Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Б. Л. и С. Б. Л. срещу решение №102 от 09.08.2021 г. по в. т.д.№414/2021 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение: 1. след частична отмяна на решение №260162 от 23.12.2020 г. по т. д.№120/2020 г. на ОС С. З, са отхвърлени предявените от И. Б. Л. и С. Б. Л. срещу „Дженерали застраховане“ АД искове за заплащане на суми в размер на по 30 000 лв., представляващи застрахователни обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди, в резултат на причинената смърт от ПТП на дядо им Б. Д. Г., ведно със законната лихва от 28.02.2020 г. до окончателното изплащане на главницата и 2. е обезсилено решение №260162 от 23.12.2020 г. по т. д.№120/2020 г. на ОС С. З в частта с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на И. Б. Л. и на С. Б. Л. суми от по 10 000 лв., горници над 30 000 лв. до уважените размери от по 40 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, в резултат на причинената смърт от ПТП на дядо им Б. Д. Г., ведно със законната лихва от 28.02.2020 г. до окончателното изплащане на главницата и в тази част производството по делото е прекратено.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по множество въпроси, които се свеждат до следните уточнени от настоящия състав въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а спрямо петия от тях и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК: 1. За задължението на въззивния съд да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните и всички събрани доказателства. 2. За предпоставките/критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС 4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. кръг на лицата с право на обезщетение. 3. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. 4. За началния момент, от който се дължат лихви върху обезщетението за неимуществени вреди. 5. При търговски спор, увеличението на размера на иска, попада ли сред действията, изчерпателно изброени в чл. 372, ла. 2 от ГПК, които следва да се извършат в ограничения преклузивен срок или се прилага общата разпоредба на чл. 214 от ГПК.

Ответникът по касация „Дженерали застраховане“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че действителните отношения между ищците и пострадалия приживе се установяват от показанията на разпитаните свидетели. Посочил е, че тези показания, преценявани съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК, предвид възможната заинтересованост на свидетелите /единият е роднина по сватовство на починалия, а другият - дългогодишен приятел на дъщеря му/, не създават пълна и задълбочена представа за отношенията и връзката между ищците и техния дядо, а показанията им относно някои обстоятелства са твърде общи и дори противоречиви. Изложил е съображения, че в тази насока няма как да се кредитират твърденията, че децата живеели при дядо си, че той ги отглеждал и се грижил за тях, след като според същите свидетели, приживе Б. Г. е работел „цял живот в завод „Арсенал“, включително и след пенсионирането си, като последно работел като охрана. Също така е установил, че свидетелите не сочат през кой период от живота на ищците дядото е полагал тези постоянни, ежедневни грижи по отглеждането им, но предвид преобладаващо използвания от свидетелите израз „деца“ по отношение на ищците, както и от съвместните занимания на дядо им с тях – „учил ги карат колело“, „ремонтирал им колелетата“, „излизали в парка на разходки“, „помагал им в учението“, се налага изводът, че впечатленията на ищците са свързани с отношенията между дядо и внуци от времето на тяхното - на ищците детство. Независимо от изложеното е изразил становище, че установените въз основа на показанията на свидетелите факти: че ищците били много близки с дядо си; че общували постоянно; че той се грижил за тях като баща, а те живеели предимно при него, тъй като родителите им работили; че той ги съветвал и подкрепял, не обуславят извод за изключителност на отношенията между тримата, за някаква трайна и изключителна емоционална връзка, аналогична на отношенията между родител и дете. В тази връзка е отбелязал, че ищците живеят в семейното жилище на своите родители, които, макар да са разведени не са ги изоставили, отгледали са ги и полагат грижи за тях и в най-добрия случай, така установените факти относно връзката между ищците и техния дядо сочат на обичайна родствена връзка между поколенията, характеризираща се с традиционни за българското общество отношения на уважение, обич, подкрепа и взаимопомощ между близки роднини. Счел е, че подобни отношения са по-скоро правило, а не изключение в съвременните семейства, чиито членове са възпитани в обичайните житейски ценности, морал и нравственост, като не са установени факти за полагане на грижи и помощ, както и за такава материална, емоционална подкрепа, и доверие между дядо и внуци извън нормалните, които от една страда да компенсират евентуална липса на привързаност, разбирателство и добри чувства към биологичните им родители, а от друга - да са оказали толкова трайно и съществено влияние върху живота и съзнанието на всеки от ищците, че то да съответства в голяма степен на въздействието, произтичащо от родителските грижи, закрила и подкрепа. Посочил е, че в конкретния случай, установените по делото факти, че ищците са низходящи на пострадалия, че често посещавали и пребивавали в дома на дядо си, че са били в добри отношения и са получавали неговата помощ, не са достатъчни, за да се изведе наличието на такава дълбока емоционална и житейска връзка, наподобяваща в голяма степен връзката между родител и деца, заради съдържанието на която ищците да търпят морални болки и страдания от смъртта на своя дядо, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Изразил е становище, че само наличието на родствена връзка, както и описаните отношения между ищците и пострадалия при процесното ПТП техен дядо не са достатъчни, за да се направи извод, че попадат в категорията на лицата, визирани в посочените постановления, имащи право на обезщетение за претърпените вследствие смъртта на техни близки вреди, поради което е намерил за неоснователни предявените осъдителни искове за заплащане на застрахователни обезщетения от по 30 000 лв. за всеки от ищците като част от дължимата сума от по 60 000 лв. Изложил е съображения, че в частта, с която субективно съединените искове са уважени над сумата от по 30 000 лв. до сумите от по 40 000 лв. за всеки от ищците, поставеното решение е недопустимо - спорът е търговски и е бил разгледан по реда на Глава 32 ГПК, а в хода на първоинстанционното производство, в последното публично заседание на 30.11.2020 г., по искане на ищците, окръжният съд е допуснал увеличение на предявените искове от 30 000 лв. на 50 000 лв. за всеки от ищците, но увеличението на исковете е било недопустимо, тъй като срокът за изменяне на всеки от предявените искове, включително и за увеличаване на размера му, е бил най-късно до подаването на допълнителната искова молба /чл. 372, ал. 2 от ГПК, представляваща особено правило по отношение общата разпоредба на чл. 214, ал. 1, изр. 3-то, пр. 1 от ГПК, която в случая е била неприложима - чл. 377 ГПК/.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.

При постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. е обсъдил и анализирал подробно показанията на разпитаните свидетели/ при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства, като е направил собствени фактически констатации и правни изводи и е дал собствено разрешение на предмета на делото. При произнасянето си въззивният съд се е съобразил изцяло и с разясненията на ВКС относно приложение на нормата на чл. 172 от ГПК, според които към показанията на свидетелите по посочената норма съдът трябва да подходи със засилена критичност, като не съществува забрана въз основа на техни показания да бъдат установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна, но преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му /която преценка въззивният съд е обосновал подробно в решението/. В този смисъл по първия от въпросите на касаторите, касационно обжалване не може да бъде допуснато, като следва да се посочи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК и извън въведеното с ал. 2 на чл. 280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /което не се твърди, а и установява в случая/, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби.

Отговор на втория от въпросите се съдържа в цитираното ТР №1/2016 г. по т. д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, в разясненията, посочени в т.II от ППВС №4/1968 г. и в практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961 г. и ППВС №5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. В случая въззивният съд се съобразил изцяло с дадените в ТР разяснения /което съобразяване изключва наличието на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, като въз основа на конкретните установени по делото факти е приел за недоказано наличието на трайна и дълбока, изключителна по своя характер емоционална връзка между починалия и неговите внуци. Необходимо е да се отбележи също така, че доколкото конкретните житейски обстоятелства са различни по всяко дело, те не подлежат на дефиниране, категоризиране или примерно изброяване, а решението на съда по всяко дето е обусловено от съвкупната преценка на установените по него факти.

Предвид изложените в решението мотиви, касационно обжалване не може да бъде допуснато и по трети и четвърти от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, тъй като с оглед извода за липса на материалноправна легитимация от ищците, посочените въпроси изобщо не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което не отговарят и на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

В този смисъл обжалваното решение в частта, с която след частична отмяна на решението на първата инстанция, са отхвърлени предявените искове до размера от 30 000 лв., не може да бъде допуснато до касационно обжалване, а с оглед изложеното касационно обжалване на решението не следва да бъде допуснато и в частта му, с която е приета частична недопустимост на първоинстанционното решение – независимо от отговора на въпроса относно възможността да се допусне увеличение само на размера на иска, извън срока за подаване на допълнителна искова молба по търговски спорове, изводът за липса на материалноправна легитимация от ищците не би се променил, поради което и с оглед предопределеността на крайния изход на спора, допускане на касационно обжалване не следва да бъде постановявано.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №102 от 09.08.2021 г. по в. т.д.№414/2021 г. на АС Пловдив.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.