Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. А. М. от [населено място] срещу решение № 1247/15.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 5776/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5110/08.07.2019 г., поправено с решение № 6687/30.09.2019 г., по гр. д. № 16428/2018 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторката против „Застрахователно акционерно дружество „О. – Застраховане““ АД иск по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдената сума от 80 000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът „Застрахователно акционерно дружество „О. – Застраховане““ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за причинените на ищцата неимуществени вреди, вследствие смъртта на О. Т. Ч., настъпила в резултат на ПТП, причинено от застрахования при ответника водач Д. Д. М.. Приел е, че спорният въпрос касае приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По отношение на релевираното от К. А. М. оплакване, че първоинстанционният съд е уважил просроченото възражение на застрахователя за съпричиняване, въззивният съд, съобразявайки приложеното към кориците на първоинстанционното дело копие от първа /лицева/ страница на пощенски плик, е приел, че отговорът на исковата молба е подаден по пощата в рамките на дадения от съда двуседмичен срок, считан от връчване на исковата молба на 28.01.2019 г. Относно завеждането на отговора в деловодството на СГС повече от месец след подаването му - едва на 05.03.2019 г., решаващият състав е посочил като възможно обяснение, че с един пощенски плик са подадени документи по различни дела, като оригиналът на пощенския плик се намира в друго от делата, а по останалите е приложено копие, заверено с печат на съда. С оглед на това е споделил извода на Софийски градски съд, че релевираното в отговора на исковата молба възражение за съпричиняване следва да се разгледа по същество. В тази връзка, след преценка на изслушаната в първата инстанция САТЕ, въззивният съд е приел, че пострадалият е нарушил разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДвП, предвид установеното обстоятелство, че той се е намирал на пътното платно, а на около 11 метра от него е имало пешеходна пътека. С оглед на това е счел за правилен извода на първоинстанционния съд, че определеното обезщетение от 100 000 лв. следва да се намали с 20 % принос на пострадалия.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 касаторът поставя следните въпроси: 1. „Следва ли съдът при нерелевирано в срок възражение за съпричиняване от ответната страна да се произнесе по въпроса за принос на пострадалия?“; 2. „Следва ли съдът служебно да се произнесе по въпроса за съпричиняването, без да има релевирано възражение от страната, върху която тежи доказването на това обстоятелство?“; 3. „При процесуално бездействие с отговора на исковата молба от ответника, следва ли съдът служебно да се произнесе по въпроси, доказването на които са в тежест на ответната страна и които същата е имала възможността да релевира с отговора на исковата молба?“; 4. „В правомощията ли е на съда да приеме за извършено определено действие от страна, в частност депозирането на отговор на искова молба, без същата да заяви и да твърди, че е извършила това процесуално действие?“; 5. „Достатъчно ли е, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, да се докаже единствено обстоятелството, че пострадалият се е намирал на пътното платно, без да са събрани категорични доказателства за предприето пресичане, или намаляването на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо, само ако са събрани категорични доказателства, че пострадалият е нарушил разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДвП, което нарушение е в причинно – следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат?“; 6. „Има ли право съдът служебно да събира доказателства за факти, които не са предмет на спора и чието въвеждане като такъв е преклудирано поради процесуален пропуск на страната, която се ползва от тези факти?“; 7. „С оглед на принципа на равнопоставеността в гражданското съдопроизводство, следва ли съдът служебно да допуска въпроси към експертиза по делото, когато по тези въпроси ответникът не е подал отговор на искова молба, не е навел насрещни твърдения и не е ангажирал доказателства за обстоятелства, които са в негова тежест?“; 8. „Може ли съдът да обсъжда в мотивите си възражение, което е релевирано в процесуално действие, което съдът сам е изключил като ненадлежно извършено от страна в процеса, поради процесуален пропуск?“; 9. „Може ли съдът да обсъди в мотивите на решението си възражение за съпричиняване, което възражение е инкорпорирано с действие на ответника, което действие съдът сам е изключил като нередовно извършено в процеса?“. Касаторът твърди, че по първите четири въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 199/16.01.2020 г. по т. д. № 224/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 224/22.11.2018 г. по т. д. № 94/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 352/22.04.2016 г. по т. д. № 3141/2015 г. на ВКС, I т. о.; по пети въпрос – с решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о.; по шести и седми въпрос – с определение № 1107/03.10.2013 г. по гр. д. № 3121/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 178/06.11.2017 г. по т. д. № 600/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 60/16.06.2020 г. по гр. д. № 3430/2019 г. на ВКС, III г. о. и определение № 423/03.05.2016 г. по гр. д. № 1655/2016 г. на ВКС, IV г. о. Счита, че осми и девети въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа също, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Първите четири въпроса, както и осмият и деветият въпрос, следва да бъдат разгледани общо, доколкото са свързани помежду си и касаят по – общия въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди релевирано от застрахователя възражение за съпричиняване. Така изведен, този въпрос не обосновава общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не е изразил становище по него. В случая, преюдициалният по спора въпрос, по който е налице произнасяне в обжалваното решение, се отнася до това дали отговорът на исковата молба е подаден от застрахователя в законоустановения срок. Но въпрос в този смисъл не е поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че на въпроса, свързан с преценката на възражението за съпричиняване, може да се отговори само по съществото на спора при наличие на възможност за обсъждане на становищата на страните и на събраните доказателства.

Не е налице общата предпоставка за достъп до касация и по отношение на петия въпрос, отнасящ се до приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и доказването на съпричиняването на вредата. Така зададен въпросът е фактически, а не правен. Същият е от значение единствено за правилността на обжалваното решение, тъй като преценката за приноса на пострадалия за настъпване на вредите е обусловена от констатациите по конкретните факти и обстоятелства, приети за установени по делото. По аргумент на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на изводите на съда не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване.

Останалите шести и седми въпроси също не обосновават общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото отново се основават на оплаквания срещу правилността на решаващите изводи на въззивния съд, и по – конкретно, с тях се цели отмяна на обжалваното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Самите въпроси са зададени риторично и предпоставят отговорите, но само ако твърдените в тях факти и обстоятелства са верни, което в случая не се установява от данните по делото.

Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по поставените въпроси прави безпредметно обсъждането на наведените допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не е налице и поддържаното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с доводи, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивния акт поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, които обаче не могат да обосноват извод за наличие на това основание.

По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.

По разноските. На основание чл. 81 ГПК и според представените списък по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие № 527/20.10.2020 г. и преводен документ от 21.10.2020 г., касаторката следва да заплати на ответника разноски за касационното производство в размер на 1 356 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1247/15.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 5776/2019 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА К. А. М. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, ал. 34, да заплати „Застрахователно акционерно дружество „О. – Застраховане““ АД, [населено място], [улица], ет. 4 сумата от 1 356 /хиляда триста петдесет и шест/ лева – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.