Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260040/18.12.2020 г. по в. гр. д. № 253/2020 г. Търговищкият окръжен съд отменил решение № 260008/21.08.2020 г. по гр. д. № 139/2019 г. на Районния съд - О. в частта, с която е отхвърлен положителен установителен иск за собственост и признал за установено по отношение на Д. Д. А., че М. К. М. и И. Х. М. са собственици на недвижим имот с площ от около 700 кв. м. - част от УПИ. ....... от кв.. ..по плана на [населено място], целият с площ от 1 040 кв. м., при граници: улица, УПИ. ......., ПИ №. .., ПИ №. .., ПИ №.. и УПИ. ........, защрихована в червено на скицата на л. 56 от първоинстанционното дело - неразделна част от решението.

Касационна жалба срещу въззивното решение с оплаквания, че същото е недопустимо и неправилно - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК, е подал ответникът по иска Д. Д. А..

От ответниците по касация - ищци по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Ищците - съпрузите М. и И. М., твърдят, че са собственици на незастроено дворно място, съставляващо УПИ. .. от кв....по плана от 1948 г. на [населено място], въз основа на покупко-продажба в устна форма и давностно владение, а след изменение по реда на чл. 214 ГПК на искането претендират за собственост на част от имота с площ от 700 кв. м. съобразно заключението на вещото лице. Твърдят, че владеят спорната площ от 1974 г., когато закупили имота от изселващия се /в Р. Т/ Х. Ю. Е..

Ответникът, който е оспорил иска, се легитимира за собственик на урегулирания поземлен имот с договор за покупко-продажба, сключен с н. а. №. ../27.07.2018 г. Праводател по този договор е Ш. А. Б., закупила имота с н. а. №. .../22.07.2015 г. от С. А. М. - приобретател по договор за покупко-продажба, сключен с н. а. №. .../10.04.2008 г., с продавачи М. М. М. и Е. Я. М.. Последните са признати за собственици с н. а. №. ../10.04.2008 г. на основание давностно владение на УПИ. ...от кв.. .. с площ 1 000 кв. м.

По делото е установено, че дворищнорегулационният план на [населено място] е от 1948 г. и в частта относно спорния имот не е претърпял промени.

В разписния лист към плана имотът първоначално е записан на името на Х. Ю. Е..

Въззивният съд се позовал на показанията на свидетелите В. А., която е установила факта на владение от 1978 до 1990 г., когато като дете помагала на ищците да копаят и да вадят картофи и лук, а така също има впечатления за събиране на сено от мястото някъде преди 3-4 години. Тя твърди, че нейният баща е помогнал на ищците с финансови средства за закупуване на имота от изселващото се лице на име Х.. Съдът посочил, че в подкрепа на показанията на св. А. са показанията на св. Д. К. - син на ищците, който, макар и заинтересован от изхода на спора, има непосредствени впечатления още от дете /8-годишен/, когато е ходил да пасе кравите.

Като свидетели са разпитани и Ф. Р. и Б. Х.. Първият свидетел, който живее на съпружески начала с Ш. Б.- праводателка на ответника, е заявил, че ищците не са владели спорния имот, не са косили тревата, не са правили ограда; няма такива спомени, не знае да са го работили, но и на два пъти е заявил, че не знае ищецът да е владял имота; той и „съпругата“ му го владели, там няколко години той косял. Въззивният съд посочил, че показанията на този свидетел, който твърди, че не знае даден факт и в същото време твърди, че този факт се е осъществил, следва да бъдат преценявани като спорни. Имайки предвид заинтересоваността на свидетеля от разрешаването на спора в полза на ответника, предвид обстоятелството, че Ш. Б., с която той съжителства, ще трябва да върне получената цена за имота, съдът не е кредитирал неговите показания. Св. Х. - майка на ответника, твърди, че мястото първо го е владял стар човек на име М., а след това то било на М. и Е., които се изселили в Турция, когато тя била 4-5 клас. Въззивният съд посочил, че свидетелите Р. и Х. постоянно говорят за паянтова жилищна сграда, към която има и ясак /спорният имот/, и говорят за спорния имот така, че като че ли се подразбира, че който е купил къщата в горния имот, той ползва и долния под него ясак. Съдът посочили и това, че тези свидетели нямат представа за ползването на имота преди 1990 г.

Въззивният съд посочил, че както къщата и дворът на ищците - УПИ. ... от кв.. .., така и процесният имот са записани в разписния лист към плана на името на Х. Ю. Е., с когото ищците твърдят, че са договаряли. Съдът посочил, че напълно логично е лицето, което се е изселило в Р. Т, да е продало притежаваните от него имоти в селото на един купувач. Посочил, че макар записът в разписния лист да не доказва собственост в полза на посоченото в него лице, това е индиция за владение от страна на същото, което владение е продължено от ищците. Последните са установили владение най-късно през 1978 г. в рамките на УПИ. .. от кв.. .. и са владели имота в период, много по-дълъг от 10 години, основавайки този извод на показанията на свидетелите В. А. и Д. К.. Съдът подчертал факта, че предназначението на спорния имот е за осигуряване на сено, люцерна за животните, които отглеждат ищците. Явно е, че те са отглеждали както крави, така и овце, и несъмнено спорният имот им е осигурявал фураж за животните. При такава ситуация осъществяването на фактическа власт не е видимо всекидневно, а е в рамките на няколко дни или седмици през годината, когато се коси тревата. В този смисъл твърденията на св. Р., които обхващат последните 10 години, че ищецът не е владял имота, са твърде обобщаващи, без да се сочат конкретни факти за това. Този свидетел също заявява, че веднъж ищецът си пуснал овцете в спорния имот. Съдът посочил, че мнението на свидетеля, че ищецът не е имал право да стори това, е без значение. Явно е, че ищецът има отношение към имота, а не просто прави експеримент, завеждайки настоящото дело.

Въззивният съд приел, че ищецът е започнал да владее спорния имот още от 1978 г. и е продължил това владение повече от 10 години, така че той и съпругата му са станали собственици въз основа на давностно владение още към 1988 г. След като те са станали собственици, няма данни някой друг да е владял имота в продължение на поне 10 години, за да е придобит имотът от другиго, независимо, че е издаден нотариален акт по обстоятелствена проверка за това през 2008 г. в полза на трети лица - собственици на имоти, съседни на спорния имот. Свидетелката В. А. и преди 3-4 години има впечатления, че ищците продължават да си ползват имота. Въз основа на всичко това въззивният съд заключил, че предявеният иск е основателен и доказан.

Същевременно въззивният съд посочил, че следва да съобрази искането на ищците да бъдат признати за собственици само на 700 кв. м. от УПИ. ........... от кв.. ..и за да не се произнесе свръхпетитум, признал правото на собственост върху 700 кв. м., които съобразно заключението на вещото лице отговарят на изискванията за самостоятелен парцел /урегулиран поземлен имот/ и са защриховани в червен цвят на скицата към заключението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК и поставя въпросите:

1. Следва ли да се приеме, че по отношение на реалната част от процесния имот са спазени изискванията за лице и площ, ако уличната регулация не е приложена и не е налице изградена улица, за да е налице самостоятелен обект на собственост, който може да се придобие по давност при условията на чл. 200, ал. 1 ЗУТ - твърди се, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с решение № 110/13.01.2021 г. по гр. д. № 4205/2019 г. на ВКС, І-во г. о., и е очевидно неправилно;

2. Изпълнено ли е условието за индивидуализация на спорния имот при условие, че в иска и въззивното решение процесната реална част от имота е описана „като около 700 кв. м.“ и с границите на поземления имот, в който се намира - по този въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, илюстрирана с решение № 74/22.03.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г., решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., решение № 25/08.03.2019 г. по гр. д. № 840/2018 г., решение № 47/25.02.2014 г. по гр. д. № 5425/2013 г., всичките на І-во г. о., и решение № 121/13.01.2021 г. по гр. д. № 936/2020 г. на ІІ-ро г. о.; твърди се още, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно;

3. Може ли от данни за фактическо ползване на вещта, без доказателства за субективните намерения, свързани с това ползване и липсващи изявления от ищеца до предявяване на иска в тази насока, да се счита, че е проявено намерението му за своене - поддържа се противоречие на въззивното решение с ТР № 4/2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Касаторът поддържа и основания за недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение и изтъква следното:

1. Липсва индивидуализация на исковата претенция по отношение на имота; с изменението по реда на чл. 214 ГПК е въведен иск за част от имот, която част не е индивидуализирана; липсва индивидуализация и във въззивното решение;

2. В разрез с правилата за доказване и задължителната практика на ВКС /ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК/, е разместена доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК; поради липса на пълно и главно обратно доказване не е опроверган легитимиращият ефект на нотариалния акт, от който черпи права ответникът; необосновано не са кредитирани показанията на свидетелите, водени от ответника, които са непротиворечиви и изчерпателни; в противовес на това в показанията на свидетелите на ищцовата страна напълно липсва яснота и конкретност; липсват дължимите от съда мотиви за неприемането и необсъждането на гласните доказателства; в нарушение на процесуалното си задължение въззивният съд не е отчел, че експертизата съдържа данни за владение върху имот не на база обективни факти и доказателства, а на база твърденията на ищеца за владение, и на тази експертиза е основан и крайният извод за основателност на иска; липсата на обективна преценка на показанията на свидетелите и на останалите доказателства е попречила на съда да направи правилния извод, че ищецът не доказва свои права, противопоставими на правата на ответника; недопустимо и неоснователно, при въведена искова претенция за признаване на собственост, придобита на основание давностно владение в периода 1974-1984 г., за реална част от поземлен имот, съдът приел основателност на иска със съждения за общо владение за целия имот и извод на тази основа, че собствеността е възникнала през 1984 г.;

3. Въззивното решение е очевидно неправилно и в противоречие със задължителната практика, свързана с приложението на благоустройствените закони и ограниченията, свързани с придобиването на реални части от имот за въведения период, при действието на З. /отм./ - чл. 59 и изменението с ДВ, бр. 34/2000 г., и чл. 200 ЗУТ.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като предпоставките за това са следните:

Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо поради липса на надлежна индивидуализация на обекта на спорното право, предмет на иска за собственост. В съдебната практика, на която касаторът се позовава при поставянето на втория правен въпрос, е прието, че по исковете за собственост имотът се индивидуализира с реалния му статут и описание; че индивидуализиращи белези на недвижимите имоти са техните граници, местоположение, площ, актуален градоустройствен статут, а когато е предявен иск за защита на реална част от недвижим имот, трябва да се посочи точно кое място от индивидуализирания преди това имот заема тази част - това означава да се посочат нейните граници и площ; индивидуализацията на реалната част трябва да е пълна и да е такава, че при конкретна преценка да се направи еднозначен извод за нейното местоположение, граници и площ. В съответствие с така установените от съдебната практика изисквания спорната реална площ, която е част от УПИ. ......... от кв.. .. по плана на [населено място], е индивидуализирана съобразно графичното изображение на скицата на л. 56 към заключението на вещото лице по техническата експертиза, депозирана в първоинстанционното производство. На тази скица претендираната от ищците реална част от урегулирания поземлен имот е защрихована в червен цвят и това е послужило за нейната индивидуализация в диспозитива на обжалваното решение, в който са посочени и границите: улица, УПИ. ........, ПИ №. ..., ПИ №. .., ПИ №. ..и УПИ. ....... Съдебната практика трайно и последователно приема, че е допустимо индивидуализацията на обекта на правото на собственост да се извърши с помощта на вещо лице. Ето защо въззивното решение, което съдържа надлежна индивидуализация на спорната реална част от урегулиран поземлен имот, е допустимо и не е очевидно неправилно, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване. Този отговор е относим към въпрос № 2, поставен при предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и към въпрос № 1, поставен при предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК.

По първия правен въпрос, поставен при предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и при основанието очевидна неправилност, се твърди, че, видно от доказателствата по делото - писмени, гласни и заключение на вещо лице, уличната регулация не е приложена; въпреки че заключението не съобразява този факт, същият е следвало да бъде преценен от съда самостоятелно.

С решение № 110/13.01.2021 г. по гр. д. № 4205/2019 г. на ВКС, І-во г. о., на което касаторът се позовава, е прието, че при действието на ЗУТ, за да е налице самостоятелен обект на собственост, който може да се придобие по давност при условията на чл. 200, ал. 1 ЗУТ - урегулиран поземлен имот, който да отговаря на изискванията за минималните размери по чл. 19, които се отнасят и до лицето на урегулирания поземлен имот, до 26.11.2012 г. уличната регулация трябва да е влязла в сила, а след 26.11.2012 г. уличната регулация трябва да бъде и приложена, но не е предвидено изискване улицата да бъде изградена. Това решение е неотносимо към хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, тъй като въпрос като разрешения с него не е поставян и по такъв въпрос въззивният съд не се е произнасял. Освен това - разпоредбите на чл. 14, ал. 5 ЗУТ и на пар. 22, ал. 1, т. 1 от ЗР на ЗУТ - предмет на тълкуване в решението на тричленния състав на ВКС, не са били част от действащото право към 1988 г., когато ищците са придобили собствеността според приетото в мотивите към обжалваното решение. А след като въпрос като поставения от касатора не е разрешен от въззивния съд, то и няма как въззивното решение да противоречи на посочената съдебна практика; не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пред. 3-то ГПК - очевидна неправилност.

По третия правен въпрос, поставен при предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът твърди, че съдът е игнорирал данните за фактическо ползване на имота от другите лица, легитимиращи се с документи за собственост, десетилетия наред. Това твърдение не съответства на данните по делото, тъй като въззивният съд, след анализ на събраните доказателства, е приел, че след като ищците са станали собственици няма данни някой друг да е владял спорния имот в продължение на поне 10 години, за да е придобит имотът от другиго, независимо че е издаден нотариален акт по обстоятелствена проверка за това през 2008 г. в полза на трети лица, т. е. въпросът е поставен при предпоставка, която не е установена по делото, поради което и общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Освен това - ищците твърдят, че са завладели чужд недвижим имот. Съдебната практика приема, че в хипотезата на завладяване на чужд недвижим имот не се изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно /решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./. В този случай упражняващият фактическата власт се ползва от презумпция на чл. 69 ЗС, която задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма /осъществяване на фактическа власт върху вещ/, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/ - този факт не се нуждае от доказване, освен ако презупмцията не бъде оборена /решение № 31/08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, І-во г. о./. Ето защо не може да се приеме тезата на касатора, че в случая намерението на ищците за своене на спорния имот не е проявено. Не може да се приеме и, че въззивното решение противоречи на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. В него волевото изявление на субективния елемент е разгледано в контекста на разрешения въпрос, а именно: изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 ЗС, води ли автоматично до придобиване на право на собственост и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивно основание. Такъв въпрос по настоящото дело не е поставян и не е разрешаван. Ето защо поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос не е налице.

По втората група въпроси, поставени при основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК: не се констатира въззивното решение да противоречи на разрешението, дадено с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК, според което предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, тежестта да се докаже несъществуването на признатото от нотариуса право се носи от оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост. Действително, мотивите към обжалваното решение са лаконични, но от тях става ясно, че въззивният съд се е съобразил с тази задължителна съдебна практика, защото е посочил, че макар да е издаден нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2008 г. за собственост в полза на трети /за спора/ лица, то по делото няма данни след като ищците са станали собственици през 1988 г. някой друг да е владял имота в продължение на поне 10 години, за да може да се приеме, че имотът е придобит от другиго. Останалите съображения, изложени при мотивиране на изложението в тази част, по същността си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост като основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на производството по селекция на касационните жалби.

На последно място касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, като свързва това твърдение с ограниченията за придобиването на реална част от парцел /урегулиран поземлен имот/ при действието на чл. 59 З. /отм./, съответно - на чл. 200 ЗУТ. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Настоящият случай не е такъв. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците са установили владение в рамките на урегулирания поземлен имот, а признаването на права само върху реална част от същия е наложено от заявеното в хода на делото искане и необходимостта диспозитивът на съдебния акт да отговаря на петитума на иска. При това положение разпоредбите на чл. 59 З. /отм./, съответно - на чл. 200 ЗУТ, които въвеждат определени правила за придобиване по давност на реална част от парцел /урегулиран поземлен имот/, не намират приложение и не може да се приеме, че обжалваното решение е очевидно неправилно.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК само е споменато в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, но не е мотивирано съгласно изискванията на закона, тъй като не са посочени актове на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, на които въззивното решение да противоречи.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация М. К. М. следва да се присъдят разноските по водене на делото в касационната инстанция в размер на 400 лева по договор за правна защита и съдействие серия Т № [ЕГН]/19.02.2021 г. в размер на 400 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 260040/18.12.2020 г. по в. гр. д. № 253/2020 г. на Търговищкия окръжен съд.

ОСЪЖДА Д. Д. А. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [община], да заплати на М. К. М. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 400 /четиристотин лв./ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: