Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Велико И. П., [населено място], срещу решение № 145/16.07.2020 г., постановено по в. т.д. № 8/2020г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 124/07.10.2019 г. по т. д. № 33/2019 г. на Добрички окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Гаранционен фонд, [населено място], на основание чл. 288, ал. 12, във връзка с ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ отм., във връзка с чл. 45 ЗЗД сумата от 137 202, 29 лв., представляваща присъдено с влезли в сила съдебни решения по гр. д. № 13819/2012 г. на Софийски градски съд и гр. д. № 1545/2015 г. на Софийски апелативен съд и изплатено на законен наследник на починало при ПТП лице обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба по т. д. № 33/2019 г. на Добрички окръжен съд – 08.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

О. Г фонд оспорва касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че вследствие на причиненото от водача на лек автомобил Велико И. П. ПТП от 08.09.2011 г. е настъпила смъртта на А. В. Д., като по силата на влезли в сила съдебни решения по гр. д. № 13819/2012 г. на СГС и гр. д. № 1545/2015 г. на САС Гаранционен фонд е изплатил на законния наследник на починалата сумата от 137 202 лв. – главница, лихви и разноски. Счел е за неоснователно релевираното от Велико И. П. оплакване относно липсата на правно основание за изплащане на обезщетението от Гаранционен фонд, а не от ЗАД „А. Б“ АД. Констатирал е, че ответникът е имал валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД „А. Б“ АД, със срок на покритие 23.10.2010 г. – 22.10.2011 г., при застрахователна премия, платима на две вноски, съответно до 22.10.2010 г. и до 22.03.2011 г., както и че само първата вноска е платена. Съобразявайки уговореното в застрахователната полица, че при неплащане или непълно плащане на дължими вноски застраховката се прекратява автоматично към 24.00 часа на петнадесетия ден, считано от датата на падежа, както и неплащането на втората вноска, въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 202, ал. 1, изр. 2, пр. последно КЗ отм. относно прекратяване на договора от застрахователя поради неплащане на пълния размер на разсрочена вноска от застрахователната премия. Изложил е съображения, че на основание чл. 202, ал. 2, изр. 2 КЗ отм. писменото предупреждение от застрахователя за прекратяване на договора се счита за връчено по силата на закона. Посочил е, че застрахователят е изпълнил задължението си да уведоми Информационния център на Гаранционен фонд относно прекратяването на застрахователния договор на 27.04.2011 г. Посочил е още, че в мотивите на влязлото в сила решение по гр. д. № 13819/2012 г. на СГС изрично е прието, че застрахователният договор е прекратен преди настъпване на процесното ПТП, като е изтъкнал, че този правопораждащ юридически факт е обхванат от силата на пресъдено нещо на решението и не може да бъде пререшаван в настоящото производство. С оглед на това въззивният съд е заключил, че към датата на ПТП – 08.09.2011г. ответникът е управлявал процесния автомобил без валидна действаща задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Решаващият състав е приел за неоснователно и оплакването относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Посочил е, че Велико И. П. е следвало да релевира възражението си в производството по гр. д. № 13819/2012 г. на СГС, предвид участието му като трето лице – помагач на ответното застрахователно дружество; в настоящото производство възражението е преклудирано и не се дължи произнасяне по него, както и че не се твърди хипотезата на чл. 223, ал. 2 ГПК, според която подпомаганата страна умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства.

По отношение на оплакването на ответника, че не дължи повторно заплащане, тъй като е изпълнил задължението си спрямо наследника на пострадалата по силата на постигнато споразумение, въззивният съд е изтъкнал характера на исковата претенция – регресен иск на заплатилия застрахователно обезщетение Гаранционен фонд, чийто размер е определен с влезли в сила решения по гр. д. № 13819/2012 г. на СГС и гр. д. № 1545/2015 г. на САС. Изложил е съображения, че съгласно чл. 288, ал. 12 КЗ отм. от момента на плащането за Гаранционен фонд възниква правото на регресно вземане спрямо делинквента до размера на платеното, както и че на основание чл. 223 ГПК Велико И. П., в качеството му на трето лице – помагач, е обвързан от мотивите на влязлото в сила решение.

Апелативният съд е преценил като неоснователно и оплакването относно присъдените лихви върху таксите, разноските, адвокатските възнаграждения и главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им плащане. Изложил е съображения, че тези плащания представляват разходи за определяне и изплащане на обезщетението, които формират цялото вземане на Гаранционен фонд по смисъла на чл. 288, ал. 8 КЗ отм. и са за сметка на виновния водач, поради липса на хипотезата на чл. 288, ал. 1, т. 1 и ал. 2 КЗ отм., като на основание чл. 288, ал. 12 КЗ отм. същите се включват в регресното право на фонда. Посочил е, че падежът на вземането настъпва с изтичането на едномесечния срок по чл. 288, ал. 14 КЗ отм. от получаване на регресната покана от делинквента, като след тази дата последният изпада в забава, за която дължи законна лихва. С оглед на това въззивният съд е заключил, че такава законна лихва се дължи от постъпването на исковата молба в съда – 08.02.2019 г.

Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност относно вземането за главница и лихви за забава. Изтъкнал е, че регресното вземане на Гаранционен фонд е ново вземане с единен характер, поради което за всички негови елементи тече една и съща погасителна давност. Съобразил е практиката на ВКС по въпроса за погасителната давност спрямо регресните суброгационни искове на застрахователя и Гаранционен фонд, съгласно която давността е петгодишна и започва да тече от момента, в който застрахователят, респ. Гаранционен фонд изплати обезщетенията на правоимащите лица. С оглед на това и предвид обстоятелството, че обезщетението като цяло е изплатено през декември 2015 г., въззивният съд е заключил, че към момента на предявяване на иска – 08.02.2019 г. общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла.

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 касаторът поставя следните въпроси: 1. „Следва ли вследствие на незаконосъобразните действия от страна на застрахователя при сключването на застраховка „Гражданска отговорност“, при ясно заявено от застрахования намерение за сключване за целия период от една година, застрахователят да сключи договора разсрочено и по този начин да не носи отговорност за втория период на разсрочване на застраховката, като по този начин ощети застрахования, като последният носи лична отговорност за вреди през този период, което води и до вредни последствия като потребител?“; 2. „Може ли при заявени със заявление за сключване на договор „Гражданска отговорност“, при ясно изразени условия, застрахователят да сключи и предостави на застрахования потребителски договор при други условия, които водят до вредни последствия за потребителя?“; 3. „Следва ли заявлението за сключване на застраховка „Гражданска отговорност“ да съдържа основните договорености между страните, а именно – срок, начин на плащане, цена на договора и начина на прекратяване?“; 4. „Въпрос относно неправилните правни изводи за определяне на размер на изплатеното обезщетение, както и неправилното му формиране като главница, предмет на регресната претенция и критериите за определянето му“; 5. „Може ли и предвижда ли се възможност ищецът по регресен иск да се суброгира в правата на увреденото лице за суми, представляващи разноските по водените дела пред различните инстанции, разноски за защита и присъдени в тежест разноски, включително дължими такси и разноски по изпълнителни дела, както и установените по съдебен ред задължения спрямо правоимащия по присъдената регресна сума по регресен иск?“; 6. „Следва ли сумите по изплащане на лихви за забава, разноски и разходи да бъдат претендирани като главница по регресен иск от страна на застраховател, респективно Гаранционен фонд, както и върху тях да се начисляват лихви за забава като формирали част от главницата по регреса?“; 7. „Как тече давността по отношение на двамата кредитори – увреденото лице и застрахователя, респективно Гаранционен фонд?“; 8. „Защо е необходимо чл. 197 КЗ да се тълкува с оглед лимитирането на отговорността на застрахователя във времево отношение? Н. това е в полза на увреденото лице? Н. това е от полза за застрахования, който е изгубил поради некоректно сключена застраховка защитата си от застрахователя и попада под ударите на регреса?“; 9. „Кой е началният момент, от който застрахователят, респективно Гаранционен фонд, от който е налице правото на регресен иск спрямо делинквента? Дали, предвид гореизложените аргументи, не трябва да се приеме общото правило за общата петгодишна давност спрямо всички страни от датата на настъпване на изискуемост на вземането – трето увредено лице, застраховател и делинквент и ответник по регрес?“. Въвежда основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като твърди, че по въпросите е налице непротиворечива съдебна практика, както и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Първите три въпроса не могат да се определят като релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите се основават на оплаквания на касатора срещу действителността на сключения с ЗАД „А. Б“ АД застрахователен договор. Възражения в този смисъл в инстанциите по същество не са релевирани, съответно съдът не се е произнасял по тях. С оглед на това липсва разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решението по делото.

Четвърти, пети и шести въпроси са поставени във връзка с извода на въззивния съд, че платените от Гаранционен фонд в исковото и изпълнителното производство такси и разноски представляват разходи, направени от фонда за определяне и заплащане на обезщетението по смисъла на чл. 288, ал. 8 КЗ отм. и като такива са за сметка на виновния водач на основание чл. 288, ал. 12КЗ отм., Така поставени въпросите са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора по предявения иск по чл. 288, ал. 12 КЗ отм., Изпълнено е и изискването на чл. 280, ал. 1, т. 1 КЗ, доколкото в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 127/18.10.2019 г. по т. д. № 2835/2018 г. на ВКС, I т. о. е прието, че регресното право на Гаранционен фонд обхваща платените разходи по чл. 288, ал. 8 КЗ отм., т. е. разходите за определяне и изплащане на обезщетението. Това са обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди, както и причинно – следствената връзка между ПТП и вредите. Разноските в изпълнителното производство /такси и разноски по Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ, адвокатски възнаграждения и др./ са направени след влизане в сила на съдебните решения по исковете на увредените лица на основание чл. 288 КЗ отм., т. е. след установяване със сила на пресъдено нещо на подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимите от фонда обезщетения. В този смисъл тези разноски не представляват необходими разноски за определяне на обезщетението, респ. са извън обхвата на регресното право на Гаранционен фонд.

С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с посочената по – горе практика на ВКС по уточнения от настоящия съдебен състав въпрос относно обхвата на регресното право на Гаранционен фонд по чл. 288, ал. 12 КЗ отм., и по – конкретно относно платените разходи по чл. 288, ал. 8 КЗ отм..

Седмият и деветият въпроси, касаещи началния момент, от който тече давностният срок, във връзка с упражняване на регресното право от Гаранционен фонд, са релевантни за спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС, по смисъла на която плащането на обезщетението на правоимащото лице е начален момент, от който започва да тече петгодишния давностен срок за упражняване на регресното право /в този смисъл са т. 14 на ППВС № 7/04.10.1978 г., решение № 127/18.10.2019 г. по т. д. № 2835/2018 г. на ВКС, I т. о. и посочените в същото решение № 178/21.10.2009 г. по т. д. № 192/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 173/30.10.2009 г. по т. д. № 455/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 53/16.07.2009 г. по т. д. № 356/2008 г. на ВКС и др./.

Осмият въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото по своята същност представлява оплакване срещу правилността на обжалваното решение, преценката за която ще се извърши с решението по съществото на касационната жалба.

По изложените съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за произнасяне по въпроса, който е уточнен от настоящия съдебен състав.

На основание чл. 18, ал. 1, т. 2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 2 744, 04 лв. по сметка на ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 145/16.07.2020 г., постановено по в. т.д. № 8/2020г. на Варненски апелативен съд.

УКАЗВА на касатора Велико И. П. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 2 744, 04 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.

Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I т. о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: