Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ибербул „ЕООД против решение № 1371/26.06.2020 г. по т. д.№ 2839/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 642/05.04.2019 г. по т. д.№ 2448/2018 г. на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявения от „Ибербул„ЕООД срещу Фонда за гарантиране на влоговете в банки иск, с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД, за присъждане сумата от 52 072, 53 лева, представляваща законна лихва върху присъдената главница от 170 999, 99 лева, на основание чл. 23 ал. 1 вр. с чл. 4 ал. 1 от ЗГВБ от 1998 г. / отм. /, която главница е част от общата гарантирана сума от влог на ищеца в „КТБ„ АД /н./, и която лихва се претендира за периода 21.11.2015 г. - 20.11.2018 г., к а к т о и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне претенцията за лихва върху същата главница за периода от предявяване на исковата молба – 20.11.2018 г. до окончателното изплащане на главницата. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, като не споделя даденото от съда тълкуване на чл. 4 ал. 1 и ал. 2 от ЗГВБ отм., според което разпоредбите визират и лихвите, включени в размера на гарантираната сума, като задължение на банката в несъстоятелност поради просрочие, начислени до отнемане на издадената й лицензия за банкова дейност от БНБ, а в приложното поле на чл. 24 ал. 2 ЗГВБ отм. остават лихвите, които Фондът евентуално би дължал на собствено основание. Оспорва и извода на съда, че не е налице сила на пресъдено нещо относно отговорността за забава на Фонда, независимо от уважаването на частичен иск с предмет гарантираното вземане и присъдена с решението по същия „законна лихва по чл. 214 ал. 2 ГПК„ – като материалноправна последица от предявяването на иска за главницата. Касаторът излага собствените си съображения за тълкуването на чл. 4 ал. 2 и чл. 24 ал. 1 от ЗГВБ / отм. /, според които чл. 4 ал. 2 ЗГВБ има предвид възнаградителните лихви по влогове, начислени до обявяване решението на БНБ за отнемане лиценза на банката. Позовавайки се на чл. 24 ал. 1 ЗГВБ отм., в който се урежда суброгирането на Фонда в правата на вложителите до размера на гарантираните суми и настъпване на суброгацията от датата на решението на БНБ за отнемане лиценза на банката, независимо дали към тази дата Фондът е извършил плащане по гаранцията към вложителите, касаторът счита, че нито чл. 4, нито чл. 24 от ЗГВБ отм. третират последиците от забавата на Фонда в изплащане на гарантираната част от влоговете, съответно не е налице изрична разпоредба изключващо отговорността му за забава. Касаторът акцентира на идентичното материалноправно основание на претенцията за обезщетение за забава, за периода след предявяването на иска за незаплатената част от главницата, с тази за предхождащ исковата молба период на забава – чл. 86 ал. 1 ЗЗД, а не процесуалната норма на чл. 214 ал. 2 ГПК, която урежда единствено процесуалноправната възможност за претендиране на тази лихва. Въззивното решение се сочи постановено в противоречие с практика на СЕС – решение по дело С- 571/16, както и в противоречие с чл. 10 от Директива 94/19/ЕО относно гарантирането на влоговете, която има за цел да осигури бързо плащане на гаранцията на съответния вложител в рамките на три месеца от датата, на която компетентните органи извършат установяване неплатежоспособността на кредитната институция. Постигането на тази цел е възможно само ако задължението на Фонда, аналогично на всяко парично задължение, е скрепено с дисциплинираща гражданска санкция за забавено плащане, в случая – на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД. Незачитането на правните последици на уважения с влязло в сила съдебно решение частичен иск - с което е признато правото на ищеца да получи част от гарантирания размер по влога си в „КТБ„ АД, а също и обезщетение за забава върху сумата по главницата, считано от предявяване на частичния иск до окончателното заплащане – в смисъл на отричане формирана сила на пресъдено нещо относно дължимостта на законна лихва за забава от момента на настъпването й, страната намира за съществено нарушение на чл. 298 ал. 1 ГПК. Страната се позовава и на извънсъдебно признание за дължимостта на лихва за забава, предвид вече осъществено плащане на такава от страна на ответника.

Ответната страна - Фонд за гарантиране на влоговете в банките – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на допълнителния селективен критерий,

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в съответствие с предмета на касационното производство и обхвата на касационните доводи, настоящият състав съобрази следното:

За да потвърди отказа на първоинстанционния съд да присъди лихва за забава, на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД, върху незаплатената от Фонда част от гарантирания влог на ищеца в „КТБ„ АД / н. /, присъдена по главния иск, в срока съгласно ЗГВБ / отм. / в относимата му редакция, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 24 ал. 2 ЗГВБ / отм. / Фондът не дължи лихви по гарантираните суми. Според съда, от систематическото, граматическо и телеологическо тълкуване на чл. 24 вр. с чл. 23 и чл. 4 от ЗГВБ / отм. / следва извода, че в приложното поле на чл. 4 ал. 1 и ал. 2 ЗГВБ отм. / се включват дължимите от банката лихви, начислени по влоговете до момента на отнемане на лицензията й за банкова дейност, а чл. 24 ал. 2 ЗГВБ / отм. / има предвид лихвите, които Фондът евентуално би дължал на собствено основание, като гаранционен орган – възнаградителни и мораторни, респ. разпоредбата изрично изключва дължимостта им. Следователно фондът не дължи лихва нито за период преди предявяване на иска, нито като „правоувеличаваща последица от предявяване на иска за главното задължение, по смисъла на чл. 214 ал. 2 пр. първо ГПК „– след подаването на исковата молба и до заплащане на главницата. Изложени са и съображения във връзка с обективните предели на силата на пресъдено нещо на предходно постановено и влязло в сила съдебно решение, с което е уважен частичен иск на „Иберобул „ ЕООД срещу Фонда, за заплащане на 25 000, 01 лева, като част от вземане в общ размер от 196 000 лева, дължимо на основание чл. 23 ал. 1 вр. с чл. 4 ал. 1 от ЗГВБ / отм. /, ведно със законна лихва върху същата сума, за периода от предявяването на иска до окончателно изплащане на главницата. Съдът е отрекъл същото да формира сила на пресъдено нещо по основанието на вземането от лихва за забава, за период предходен на исковата молба по същото дело, именно с оглед обстоятелството, че така присъдената с решението по частичния иск лихва е материалноправна последица от предявяването на иска за главницата, като присъдима на основание чл. 214 ал. 2 пр. първо ГПК, очевидно счетено за различно от основанието по чл. 86 ал. 1 ЗЗД.

В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Когато с влязло в сила решение, с което е уважен частичен иск за главното парично вземане и заедно с това е признато за основателно акцесорното вземане, с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД, и е присъдена законна лихва за забава върху уважената част от главницата, за времето след предявяването на частичния иск и до изплащане на присъдената част от главницата, трябва ли в последващия процес между същите страни и на същото основание, по иска за остатъка до пълния размер на главното вземане, да се зачете силата на присъдено нещо на решението по частичния иск и относно акцесорното вземане, с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД, за останалата непредявена част, както относно изтеклата законна лихва за забава за времето до датата на предявяване на втория иск, така и за времето след тази дата до окончателното плащане на главницата? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд с ТР № 3/2019 г. по тълк. дело № 3/ 2016 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ Дължи ли се компенсация, в случай на забава на Фонда да плати на вложителя гарантираната му от закона / ЗГВБ отм. / сума, под формата на мораторно обезщетение, каквото националното ни законодателство предвижда за парично вземане, с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД, което може да бъде в минимален размер на законната лихва за забава, съгласно чл. 86 ал. 2 ЗЗД или в друг по-голям размер, който се докаже? - въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практика на СЕС – решение по дело С–571/16 и 3/ Дължи ли Фонда компенсация под формата на мораторно обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД във връзка с неизпълнено в срок задължение да изплати на вложител гарантирана, съгласно ЗГВБ отм. сума? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с позоваване на противоречива съдебна практика на въззивни съдилища по въпроса, предвид нееднозначно тълкуване на вида на лихвите, визирани в чл. 4 ЗГВБ / отм. /, респ. относно приложното поле на чл. 24 ал. 2 от същия закон.

Първият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като страната е въвела в спора довод, предпоставящ отговор на същия и съдът е отказал уважаване на претенцията й, приемайки го за неоснователен, Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий - липсва противоречие със соченото Тълкувателно решение. За да приеме същото, ОСГТК на ВКС изхожда от понятията за предмет и основание на иска. Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се индивидуализира чрез основанието и петитума. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича спорното материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Белезите, които индивидуализират материалното правоотношение и съответно субективното материално право, представляват обективните предели на СПН, а именно: юридическите факти от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право / в какво се състои то / и неговото правно естество/правна квалификация. При уважаване на частичния иск обективните предели на силата на пресъдено нещо /СПН/ обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти / юридическите факти, от които правоотношението произтича /, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъкът/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия, незаявен с предявения преди това частичен иск, обем. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането, дали е възникнало и правната му квалификация.

Отнесени към тезата на касатора, съображенията в ТР предпоставят претенция за обезщетение за забава върху главницата по предходен частичен иск да е предявена и уважена за период п р е д и предявяването на частичния иск и основана на правопораждащ за изискуемостта на всяка част от главницата, в пълния й размер, факт. Такива съображения решението по частичния иск не съдържа и очевидно се основава на изискуемост от поканата за плащане, каквато представлява самата искова молба. Точно затова, въпреки фактическото съвпадение във времето на периода на присъдената лихва за забава по предходния частичен иск и претендираната лихва за забава за период, преди предявяването на настоящия, за остатъка от главницата, въззивният съд се е позовал именно на характеристиката на присъдената мораторна лихва – за период, с л е д в а щ предявяването на иска за част от главницата, а не за предходен на предявяването му период, въпреки че последният фактически не би съвпаднал с времевия период на настоящата претенция за лихва, за периода предхождащ исковата молба, Аналогично – поради съобразена изискуемост от поканата / исковата молба /, като правопораждащ факт единствено за предявеното с иска вземане - съдът е отрекъл формирана сила на пресъдено нещо за дължима мораторна лихва върху предявения в това производство остатък от главницата, за периода от исковата молба насетне.

Настоящият състав намира, че по същество втори и трети от формулираните въпроси съвпадат, като също удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като приложението на чл. 24 ал. 2 вр. с чл. 4 от ЗГВБ / отм. / е обусловило решаващ извод на въззивния съд, за отказа му да присъди обезщетение за забава. Не е удовлетворен допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Решение на СЕС по дело С–571/16 дава задължителни указания по приложението на чл. 1 пар. 3 и чл. 10 пар. 1 от Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива 2009/14, както и по чл. 4 пар. 3 от ДЕС, в относимост към процедурата по установяване неналичност на депозити и обосноваване отговорността на държавата, чрез публичния орган / в конкретния случай – БНБ /, компетентен да установи неналичността, считано от който момент възниква и правото на вземане на вложителите от Схемите за гарантиране на депозити, в случай че не изпълни това си задължение в указаните от разпоредбите срокове. Съдържащите се в мотивите съображения и диспозитива към седми и осми въпроси, в частност този, според който, като норма с директен ефект, чл. 1 т. 3 подточка i от Директивата следва да се тълкува като предоставяща на частноправните субекти права, които позволяват на вложителите да предявят искове за обезщетяване на вреди от късното изплащане на депозитите, се отнасят единствено до вредите от забавата, спрямо срока по чл. 1 т. 3 подточка i от Директивата, изменена в тази част с Директива 2009/14 – най-късно пет дена – от момента в който компетентните органи са се уверили за първи път, че дадена кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми. Изрично в мотивите на решението / т. 96 / е отграничено, че тълкуването не касае обезщетяване на вреди от забава спрямо срока по чл. 10 пар. 1 от Директивата, също изменен с Директива 2009/14 – в който схемата за гарантиране на влогове следва да изплати надлежно доказаните претенции на вложителите по отношение на неналични депозити: 20 - дневен от датата, на която компетентните органи установят неналичност на депозити / чл. 1 пар. 3 подточка i / или на която съдебен орган постанови решение, както е посочено в чл. 1 пар. 3 подточка ii - по причини, пряко свързани с финансовото състояние на кредитната институция, чието действие суспендира възможността на вложителите да предявят претенции срещу нея, ако това стане преди да бъде установена неналичност на депозити. Настоящият спор, обаче, има за предмет обезщетяване на вреди от забавата на Фонда за гарантиране на влогове, в изплащане на депозита, с оглед срока по чл. 10 пар. 1 от Директивата, а не от забавата на БНБ в постановяването на акт за установяване неналичност на депозити.

Не се обосновава и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, независимо, че посочените решения на въззивни съдилища демонстрират противоречива практика по приложението на чл. 24 ал. 2 от ЗГВБ отм., идентичен по съдържание с чл. 22 ал. 2 от действащия понастоящем ЗГВБ. Междувременно е постановено решение на СЕС, по дело С–501/18 от 25.03.2021 г., по приложението на чл. 1 т. 3 подточка i вр. с чл. 7 пар. 6 и чл. 10 пар. 1 от Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива 2009/14/ ЕО на Европейския парламент и Съвета от 11.03.2009 г.. От пар. 2 предл. второ на диспозитива на решението е изводимо допустимо, но при условията на извъндоговорна отговорност за вреди от нарушение на правото на ЕС, обезщетяване на вреди от забавено, спрямо срока в чл. 10 пар. 1, изплащане на гарантирания размер на депозит на вложител, като е прието, че по силата на принципа на предимство на правото на Съюза, националният съд, сезиран с иск за такова обезщетение, е длъжен да не приложи национална правна уредба или договорна клауза, които обуславят изискуемостта му от отнемане банковия лиценз на съответната кредитна институция или от предявяване на изрична претенция за изплащане от вложителя. Решението, обаче, също не дава отговор относно възможната легитимация на Схемата за гарантиране на влогове / Фонда в конкретния случай /, като ответник по такъв иск, доколкото отговорът е обусловен от нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в несъответна на същото национална разпоредба / чл. 23 ал. 1 от ЗГВБ отм. /, обвързваща изискуемостта на вземането от гарантиран депозит с отнемане лиценза на банката, т. е. от различен от предвидения в чл. 1 пар. 3 от Директивата срок. Като предпоставен и от отговорите на предходните въпроси по преюдициалното запитване, даденият от СЕС отговор отново визира отговорност на законодателя, за неправилно транспониране на Директивата и на надзорен, спрямо кредитната институция в несъстоятелност, орган / БНБ в конкретния случай /. Независимо от това, наложителност на отговор на формулирания от касатора въпрос, настоящият състав не намира обоснован, предвид конкретната хипотеза – на оспорено вземане на вложителя - ищец, предпоставило и настоящия спор. Чл. 8 т. 5 б.»а» от Директива 2014/49/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16.04.2014 г. относно схемите за гарантиране на депозити, отменила Директива 94/19, предвижда, че изплащането на сумите по параграфи 1 и 4 на чл. 8 / пар. 1 урежда именно срока за изплащане на гарантираните депозити, считано от аналогични, на уредените в чл. 1 пар. 3 подточка i и подточка ii от Директива 94/19 и коментирани по – горе, предпоставки / може да бъде отложено когато не е ясно дали дадено лице има право да получи плащането или когато депозитът е предмет на правен спор. Директивата влиза в сила от 04.07.2015 г., но доколкото в относимите си и към настоящия спор части не съдържа съществено различие с Директива 94/19, за обосноваването на касационно основание в чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по поставения въпрос, касаторът е следвало да посочи на коя на разпоредба или принцип, заложен в последната, чл. 24 ал. 2 от ЗГВБ / отм. / - конкретно за периода на правния спор относно вземането на вложителя, допустим по силата на закона и уреден като такъв в интерес на всички вложители - противоречи. В посочените две решения на СЕС отговорността за забава в изплащането на гарантираните депозити винаги се извежда от констатирането на « достатъчно съществено нарушение » на правото на ЕС. Действително, предвид влязлото в сила решение по частичен иск за същото вземане, релевантен би бил въпрос, свързан с формираната със същото сила на пресъдено нещо, но досежно главницата – подлежащия на изплащане гарантиран депозит, не досежно мораторната лихва за забава върху главницата, в какъвто смисъл е формулираният първи въпрос. Предвиденото в чл. 8 т. 5 б.«а» на Директива 2014/49/ЕО безспорно не изключва дължимост на законна лихва върху вземането, признато по силата на съдебното решение, за периода до окончателното изплащане на гарантирания депозит, но от влизането му в сила.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1371/26.06.2020 г. по т. д.№ 2839/2019 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: