Производството е по чл. 288 от ГПК.

Постъпила е касационна жалба от Д. г. с. „Х.”, чрез юрисконсулт Г. И., против решение № 1732 от 6.12.2010 г., постановено по гр. д. № 2630 по описа за 2010 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е оставено в сила решение № 2491 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 3969/2007 г. на Районен съд-Пловдив за отхвърляне на предявения от Д. г. с.-гр.Х. против [община], Р. у. на г.-гр.П. и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството иск по чл. 13, ал. 8 З. за признаване за установено, че към 9.09.1944 г. широколистна гора с издънков произход с площ от 10000 дка, находяща се в землището на [населено място], обл.П., местността „Б.” е била държавна собственост и е принадлежала към държавния горски фонд.

[община] оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване, а Р. у. на г. –гр.П. не е изразило становище.

В исковата молба се поддържа, че процесния недвижим имот е бил „б.”, поради което никога не е бил общинска собственост. Съдът е установил, че имота е възстановен на ответната община въз основа на извлечение от емлячен регистър. Приел е, че „б.” са форма на държавна собственост съгласно уредбата в Закона за горите от 1904 г. и Закона за горите от 1925 г., но по делото няма никакви данни процесните гори да са имали подобен статут, като доказването, че дадена гора е балталък би могло да стане по различни начини – било с налични протоколи за лесничеи с оглед правомощията им по чл. 3 ЗТ от 1904 г., било с постановленията по чл. 20 ЗГ от 1925 г., които документи са подлежали на обнародване в Държавен вестник, било посредством други документи.

К. се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С решение № 61 от 12.03.2010 г. по гр. д. № 761/2009 г., ВКС, ІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е дадено тълкуване, че само по себе си заявяването от общината на гори е свързано с облагането с данък, но не доказва притежаваното от нея право на собственост. Заявяването на горите от общината се е изисквало по Наредба-закон за поземления данък, според който от поземлен данък са се освобождавали държавните и общински имоти, но не и т. н.”б.”, определящи се, като гори, които населените места и общините са ги онаследили, или са им предадени от държавата за вечно ползване, които са подлежали на деклариране и облагане с поземлен данък. Затова именно в извлечението от емлячния регистър отсъства придобивното основание, защото ако горите са били придобити по дарение, или покупка, то те не са подлежали на облагане с данък. Отразяването на имотите като горите и пасищата, заявени от общината в извлечението от емлячния регистър се отнася за непокрити имоти, подлежащи на поземлен данък, което е аргумент, че се касае до заявяване на „б.”, което обстоятелство доказва отсъствие на притежавано от общината право на собственост върху тези имоти, поради което, съгласно чл. 7, ал. 1 ЗГ/по арг. на противното/ ищецът е носител на правото на собственост.

Изводите на въззивния съд, че записването на горите в емлячния регистър на името на общината няма доказателствено значение е направен в противоречие с пратиката на ВКС по посоченото решение, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА

касационно обжалване на решение № 1732 от 6.12.2010 г., постановено по гр. д. № 2630 по описа за 2010 г. на Окръжен съд-Пловдив.

Делото да се докладва за насрочване на председателя на Второ гражданско отделение на ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: