Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. В. А., [населено място], подадена от пълномощника и адвокат Е. И., срещу решение №260050 от 09.12.2020 г. по в. гр. дело №512/2020 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 643 от 29.06.2020 г. по гр. дело № 2741/2019 г. на Пловдивския окръжен съд. С първоинстанционното решение е уважен искът, предявен по реда на чл. 439 ГПК от Р. М. Ш. срещу Ю. В. А., като е признато за установено по отношение на ответницата, че не разполага с право на принудително изпълнение по изп. дело № 20179110400268 на ЧСИ П. Н., за сумата 32 673.94 лв., представляваща главница, включена в общо дължимата сума от 47 655.56 лв.. За същата сума, съгласно съобщение изх.№ 12246/23.10.19г. на ЧСИ Н., изпратено до Р. Ш., срещу него е предприето принудително изпълнение в полза на Ю. А. до размер на Ѕ част от онова, което е изплатено на първоначалния взискател в пълно погашение на дълга по изп. лист от 17.02.2017 г., издаден на основание заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. дело № 2048/2017 г. на ПРС, от средства, получени от проведена публична продан на ипотекирания в негова полза недвижим имот-СИО на страните в производството.

Ответникът Р. М. Ш., със съдебен адрес – [населено място], чрез пълномощника си адвокат Р. П., оспорва касационната жалба и иска присъждане на направените разноски.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна по делото, че Ю. А. и Р. Ш. са сключили граждански брак на 24.02.2006 г. Същият е прекратен с решение по гр. дело № 5447/2018 г. на ПРС. На 28.04.2006 г. Р. Ш. е сключил с Банка ДСК ЕАД договор за жилищен кредит в размер на 82 600 лв. за покупка на апартамент в [населено място], [улица], ет. 4, ап. 10. Кредитът е обезпечен с ипотека върху имота. На 04.05.2006 г., с нот. акт № 3, том 2, н. д. № 203/2006г. на нотариус С. Й., ищецът и ответницата са закупили цитирания по-горе апартамент заедно с гараж № 5, като 400 лв. са платени на продавача в деня на подписване на договора, а останалата част от продажната цена в размер на 82 600 лв. е уговорено да бъде изплатена от разрешения кредит. Банката се е снабдила по ч. гр. д.№ 2048/2017 г. на ПРС със заповед за незабавно изпълнение № 1237/16.02.2017 г. срещу длъжника Р. Ш. по сключения договор за жилищен кредит. Издаден е изпълнителен лист от 17.02.2017 г. Банката е образувала изп. д. № 268/2017 г. с длъжник Ш.. В това производство ответницата е имала качеството на ипотекарен длъжник. При проведена публична продан е продаден ипотекираният имот, удовлетворени са банката взискател и присъединените взискатели - ДТ на НАП и общината, ЧСИ за дължимите такси и е останала сумата 16 745.02 лв. По молба на ответницата Ю. А., ЧСИ е конституирал същата като взискател в качеството й на ипотекарен длъжник за сума в размер на Ѕ от изплатената на банката, събрана изцяло вследствие на извършена публична продан на недвижим имот СИО между длъжника и ипотекарния длъжник, ипотекиран в полза на банката, на осн. чл. 74 ЗЗД, вр. чл. 155 ЗЗД, вр. чл. 429 ГПК. Дългът на длъжника е възлизал на 47 655.56 лв., от които 32 673.94 лв. главница.

С оглед горната фактическа обстановка въззивният съд е приел по отношение на предявения иск по реда на чл. 439 ГПК следното: Ищецът е твърдял, че ЧСИ неправилно е конституирал ответницата като взискател на мястото на първоначалния взискател - банката, като суброгирана в правата й. В изпълнителния процес взискател и длъжник могат да бъдат само лицата посочени в изпълнителния лист. В чл. 429, ал. 1 ГПК са посочени изключенията за взискателя и по тази причина е недопустимо разширителното му тълкуване. В изпълнение на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист изпълнение могат да искат наследниците и частните правоприемници на взискателя, както и поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга. Приемството и плащането се установява с писмени доказателства. Съдебният изпълнител няма компетентност да проверява материалноправните предпоставки за съществуването на дълга. Регресното право е материално правна предпоставка на законната суброгация и съдебният изпълнител не е компетентен да я установява. Тази проверка е възложена на съда и той я осъществява в предвидените за това производства. Съдебният изпълнител е оправомощен да констатира плащането, установимо с писмени доказателства. В хипотезата на законна суброгация, правоприемството по чл. 429, ал. 1 ГПК принадлежи на поръчителя, респективно на солидарния длъжник, които са платили дълга. Всяко друго трето лице, което твърди, че се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, следва в съответното съдебно производство да се снабди с изпълнително основание. В него трябва да заяви своето регресно право срещу длъжника по изпълнителния лист и всички останали предпоставки на законната суброгация, на които се позовава, но въпреки това с правото на принудително изпълнение на удовлетворения кредитор по издадения изпълнителен лист разполага само поръчителят или солидарният длъжник. След като ответницата не е нито поръчител, нито солидарен длъжник, не разполага с правото да продължи изпълнението въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист, поради което неправилно е конституирана от ЧСИ на мястото на първоначалния взискател. Тя не разполага с правото на принудително изпълнение срещу длъжника, което прави предявеният иск основателен. Недвижимият имот, придобит по време на брака между страните, е СИО по силата на чл. 19, ал. 1 СК отм., Въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отказал в това производство да се произнесе по инцидентно въведените от ответницата твърдения за нищожност на договора за продажба като прикриващ в нейна полза дарение и че изтегленият от ищеца кредит не е бил използван за задоволяване нуждите на семейството за закупуване на недвижимия имот и в резултат за нея са настъпили законните предпоставки за суброгирането й в правата на първоначалния взискател, тъй като за частта, за която е конституирана, е платила чужд дълг. Приема се, че в хипотезите на законна суброгация, правоприемството по чл. 429, ал. 1 ГПК принадлежи единствено на поръчителя, респективно на солидарния длъжник, които са платили дълга, а не на всяко трето лице, което твърди, че по силата на закона се е суброгирало в правата на удовлетворения кредитор по изпълнителния лист.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, са поставени следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Допустимо ли е ипотекарен длъжник да се конституира на мястото на взискател по изп. дело на основание чл. 429, ал. 1, вр. чл. 429, ал. 3 ГПК в правата на удовлетворения кредитор на основание чл. 155, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗД.

2. Допустимо ли е в производство по чл. 429 ГПК да се установи инцидентно симулация, прикриваща дарение чрез покупко-продажба, от разкриването на която симулация ще се установи, че продадени имоти са лична собственост, а не СИО.

Приложена е и практика на Върховния касационен съд – решение № 61 от 16.07.2012 г. по т. д. № 678/2011 г. на 2 т. о., решение № 71 от 24.07.2019 г. по гр. дело № 2576/2018 г. на 3 г. о. и определение № 100 от 08.03.2019 г. по т. д. № 2397/2018 г. на І т. о.

Твърди се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. Изложени са твърдения по съществото на спора.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на №260050 от 09.12.2020 г. по в. гр. дело №512/2020 г. на Пловдивския апелативен съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. С. То решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Повдигнатите въпроси са от значение за изхода на делото, но касаят неговата правилност, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства. Изрично е посочено във въззивното решение, че в хипотезите на законна суброгация, правоприемството по чл. 429, ал. 1 ГПК принадлежи единствено на поръчителя, респективно на солидарния длъжник, които са платили дълга, а не на всяко трето лице, което твърди, че по силата на закона се е суброгирало в правата на удовлетворения кредитор по изпълнителния лист. Въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отказал да се произнесе по инцидентно въведените от ответницата твърдения за нищожност на договора за продажба като прикриващ в нейна полза дарение и че изтегленият от ищеца кредит не е бил използван за задоволяване нуждите на семейството за закупуване на недвижимия имот и в резултат за нея са настъпили законните предпоставки за суброгирането й в правата на първоначалния взискател, тъй като за частта, за която е конституирана, е платила чужд дълг.

Предвид формулировката на въпросите се достига до извода, че същите касаят конкретиката на делото и нямат характера на правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и не подлежат на разглеждане в настоящето производство по чл. 288 ГПК. Отделно, повдигнатите въпроси са решени в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, включително представената от касатора практика /решение № 71 от 24.07.2019 г. по гр. дело № 2576/2018 г. на ВКС, III г. о./. Според това решение е основателен отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК срещу взискателя, когато съдът констатира, че съдебният изпълнител е образувал изпълнителното дело или е заместил първоначалния взискател по искане на лице, което не фигурира в изпълнителния лист, а пред съдебния изпълнител е обосновало своята легитимация като лице, което по силата на закона се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, с твърдения, различни от качеството на поръчител или на солидарен длъжник. Третото лице, за което съдебният изпълнител е приел, че се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, е надлежният ответник по иска по чл. 439 ГПК, но не и кредиторът. Съдът по иска по чл. 439 ГПК е длъжен да изследва материалните предпоставки на законната суброгация, единствено когато в изпълнителния процес правото по чл. 429, ал. 1 ГПК е било признато в полза на поръчителя или на солидарния длъжник, които са платили дълга.

За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за което липсва и надлежна обосновка. С. То решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението въпроси. Предвид наличието на задължителна практика по въпросите, се изключва приложното поле на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 1960 лв. разноски за платено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260050 от 09.12.2020 г. по в. гр. дело №512/2020 г. на Пловдивския апелативен съд.

ОСЪЖДА Ю. В. А., [населено място] да заплати на Р. М. Ш., със съдебен адрес – [населено място], 1960 лв. деловодни разноски.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.