Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. на в. р. срещу решение от 18557 от 26.11.2014г по гр. дело № 14008/2014г. на Софийски градски съд, с което в трудовия спор за законосъобразност на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”, като допустимо и правилно е потвъредно решение от 17.07.2014г на Софийски районен съд за отмяна на същото Въззивният съд на свой ред е приел, че надлежна в материално отношение страна и работодател по смисъла на §1 от ДР на КТ в случая се явява министерството, а не Дирекция „АФКОС”, която по приложимия ЗМВР отм. не е притежавала организационна и икономическа обособеност, макар че нейният директор е сключил трудовия договор, съответно е наложил и оспорваното наказание, осъществявайки едно представителство по силата на специалната норма на чл. 37г, ал. 3 т. 4 ЗМВР отм.

Касаторът счита, че легитимирана страна в трудовия спор е въпросната дирекция - основна структура на МВР без юридическа персонификация и в приложеното към жалбата изложение, като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 от ГПК. Изтъква се противоречие с трайната практика на Върховния касационен съд по въпроса за легитимираната в трудовия спор страна на работодателя. Доводът е подкрепен с решения от практиката на Върховен касационен съд, реш. № 263 от 2012г по гр. д №527/2011 ІV г. о на ВКС,, реш.№199 от 2013 по гр. д №81/2013г на ВКС, ІІІ г. о и реш. №8 от2013г по гр. д №663/2012г, ІІІ г. о на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, които решения според касатора противоречат на възприетото от Софийски градски съд по изведения въпрос относно легитимацията на МВР, горестояща организация спрямо дирекцията, в която ищцата е наета и не министъра на вътрешните работи, а директора на ДАФКОС има дисциплинарната власт, поради това е и работодател, Изтъква се и противоречие с ТР №1/2012 по т. д №1/2010 ОСГК

В отговор ответницата по жалбата В. Я. Г. оспорва относимостта на приложената съдебна практика. Ищцата е със статут на служител в МВР, а не такъв на служител в отделна негова дирекция, това легитимира ответника,

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК тезата на касатора е аргументирана с представителна съдебна касационна практика на Върховния касационен съд, която практика е установена с ТР №1/2012 по т. д №1/2010 ОСГК, а след приемането му - вече и последователна по въпроса кой се явява работодател, съответно пасивно легитимиран по иска в трудовия спор в случаите, при които трудовият договор се сключва при условията на чл. 61 ал. 2 КТ в държавни и общински институции, Тук обаче случаят е друг, По изрична разпоредба на закона, директорът на една основна структура при работодателя (предвидена в чл. 9 т. 10 ЗМВР,отм.) е оправомощен (чл. 37г, ал. 3 т. 4 ЗМВР,отм.) да сключва трудовите договори и упражнява дисциплинарната власт спрямо служителите в МВР, наети по трудови договори в тази структура, като същата не отговаря на легално дефинираните в §1 от ДР на КТ признаци, за да бъде работодател и страна по трудовото правоотношение. Признаците в §1 от ДР на КТ са изяснени в установената практика на ВКС, а също и проявленията на законното представителство в страната на работодателя при възникване или прекратяване на трудовото правоотношение. Това представителство не е от естество да промени легитимацията по трудовия спор нито в хипотезата на чл. 61 ал. 2 КТ, нито в други случаи, между които и настоящия.Това именно е правното разрешение, с което въззивният съд се е съобразил в съответствие с установената практика, ВКС е подчертавал ( реш. №675/2009г по гр. д №3309/2008 ІІІ г. о), че не авторството на самото волеизявление при възникване на трудовото правоотношение сочи коя е надлежната страна в трудовия спор по смисъла на чл. 357 от КТ, а закона, като дефинира нормативно за работодател предприятието, структурата, в която е създадено трудовото правоотношение за съответната длъжност и изискването тя да отговаря на единния критерий на §1 т. 1 от ДР на Кодекса на труда, относим при определянето на страните в трудовия спор за всички случаи, Изтъкваната от касатора съдебна практика по прилагането на чл. 61 ал. 2 КТ се интерпретира от касатора неправилно. Основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество не е налице,

В отговора ответницата по жалба иска разноски, позовава се на договор за правна защита и приложен списък, Следва да се присъдят разноски в размер на 500 лева.

Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на

решение от 18557 от 26.11.2014г по гр. дело № 14008/2014г. на Софийски градски съд

Осъжда М. на в. р. [населено място] да заплати на В. Я. Г. от [населено място], сумата 500 лева разноски.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2,