Производството е по чл. 288 ГПК във връзка с пар. 74 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ.бр. 86/26.10.2017г.).

Образувано по касационна жалба на „ЧЕЗ Р. Б. АД срещу решение №3982/06.06.2917г., постановено по гр. д.№5984/2016г. по описа на СГС, ГО, ІІ-в, с-в., с което след частично обезсилване и отмяна на решение №ІІІ-90-42/25.05.2015г., поправено с решение от 02.03.2016г., е признато за установено, че „ЧЕЗ Р. Б. АД дължи на „Екстиим груп” ЕООД сумата 21 463лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 20.06.2014г., както и сумата 1 995лв. – обезщетение за забава за периода от 18.07.2013г. до 15.06.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д.№33680/2014г. на СРС, 90 с-в.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо. Сочи се, че договорната отговорност изключва отговорността за неоснователно обогатяване, поради което при наличие на валиден договор между страните предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД е недопустим. Същевременно в касационната жалба се излагат съображения за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Твърди се, че при постановяване на съдебното решение съдът не се е съобразил с Хартата на основните права на Европейския съюз, Директива 2009/28 и практиката на ЕСПЧ, че не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, че неправилно е преценил доказателства и е нарушил правилата за доказателствената тежест. Според касатора въззивният състав неправилно е приложил материалния закон при преценката на нормативно предвидената възмездност при предоставяне на процесната услуга като по този начин се е намесил в равнопоставени договорни отношения. Претендира обезсилване на обжалваното решение, респективно – неговата отмяна, отхвърляне изцяло на предявения установителен иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните правни въпроси:

1.„Договорната отговорност по чл. 79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие противоречие с ППВС №1/28.05.1979г., както и с постановените от ВКС по реда на чл. 290 ГПК решения: № 451 от 15.07.2010г. по гр. д.№844/2009г. на ВКС, ІІІ г. о, №381 от 03.01.2012г. по гр. д.№1514/2010 г. на ВКС, II г. о. и № 246/27.05.2011г. по гр. д. №1265/2010г. на ВКС. ІV г. о.

2. „Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отмененият от съда административен акт или предвиденият в закона юридически факт по чл. 84, ал. 2 ЗЕ (договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на електроразпределителната мрежа/измерване, отчитане, диспечериране, студен резерв и допълнителни услуги)?”. Според касатора аргументи в подкрепа на тезата, че административният акт на ДКЕВР не поражда директно парично задължение, се съдържат в решение на СГС по гр. д.№12946/2015г., решение на СГС по гр. д.№ 8059/2015г.; решение №1938 на ОС – Варна по в. гр. д.№2412/2014г.; решение № 1015 на ОС – Варна по в. гр. д.№ 363/2015г.; решение №468 на ОС – Варна по в. гр. д.№3/2015г.; решение №1026 на ОС – Варна по в. гр. д. №850/2015г.; решение №750 на ОС – Варна по в. гр. д. №260/2015г.; решение №356 на ОС – Варна по в. гр. д.№ 3020/2014г.; решение на СГС по гр. д. №11899/2014г. решение №964 на ОС – Варна по в. т.д.№1599/2015г.; решение №469 на ОС – Варна по в. гр. д.№ 3001/2014г.; решение №1483 на ОС – Варна по в. гр. д.№1483/2015г.; решение №132 на ОС – Варна по в. гр д. № 2768/2014г.; решение №27 на ОС – Варна по в. гр. д.№ 2549/2014г.; решение № 1476 на ОС – Варна по в. гр. д.№1520/2015г.; решение на СГС по в. гр. д. № 11999/2015г.; решение №1146 на ОС – Варна по в. т.д.№1692/2014г.; решение №769 на ОС – Варна по в. т.д.№ 1228/2015г.; решение №1694 на ОС – Пловдив по в. гр. д.№1551/2015 г.; решение на СГС по гр. д.№14086/2015г. и решение № 1605 на ОС – Варна по в. гр. д.№ 757/2015

3. „Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД по действащ договор за услуга между страните при наличието на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган?”. В изложението се цитират съдебни решения, посочени като практика на съдилищата към въпрос №2 за обосноваване твърдението, че по въпроса е налице противоречива съдебна практика, което според касатора обуславя допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. „Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието?”. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

5. „Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните?”. Поддържа се, че поставените въпроси обуславят допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

6. „След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното?”. Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

7. „Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти? Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него?”. Твърди се, че са налице допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като се сочи, че въпросът е решен в противоречие с решение №8733/17.06.2013г. по адм. д.№ 6086/2013г. на ВАС и решение №4659/03.04.2013г. на ВАС, IV отд. по адм. д.№13239/2012 г.

С молба, съдържаща се в самата касационна жалба, касаторът е поискал спиране на производството и отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по формулирани от него въпроси, чиито отговори, с оглед приложимостта на нормите на европейското законодателство, счита за съществени за правилното разрешаване на възникналия материалноправен спор, а именно:

1. „Следва ли Хартата на основните права на ЕС и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика /предмет на настоящия спор/, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, с допуснато по силата на закона предварително изпълнение и определени временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично да води до връщането на придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?”.

2. „Допускат ли принципите на ефективност, правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, при възмездно учредени от ЗЕ отношения между оператор на мрежа и производител и възмезден характер на услугата достъп по легална дефиниция, отмяната на незаконосъобразен административен акт на държавната администрация да се изразява в обратно действие върху даденото по договора, състоящо се в непредвидено от закона прехвърляне на разходите за добросъвестно изпълняваната от оператора услуга достъп изцяло за сметка на оператора?”

3. „Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?”

4. „Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, като този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?”

5. „Следва ли чл. 16 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава вече реализираните между равноправни страни по договор имуществени отношения с периодичен характер и изключва промяна на цената по вече реализирани ежемесечни сделки с обратна сила и то до пълно връщане на всичко, дадено по договора?”.

6. „Отговаря ли на принципите на чл. 16, чл. 17, §1 и чл. 20 от Хартата на основните права на ЕС държавна намеса в регулацията на цените по възмезден договор между частни субекти, която не предвижда компенсация за вече направените при предварително изпълнение на административен акт разходи по изпълнение на договорните задължения, в случай на незаконосъобразност на акта? Тази незаконосъобразност води ли до задължение за възстановяване на даденото по договора само от една от страните по него?”

7. „Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд, който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16, § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, да е задължителен за долустоящия съд, когато се разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?”

8. „Допуска ли принципът на чл. 20 от Хартата на на основните права на ЕС правата на едната от страните по двустранен възмезден договор, която е изпълнила пълно и точно двустранен договор за предоставяне на услуга и направила разходи за това, да бъдат изцяло игнорирани при преценка на претенцията на другата страна да й бъде върнато възнаграждението, което е плащала периодично за получаването на същата услуга?”

9. „Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС?”

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Екстиим груп” ЕООД, в който се поддържа, че въззивното решение е допустимо и правилно. Излагат се съображения за недопускане на решението до касационно обжалване с оглед формираната практика на ВКС относно обратното действие на отмяната на индивидуалния административен акт, както и доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.

С определение от 16.10.2018г. е възобновено производството по настоящото дело, спряно на основание чл. 292 ГПК с опрделение №304 от 28.12.2017г. до приключване на производството по тълк. дело №7/2017г. на ВКС, ОСГТК.

Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280 ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба на „ЧЕЗ Р. Б. АД е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от СГС е обезсилил решение №III-90-42/25.05.2015г., постановено по гр. д.№43641/2014г. на СРС (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 02.03.2016 г.) в частта, с която предявеният от „Екстиим груп“ ЕООД главен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е отхвърлен за периода м. март 2013г. – м. май 2013г., като недопустим. С въззивното решение е отменено решението на първоинстанционния съд в останалата му отхвърлителна част и вместо него е признато за установено по предявените искове по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, че „ЧЕЗ Р. Б. АД дължи на „Екстиим груп“ ЕООД сумата 21 463лв. - главница, представляваща платена на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа за периода от м. 09.2012г. – м. 02.2013г., ведно със законната лихва върху главницата от 20.06.2014г. - датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното плащане, както и сумата 1 995лв., представляваща обезщетение за забава в плащането за периода 18.07.2013г. - 15.06.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д.№ 33680/2014г. на СРС, 90 състав.

Въззивният състав е обезсилил на основание чл. 270, ал. 3 ГПК първоинстанционното решение в частта, с която СРС се е произнесъл по претенцията на „Екстиим груп“ ЕООД за периода от м. март 2013г. – м. май 2013г. като е посочил, че за този период съдът се е произнесъл по искане, с което не е бил сезиран, тъй като същият не е включен в издадената заповед за изпълнение,. Въззивният съд е приел, че в останалата му част решението на първата инстанция е допустимо и е пристъпил към решаване на спора по същество съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК.

В обжалваното решение е прието за безспорно, че: 1.) ищецът „Екстиим груп“ ЕООД е производител на електрическа енергия от присъединена към електроразпределителната мрежа фотоволтаична електрическа централа в [населено място], [община], обл. К., въведена в експлоатация на 20.06.2012г; 2.) ответното дружество „ЧЕЗ Р. Б. АД е лицензиран оператор на собствена електроразпределителна мрежа, в района на която попада електроцентралата на ищеца; 3.) на 14.06.2012г. между страните е сключен договор за използване на разпределителната мрежа, по силата на който (чл. 24) ищецът се е задължил да заплаща на ответника цена за достъп и пренос в размер, утвърден от ДКЕВР, 4.) с решение №Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР, прието на основание чл. 32, ал. 4, чл. 30, ал. 1, т. 13 вр. с § 197, ал. 2 ЗИДЗЕ, са били определени, считано от 18.09.2012г. временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа на ответника; 5.)този административен акт е отменен с влязло в сила решение №4659/03.04.2013г., постановено по адм. д.№13239/2012г. на ВАС, ІV отд., потвърдено с решение №8733/17.06.2013г. по адм. д.№6086/2013г. на ВАС, 5-членен състав; 6.) въз основа на решението на ДКЕВР от 14.09.2012г. за процесния период м. 09.2012г. – м. 02.2013г. ищецът е заплатил на ответника сумата от 21 463лв. по издадени 6 бр. данъчни фактури; 7.) с покана, получена от ответника на 18.07.2013г., ищецът го поканил да му възстанови същата сума, заедно със законната лихва върху нея от получаване на поканата и 8.) за исковите суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д.№ 33680/2014г. на СРС, 90 състав, срещу която ответното дружество„ЧЕЗ Р. Б. АД е подало възражение в срока по чл. 414 ГПК.

За да уважи изцяло предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, въззивният състав се е позовал на практиката на ВКС по идентични правни спорове, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Посочил е, че влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуалния административен акт, какъвто е решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. Съдът е акцентирал върху разпоредбите на чл. 84, ал. 2, и 3, чл. 104 ЗЕ, чл. 30, ал. 1 т. 13 ЗЕ и §197 от ЗИДЗЕ от 2012г., предвиждащи задължение за сключване на договор за достъп като дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество услуги подлежат на административно регулиране от ДКЕВР. Посочил е, че определената от регулаторния орган цена за достъп става част от същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание. Според съда този елемент от договорното отношение обаче не е подвластен на волята на страните по договора, поради което задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент - сключен договор за достъп (такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора), и административноправен - решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. Съдът е обосновал извода, че липсата на административноправния елемент означава липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като само чрез административния елемент подлежи на определяне и съдържанието на договорната клауза за цената, дължима на ответника.

Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на ответника, че сключеният между страните договор е достатъчно основание за определяне на вида и размера на дължимата от ползвателя на мрежата парична престация. Посочил е, че в процесния договор няма определен размер на цена за достъп и доколкото конкретният размер на тази цена не зависи от волята на страните по договора, а от решението на компетентния регулаторен орган, се изключва приложението на нормата на чл. 326, ал. 2 ТЗ. Според мотивите във въззивното решение в този случай платената от „Екстиим груп“ ЕООД сума, съставляваща елемент от цената по сделката, подлежи на връщане, тъй като с обратна сила (след отмяната на решение №Ц-33/14.09.2012г.) е отпадало основанието за дължимост на заплатената от ищеца цена за достъп през исковия период.

Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Не е налице евентуална недопустимост на въззивното решение като основание за допускането му до касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл по предявените от „Екстиим груп“ ЕООД обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД. Въпросът дали договорът между страните за достъп до електропреносната мрежа (без определена конкретна цена) изключва отговорността на ответника за неоснователно обогатяване, поради наличие на договорно основание за получаване на заплатените като цена суми, е въпрос по съществото на спора, т. е по основателността на иска, а не по неговата допустимост.

Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване въпрос №1 в изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК:. „Договорната отговорност по чл. 79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?”. Въпросът не е обусловил решаващата воля на съда, тъй като в него не е отчетена спецификата на конкретния договор за достъп до електроразпределителната мрежа, свързана с липсата на договорена между страните цена на услугата, както и с обстоятелството, че след отмяната на решението на ДКЕВР, няма административно определена цена от ДКЕВР за исковия период. В тази връзка цитираната от касатора съдебна практика е неотносима за конкретния правен спор.

Въпросите: №2. „Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отмененият от съда административен акт или предвиденият в закона юридически факт по чл. 84, ал. 2 ЗЕ (договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на електроразпределителната мрежа/измерване, отчитане, диспечериране, студен резерв и допълнителни услуги)?”, №3 „Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД по действащ договор за услуга между страните при наличието на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган?”, №4: „Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието?” и № 5. „Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните”, макар и значими за правния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липсата на твърдените от касатора допълнителни предпоставки за това по чл. 280, ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК. Въпросите са поставени в контекста на решаващите мотиви на съда, свързани с наличието на обратно действие на влязлото в сила съдебно решение, с което е отменен индивидуалния административен акт и с последиците от отмяната на решението на регулаторния орган за отпадане с обратна сила на основанието за заплащане на цена за достъп. По въпросите е формирана константна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК ( в редакцията на чл. 280, ал. 1 ГПК преди измененията в ДВ.бр. 86/26.10.2017г.), обективирана в решение №58/16.08.2016г. по т. д.№332/2015г. ВКС, І т. о., решение №126/16.08.2016г. по т. д.№1592/2015г., ВКС, І т. о., решение №136/5.10.2016г. по т. д.№2727/2015г. ВКС, решение №194/2.11.2016г. по т. д.№2706/2015г., ВКС, ІІ т. о., решение №190/22.12.2016г. по т. д.№2738/2015г. на ВКС, ІІ т. о. и др., в които е прието, че „влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане основание чл. 55 ал. 1 предл. 3 ЗЗД”. Отговорите на въпросите във въззивното решение са съобразени с практиката на ВКС, което изключва наличието на основанията за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (в редакцията преди измененията в ДВ.бр. 86/26.10.2017г.).

Не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите: №6. „След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното?” и №7 „Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти? Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него?”. Спорът не е решен на базата на правилата за разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти. Въззивният състав е постановил съдебния акт и е обосновал своите правни изводи въз основа на установена от доказателствата по делото фактическа обстановка, която не се оспорва от касатора с касационната жалба. Въпросът за обратното действие на съдебното решение, с което е отменен индивидуалния административен акт, е правен въпрос, и не е свързан с правилата за доказване по глава XІV на ГПК.

Съгласно чл. 628 ГПК националният съд (в случая ВКС), отправя запитване до Съда на Европейския съюз, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС, е от значение за правилното решаване на делото. Според чл. 290 и сл.ГПК касационният състав проверява правилността на въззивното решение след допускане на касационното обжалване. При предвидената в закона селективност за разглеждане на касационните жалби без предварителна преценка на правилността на обжалваното решение, ВКС може да отправи запитване до Съда на Европейския съюз единствено, след като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване. В тази връзка недопускането на касационно обжалване, поради липсата на предвидените в ГПК предпоставки за това, обуславя недопустимост на поисканата от касатора процедура по чл. 628 и сл.ГПК в хода на производството по чл. 288 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №3982 от 06.06.2917г., постановено по гр. д.№5984/2016г. по описа на СГС, ГО, ІІ-в, с-в.,

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: