за да бъде квалифицирана договорена лихва за забава при неизпълнение като неустойка? Твърди се противоречие с решение № 168/18.01.2011г. по т. д. № 1164/2009г. на 1во т. о. на ВКС.; 3.2/ Представлява ли всяко уговорено между страните обезщетение за вреди от забавеното изпълнение на парично задължение във всеки случай неустойка по см. на чл.92 ЗЗД? Твърди се противоречие с решение № 168/18.01.2011г. по т. д.№ 1164/2009г. на ВКС.; 4.1/ Нищожна ли е клаузата на договор за кредит, която използва за определяне размера на неустойка за забава като компонент възнаградителна лихва? Твърди се противоречие с решение № 89/02.10.2019г. по т. д. № 1214/2018г. на 2ро т. о. на ВКС и решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на 2ро т. о. на ВКС.; 4.2/ Нищожна ли е клауза от договора за кредит, използваща за определяне размера на неустойката компонент, който може да се променя едностранно от Банката, но е определен към датата на сключване на договора за кредит? Твърди се противоречие с решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на 2ро т. о. на ВКС и решение № 89/02.10.2019г. по т. д. № 1214/2018г. на 2ро т. о. на ВКС.; 5/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения на ответника и да изложи мотиви по тях? Твърди се противоречие с решение № 15/23.01.2017г. по т. д. № 2388/2014г. на 2ро т. о. на ВКС.; 6/ Следва ли констатациите в мотивите на съдебното решение да съответстват на отразената в диспозитива воля на съда? Твърди се противоречие с решение № 173/15.07.2013г. по гр. д. № 1131/2012г. на 3то г. о. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

Въпроси 1.1.-1.3, 4.1, 4.2 и 5 са обуславящи за изхода на спора и покриват общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като са свързани с направеното от въззивната инстанция тълкуване на договора, включително относно характера на уговорката в чл.11 от договора, и с изложените от нея мотиви за нищожност на клаузата във връзка с начина на определяне на размера на неустойката / лихвата, както и с непроизнасяне на същата по направеното от банката възражение за прихващане.

С оглед изложеното и предвид сочената от касатора практика на ВКС, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствие на дадените от апелативния съд разрешения по следните правни въпроси, частично конкретизирани и обобщени от настоящия състав съобразно Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС:

1/ Следва ли съдът при тълкуване на договора да издири действителната обща воля на страните като приложи всички принципи на тълкуване съгласно чл.20 ЗЗД, вкл. да отчете общия смисъл и структура на договора и останалите относими клаузи в него, без да изменя волята на страните;

2/ Нищожна ли е клаузата на договор за кредит, която използва като компонент възнаградителна лихва за определяне на размера на неустойка / лихва за забава, който компонент може да се променя едностранно от банката, но е определен към датата на сключване на договора за кредит?

3/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения на ответника и да изложи мотиви по тях?

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1752,22 лева.

Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 540/21.07.2022г. по в. т.д № 568/2021 на Апелативен съд–София.

УКАЗВА на касатора, „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК“ АД, в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1752,22 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва на състава за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.