Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1242 от 30.10.2019 г. по в. гр. д. № 1067/2019 г. на Варненския окръжен съд, поправено с решение по чл. 247 ГПК № 354/05.03.2020 г., е отменено решение № 2210 от 30.05.2017 г. по гр. д. № 12251/2015 г. на Варненския районен съд и е уважен предявеният иск по чл. 109 ЗС – ответниците Д. Л. Д. и С. Л. К. са осъдени по иск на Р. Т. Ч. да прекратят неоснователното си действие, извършено чрез строеж на склад към гараж и надстройка върху тях, находящ се в УПИ. ........, кв.. .., 11 м. р. на [населено място], с административен адрес [улица] /Д. № 14а/, както и да премахнат за своя сметка строежа.

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищцата и ответниците са съсобственици при равни права на дворното място, в което е изградена процесната сграда /пристройка и надстройка на гараж/. И двете страни по делото са собственици на жилищни сгради в мястото. Въз основа на взаимно учредено право на строеж по реда на чл. 56, ал. 2 ЗТСУ отм. в имота са построени два гаража, по един за ищцата и за наследодателя на ответниците. Впоследствие през 1993 г. наследодателят на ответниците е пристроил и надстроил своя гараж и именно това строителство е предмет на настоящото дело. Строежът е извършен без строителни книжа, но впоследствие е издаден акт за узаконяване № 22/04.07.1998 г. По жалби на ищцата и нейните деца са водени административни дела за отмяна на акта за узаконяване и за премахване на незаконното строителство. Жалбите са отхвърлени.

Въззивният съд е обсъдил подробно заключенията на вещите лица арх. П. К. и арх. В. С.. Обсъдено е, че процесната сграда се намира на намалено отстояние /2 метра/ от жилищната сграда на ищцата и представлява мезонет, състоящ се от входно антре, WC-баня, дневна и кухня на първия етаж и две спални на втория етаж. Извършеното строителство не отговаря на техническите норми. Светлата височина на всички помещения е 2, 20 м., а съгласно действащата към момента на строителството Наредба № 5 ПНТСУ отм. тя трябва да бъде 2, 50 м., съответно – 2, 60 м. според действащата в момента Наредба № 7 ПНУОВТУЗ. Минималната широчина на входното антре по старата и действащата правна уредба трябва да бъде 1, 30 м., а реално тя е 1, 13 м. В дневната е разположена вита стълба за достъп до горния етаж, която е с недостатъчен брой стъпала, което води до трудна комуникация между двата етажа. По норматив входната врата на жилището трябва да е с ширина 1 м., а реално тя е 90 см. По тези причини сградата не отговаря на строителните правила и норми, действали към 1991-1993 г., както и към настоящия момент. Прието е също, че процесната сграда е узаконена като допълващо застрояване, но не отговаря на действащата към миналия момент нормативна уредба – чл. 44, ал. 3 от Наредба № 5 ПНТСУ отм., След пристрояването и надстрояването на съществувалия гараж той е превърнат в жилищна сграда, която не може да се счита нито за второстепенна постройка по смисъла на ЗТСУ отм., нито за допълващо застрояване по смисъла на ЗУТ. Освен това процесната сграда пречи на ослънчаването на жилището на ищцата, ето защо в някои от неговите помещения има влага и мухъл.

Съдът е посочил също, че не дава вяра на заключението на вещото лице Г., тъй като то обективно не било защитено и се явявало изолирано от останалия доказателствен материал.

При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че процесната сграда не е търпим строеж по смисъла на § 16, ал. 1 ПР и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ, тъй като не отговаря на строителните правила и норми, действали към момента на изграждането, или на правилата по ЗУТ. Тя не е отговаряла на изискванията на чл. 120 и чл. 121 от Наредба № 5 ПНТСУ отм., определящи най-голяма площ и най-голяма допустима височина, както и отстоянията на второстепенните постройки до регулационната линия към съседни парцели. Сградата не отговаря и на действащите в момента нормативи – чл. 42 ЗУТ, който определя начина на разполагане на постройките на допълващото застрояване спрямо основното застрояване и спрямо границата със съседния имот. На следващо място съдът се е позовал на заключенията на двете вещи лица, от които ставало ясно, че при узаконяване на сградата са допуснати множество компромиси, довели до неправилното третиране като допълващо застрояване, както и че са налице нарушения на изискванията за височина и отстояние. Направен е извод, че строежът не е бил узаконим и не би могъл да получи статут на търпимост, дори ако всички съсобственици дадат съгласие за намалените отстояния. Прието е също, че е налице и второто основание за уважаване на иска по чл. 109 ЗС – невъзможността на ищцата да упражнява правото си на собственост спокойно и в пълен обем. Строителните правила и норми са създадени с цел да удовлетворят и повишат санитарно-хигиенните изисквания за охрана на здравето и живота на неограничен кръг лица. В случая е налице липса на ослънчаване, поява на влага и мухъл в жилището на ищцата, които са пряка последица от надграждането на гаража на ответниците.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците Д. Д. и С. К..

Жалбоподателите считат, че въззивното решение е неправилно, тъй като съдът не е обсъдил всички доводи и възражения на жалбоподателите, както и доказателствата в тяхната съвкупност и не е изложил свои собствени мотиви по предмета на спора. Съдът неправилно приложил материалния закон, като се позовал на нормативен акт от по-ниска степен и не съобразил приложимата към настоящото дело разпоредба на чл. 14 от Наредба № 5 ПНТСУ отм., препращаща към чл. 102 ППЗТСУ отм., уреждащ приложимите при узаконяване на сгради отклонения от правилата и нормите по ТСУ. Съдът не изпълнил задължението си да приложи закона в точния му смисъл, тъй като се позовал на §16, ал. 1 ПР на ЗУТ, който обаче е за строежи, изградени до 07.04.1987 г., а по делото е установено, че строителството е осъществено през 1993 г. В случая е приложима нормата на § 16, ал. 2 ПР на ЗУТ, която обаче визира търпимост, а не законност на сградите. На следващо място – съдът се произнесъл по валидността и материалната законосъобразност на административни актове, без надлежно възражение срещу тях и оплакване във въззивната жалба срещу материалната им законосъобразност. Не било отчетено и това, че в рамките на заявеното за защита спорно материално право се твърди бъдещо противоправно въздействие от страна на ответниците, което обаче било нереализирано към настоящия момент. Не било съобразено и обстоятелството, че спорната сграда е построена въз основа на съгласие на ищцата, дадено с нотариално заверена декларация и че повече от 22 години тя не е искала премахването, Според жалбоподателите тази декларация препятства уважаването на иска по чл. 109 ЗС. Съдът не направил анализ на доказателствата по делото и не обсъдил правните норми, които възпрепятстват директното възприемане на становището на вещото лице. Съдът не проявил активност да изясни коя от петте посочени от вещото лице причини е най-вероятна за наличието на влага и мухъл в жилището на ищцата.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правно-релевантни факти;

2. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делата да спазва принципа за точното прилагане на закона, като прилага материалноправните норми според степента им съгласно ЗНА;

3. При изпълнение на задължението си за точно прилагане на закона въззивният съд длъжен ли е да се позове на материалноправна норма, приложима само за конкретния случай; да осигури прилагане на закона в точния му смисъл;

4. Произнасянето по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК за валидност и материална законосъобразност на административен акт от въззивния съд следва ли да е предпоставено от релевантно и поддържано възражение на страната, с което оспорва материалната законосъобразност на административния акт, включително поддържано във въззивната жалба. 5. Налице ли е произнасяне на съда свръх петитум, ако в рамките на заявеното за защита спорно материално право, очертано от исковата молба, се твърди противоправно въздействие върху неизградена бъдеща сграда, а съдът се е произнесъл за съществуваща;

6. Дали ако една постройка е изградена със съгласието на съсобственик в имот и търпяна от него повече от 20 години същият има право да иска премахването от правоприемниците на починалия съсобственик;

7. Задължен ли е въззивният съд да направи пълен анализ на приетите доказателства и да се произнесе по правни въпроси, обективирани в конкретни законови норми, недопускащи директно възприемане на становището на вещото лице по приетата по делото СТЕ; 8. При посочени от СТЕ няколко вероятни причини за противоправно въздействие, длъжен ли е въззивният съд да прояви активност, за да установи коя от тях е действителната.

9. Когато страната е съдействала за създаване на положението, което твърди, че пречи, може ли да претендира след това премахването му, като се съобрази, че така се създава правна несигурност и се претендира преразглеждане на индивидуални административни актове, от които са възникнали права за собствениците.

10. Основателен ли е искът по чл. 109 ЗС, ако ищецът е дал съгласие за създаване на състоянието и то е съобрадено с неговата воля, дори да му създава пречки да упражнява своите права.

Ответникът в производството Р. Т. Ч. оспорва жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл. 109 ЗС, което не е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по първия въпрос - за задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства и правно-релевантни факти. Жалбоподателите обосновават този въпрос с обстоятелството, че съдът не е изложил мотиви за значението на нотариално заверената декларация от 26.05.1998 г., с която ищцата Р. Т. И. е дала съгласие на съсобственика си Л. С. Д. да построи „втори етаж“, както и акта за узаконяване № 22/04.07.1998 г. и удостоверение № 0-49/20.07.2012 г. за въвеждане в експлоатация, които според жалбоподателите се основавали на нормативни актове от по-висок ранг в сравнение с обсъдената от съда Наредба № 5 ПНТСУ отм. и са предвиждали възможност за отклонение от текстовете в наредбата, както и на двете решения на АС Варна и на две удостоверения във връзка със строителството. Изброените доказателства обаче не съдържат данни, които биха могли да доведат до друг резултат, поради което липсата на подробно обсъждане на значението им във въззивното решение не влиза в противоречие с практиката на ВКС. Напротив – относимите към спора писмени доказателства и експертизите са обсъдени подробно и съдът е изградил решението си върху тях. Конкретно за декларацията от 26.05.1998 г. – тя е създадена пет години след извършеното строителство, което е от 1993 г. При това положение тя не може да учреди право на строеж за едно вече реализирано строителство. Отделен е въпросът, че декларацията не е адресирана до общината и няма данни тя да е била вписана като елемент от фактическия състав на чл. 56, ал. 3 ЗТСУ отм., Съгласието на съсобственика с едно вече осъществено в общия имот незаконно строителство от другия съсобственик няма правно значение, тъй като деклараторът с нищо не е съдействал за това строителство, което впоследствие се опитва да отстрани по реда на чл. 109 ЗС. Искът по чл. 109 ЗС не е обвързан със срок за предявяване, ето защо дългото бездействие на ищцата не може да бъде аргумент за неоснователност на този иск. На следващо място - актовете за узаконяване и въвеждане на строежа в експлоатация нямат пряко отношение към въпроса за основателността на иска по чл. 109 ЗС. Въззивното решение съответства на принципните положения, развити в мотивите на ТР № 31/84 г. от 6.II.1985 г. по гр. д. № 10/84 г. на ОСГК на ВКС – че искът по чл. 109 ЗС е основателен при незаконно строителство, извършено въз основа на строително разрешение, което обаче е нищожно като административен акт, т. е. когато е в непримиримо и нетърпимо несъответствие на материалния закон и на административно - процесуалните разпоредби, които е било необходимо да бъдат спазени, за да породи действието си, както и когато изцяло е лишено от законно основание; че искът по чл. 109 ЗС осигурява необходимата правна защита когато, въпреки наличието на съответните административни актове за извършването на строежа, те съдържат такива пороци, заради които подлежат на квалификация като нищожни административни актове, т. е. като негодни да обвържат с подчиненост и задължение когото и да е. Изложените разсъждения са напълно валидни и за случай като настоящия, при който строежът е извършен без строителни книжа, като впоследствие е издаден акт за узаконяването му, който обаче е порочен, тъй като създава невярната представа, че узаконеният строеж, представляващ по същество жилищна сграда, отговаря на нормативните изисквания, включително че е разположен при спазване на изискванията за разстояние до съседна жилищна сграда в същия имот. Макар въззивният съд да не се е позовал директно на приложимите чл. 21, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5 ПНТСУ отм., които сочат на минимално допустимо разстояние между две сгради в съседни имоти от 6 м. /по 3 м. на всяка от сградите до страничната регулационна линия/, както и на чл. 80, вр. чл. 79 от действащата Наредба № 7 ПНУОВТУЗ, вр. положение 8 към приложение № 2 от Наредбата, в които изискването е минимум 5, 15 м. разстояние, съдът е подчертал, че не е спазено нормативно предвиденото разстояние между двете сгради, т. е. изложил е обосновани мотиви за уважаване на иска по чл. 109 ЗС, които съответстват на фактите по делото и на нормативната уредба. По същите съображения без значение за изхода на настоящото дело са съдебните актове по двете приключили административни дела. Обстоятелството, че не е постигната отмяна по административен ред на акта за узаконяване на сградата, не води до извод, че искът по чл. 109 ЗС за премахването е неоснователен. И на последно място – останалите писмени доказателства, на които се позовават жалбоподателите, също не съдържат данни, които биха могли да променят извода на въззивния съд за основателност на предявения иск. Този извод се основава на обстоятелството, че самото разположение на процесната сграда пречи на ослънчаването на жилищната сграда на ищцата и е една от причините за наличието на влага и мухъл в това жилище.

Вторият въпрос не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е свързан с действително нарушение на въззивния съд по прилагането на материалния закон. Жалбоподателите свързват този въпрос с чл. 14 от Наредба № 5 ПНТСУ отм., който урежда отклонения в нормите на чл. 10, чл. 11 и чл. 12, като препраща към чл. 100 и чл. 101 ППЗТСУ отм., които въззивният съд не обсъдил, а те били с по-висок ранг от цитираните от съда текстове на Наредба № 5 ПНТСУ отм., Разпоредбите на чл. 100 и чл. 101 ППЗТСУ обаче не налагат друг правен извод, затова необсъждането им от въззивния съд не налага допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Действително, приложимият в случая текст на чл. 21, ал. 1 от Наредба № 5 ПНТСУ, който определя разстоянието между сградите в един парцел, препраща към чл. 10 от Наредба № 5, а чрез препращането на чл. 14 от Наредба № 5 отнася настоящия случай към отклоненията, регламентирани в чл. 100 и чл. 101 ППЗТСУ. От тези текстове приложим към настоящия случай е само чл. 100, ал. 2 ППЗТСУ, който урежда отклоненията при пристрояване и надстрояване на заварени масивни сгради, които не отговарят на действащите СПН. Разпоредбата предвижда възможност при определени условия да се намали с 1/3 минимално допустимото разстояние между две сгради. Ако това е разстоянието по чл. 10, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5 ПНТСУ – 6 метра, то намалението с 1/3 на това разстояние е 4 метра, което е възможно най-малкото допустимо разстояние между две сгради, при прилагане на чл. 100, ал. 2 ППЗТСУ. В настоящия случай разстоянието между процесната сграда и сградата на ищцата е 2 м., много под минимума по чл. 100, ал. 2 ППЗТСУ. Противно на изложеното от жалбоподателите, акт за узаконяване № 22/04.07.1998 г. не се основава на чл. 100 и чл. 101 ППЗТСУ, а на чл. 148, т. 1 ППЗТС. Ето защо прилагането на чл. 100, ал. 2 ППЗТСУ с нищо няма да промени резултата по настоящото дело и необсъждането му от съда не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Неотносима към спора по делото е и посочената във връзка с втория въпрос практика на ВКС - решение № 221 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г., I г. о., ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а решението по адм. д. № 9970/2001 г. на ВАС принципно не би могло да обоснове допускане на касационно обжалване. Касационното обжалване не може да се допусне и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разглеждането на настоящото дело по същество от ВКС няма да доведе до разрешения, които да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Въпрос № 3 жалбоподателят свързва с виждането си, че §16, ПР на ЗУТ, на който се е позовал въззивният съд, е неприложим по настоящото дело, тъй като урежда въпроса за търпимостта на строежи, извършени до 07.04.1987 г. /ал. 1/ и до 31.12.1998 г. /ал. 2/, докато в настоящия случай този въпрос не стои, тъй като е издаден акт за узаконяване на строежа. Този въпрос отново не е свързан с решаващ извод на въззивния съд, поради което по него също не може да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Решаващият извод е за нарушаване на изискването за разстояние между процесната сграда и жилищната сграда на ищцата, което от своя страна е една от причините, водещи до липса на ослънчаване, наличие на влага и мухъл в това жилище. Както бе посочено, като резултат въззивното решение е в съответствие с ТР № 31/84 г. от 6.II.1985 г. по гр. д. № 10/84 г. на ОСГК на ВКС – че всеки съсобственик разполага със защитата по чл. 109 ЗС, когато друг съсобственик извършва в общия имот такива действия, които накърняват субективните му права, независимо от влязъл в сила административен акт, разрешаващ строителството. Същото е подчертано и от предходния състав на ВКС, който се е произнесъл по настоящото дело с решение № 8 от 05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г.

Въпрос № 4 жалбоподателите поставят, тъй като според тях премахването на строеж е възможно само ако административните актове за узаконяването и въвеждането му в експлоатация бъдат обявени за нищожни по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, а същевременно съдът не може да произнася по този въпрос без да е сезиран, тъй като ще е налице произнасяне свръх петитум. Считат, че в настоящия случай въззивницата не е поставила този въпрос и съдът не е имал правото да се произнася по него. Въззивното решение противоречало на решение № 47/19.06.2019 г. по гр. д. № 1012/2018 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 189/29.10.2015 г. по гр. д. № 2462/2015 г. на ВКС, I-во г. о. и решение № 88/09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г. на ВКС, II-ро г. о. Настоящият състав на ВКС приема, че въпросът не кореспондира с данните по делото и съответно – не е налице противоречие на обжалваното решение с посочената практика на ВКС. В настоящия случай предмет на въззивната жалба на Р. Ч. е отхвърлителното решение на първата инстанция по предявения от нея иск по чл. 109 ЗС. Жалбоподателката се е позовала на техническата експертиза, според която процесната сграда не отговаря на характеристиките на допустим строеж и че сградата е била узаконена при много пропуски, включително намалени отстояния; че съдът не обсъдил доводите за нищожност на акта за узаконяване, свеждащи се до това, че липсва право на строеж за надстройката и пристройката и и че актът е издаден от некомпетентно лице. При тези данни въззивният съд е бил сезиран с оплакване за нищожност на акта за узаконяване и е бил длъжен да се произнесе. Вярно е, че въззивницата е посочила изрично други основания за нищожност на акта. Същевременно оплакването, че актът за узаконяване страда от множество пороци, включително намалени отстояния, сочи на въведено и друго твърдение за нищожност, въпреки че въззивницата не го е квалифицирала изрично по този начин. В съдебната практика се приема, че до нищожност на административния акт водят петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени - т. е. порокът трябва да е толкова тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на административния акт в правната действителност. Административният акт е нищожен поради противоречие с материалния закон тогава, когато разпоредените правни последици са противоположни или съществено различаващи се от предвидените в правната норма така, че се явяват нетърпими от гледна точка на правния ред, когато е изцяло лишен от законово основание, или при пълна липса на предпоставките на материалния закон - решение № 3157 от 6.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 5036/2013 г., III о., решение № 6674 от 19.05.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4438/2014 г., II о., решение № 9529 от 26.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5667/2013 г., VII о., решение № 925 от 23.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 12602/2013 г., II о. и др. Обстоятелството, че процесната сграда е узаконена, въпреки че се намира на разстояние от 2 м. от сградата на ищцата, при минимално допустимо по закон отстояние от 6 м., а при прилагане на чл. 100, ал. 2 ППЗТСУ – 4 м., води именно до такъв съществен порок на акта за узаконяване, който следва да се квалифицира като основание за нищожност. Въззивният съд е бил сезиран с това оплакване, въпреки че страната не го е квалифицирала като оплакване за нищожност на акта за узаконяване, поради което изводът, че не са били налице основания за узаконяване на сградата, не представлява нарушение на чл. 17, ал. 2 ГПК и на практиката на ВКС по прилагането му. Решение № 47/19.06.2019 г. по гр. д. № 1012/2018 г. на ВКС, II-ро г. о., на което се позовават касаторите, разглежда съвсем различна хипотеза, при която предмет на въззивното производство, очертан във въззивната жалба, е бил само въпросът за придобиване на собствеността върху спорния имот по давност и съответно – въззивният съд не е имал основание да разширява проверката си извън този спорен въпрос. Решение № 189/29.10.2015 г. по гр. д. № 2462/2015 г. на ВКС, I-во г. о. разглежда друг въпрос, който не се поставя в производството по настоящото дело - има ли правомощия гражданският съд при извършване на косвен съдебен контрол на административни актове по ЗОСОИ в спор за собственост да проверява законосъобразността на заповедта относно начина на обезщетяване, когато тази заповед се противопоставя на страна, която не е участвала в производството по издаването, В отговор на този въпрос съставът на ВКС се е позовал на мотивите към ТР № 5/2011 г. на ОСГК и на последвалата съдебна практика, че когато е проведен пряк съдебноадминистративен контрол, е недопустим косвен съдебен контрол предвид задължителната сила на решението по административния спор за гражданския съд. Обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с посоченото решение на ВКС, тъй като в настоящия случай не е бил проведен пряк съдебен контрол върху акта за узаконяване, при участие на ищцата Р. Ч., съответно – няма пречка за провеждане на косвен съдебен контрол върху този акт. По едно от административните дела с влязло в сила решение е потвърдено прекратяването на производството по жалбата на Е. И. И. /дъщеря на ищцата/ срещу акта за узаконяване, а по другото дело е потвърдена заповед на административния орган, с която е отхвърлена като недопустима жалбата на В. И. И. /син на ищцата/ срещу същия акт за узаконяване. По същите съображения липсва противоречие и с решение № 88/09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., което поставя същия въпрос за недопустимост на косвен съдебен контрол, когато е упражнен пряк съдебен контрол върху административния акт.

Въпрос № 5 е поставен поради това, че в исковата молба ищцата е обосновала уважаването на иска по чл. 109 ЗС с твърдението, че процесната сграда пречи на едно бъдещо строителство, което няма да може да бъде реализирано в пълен обем заради нея. Това обаче е само едно от твърденията в исковата молба, по което въззивният съд не се е произнесъл. Наред с него е налице и друго твърдение, по което съдът се е произнесъл – че е налице намалено отстояние, поради което в сградата на ищцата не влиза никаква слънчева светлина и това води до образуване на влага и мухъл. Не е налице вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо като постановено свръхпетитум, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на едно от заявените в исковата молба твърдения за пречене, които понастоящем създава процесната сграда спрямо съществуващата сграда на ищцата. Макар произнасянето на съда да е непълно, то е в рамките на едно от твърденията в исковата молба. Правният въпрос № 5 не поражда съмнение за недопустимост на въззивното решение, поради което следва да бъде отклонен. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС – решение № 127 от 10.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 679/2017 г., II г. о., решение № 365 от 3.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 981/2010 г., I г. о. и т. 3 на Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 4/2015 г., ОСГК не може да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От една страна в случая е спазено изискването, посочено в т. 3 на Тълкувателното решение, ищецът да посочи с какво му пречи неоснователното действие, което иска за отстрани по реда на чл. 109 ЗС, а от друга страна въззивното решение не е недопустимо като постановено по непредявен иск.

Отговор на въпрос № 6 е даден при отговора на въпрос № 1. Обстоятелството, че процесната пристройка и надстройка са изградени със съгласието на наследодателя на ищцата и са търпени от нея повече от 20 г. е без значение за изхода по настоящото дело, поради което по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване. Не е налице противоречие с посоченото от жалбоподателите решение № 122 от 6.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6600/2013 г., I г. о. Действително, това решение също е постановено по иск с правно основание чл. 109 ЗС и в него е прието, че ако постройката е изградена със съгласието на собственика на съседния имот и търпяна от него повече от 40 години, неговият правоприемник няма правото да иска премахването, Този извод обаче е обоснован със съображението, че постройката, чието премахване се иска, съществува в имота на ищцата въз основа на учредено от първоначалния собственик в полза на ответницата право на строеж за тази постройка. В настоящия случай пристрояването и надстрояването, извършено от правотателя на жалбоподателите, е било без учредено право на строеж по изложените по-горе съображения. Налице е разлика в обстоятелствата по двете дела, което води до различен резултат, без обаче това да води до противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпрос № 7 е обоснован от жалбоподателите с неточното позоваване от страна на въззивния съд на едно от заключенията на вещо лице, в което е прието, че процесната сграда е узаконена като допълващо застрояване и в което са разглеждани предпоставките за законност на допълващото застрояване. Макар въззивният съд да е изложил непрецизни мотиви, които дават основание за поставяне на този въпрос, съдът е изложил и други мотиви, с които е обосновал уважаването на иска по чл. 109 ЗС, а именно – нарушеното отстояние между двете сгради и липсата на ослънчаване в сградата на ищцата, водещо до образуване на влага и мухъл. Обосновката на въпрос № 7 съдържа доводи, по които вече са изложени мотиви в настоящото определение, а именно, че разпоредбите на чл. 100 и чл. 101 ППЗПИНМ не са били основание на издадения акт за узаконяване и че те не са аргумент за законност на този акт, тъй като не предвиждат възможност две жилищни сгради в съсобствен имот да бъдат на разстояние 2 м. една от друга, както и че съдът има правото в случая да упражни косвен съдебен контрол върху акта за узаконяване, тъй като върху него не е бил упражнен пряк съдебен контрол.

Въпрос № 8 се поставя поради обстоятелството, че според заключението на вещото лице С., прието при второто разглеждане на делото от въззивния съд, причините за влагата и мухъла в една от стаите в жилището на ищцата са пет, като едва на трето място е поставено недостатъчното ослънчаване. Въпросът не кореспондира с данните по настоящото дело, тъй като вещото лице не е посочило няколко вероятни причини за влагата и мухъла в жилището на ищцата, за да търси съдът действителната, а е посочило, че причините са пет, че са комплексни, т. е. всички те са в причинна връзка, като съществен фактор е липсата на достатъчно ослънчаване. Част от посочената от жалбоподателите практика на ВКС разисква въпроса за „най-вероятната причина“ – решение № 43 от 4.09.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3143/2016 г., III г. о., решение № 219 от 15.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1896/2015 г., III г. о., и е неотносима към спора по настоящото дело, тъй като по настоящото дело вещото лице не си служи с вероятности. Останалите решения са изцяло неотносими към поставения въпрос и към настоящото дело - решение № 69 от 9.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1582/2014 г., IV г. о. и решение № 103 от 4.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4405/2016 г., I г. о., като също не разкриват противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпроси № 9 и № 10 са еднакви по смисъл. Те поставят същите проблеми, на които е даден отговор при въпроси № 1 и № 6. Решение № 34 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 5239/2014 г. на ВКС, I-во г. о. и решение № 123 от 4.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3424/2018 г., I г. о., са постановени при съвсем различна фактическа обстановка и даденото по тях разрешение не може да бъде отнесено към настоящото дело.

Общо по всички въпроси не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не е и обосновано от жалбоподателите, поради което касационното обжалване не може да се допусне с цел установяване на точно прилагане на закона и развитието на правото.

При този изход на делото на ответницата Р. Ч. следва да се присъдят разноските за производството пред ВКС в размер на 1300 лв. по договор за правна защита и съдействие от 11.03.2020 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1242 от 30.10.2019 г. по в. гр. д. № 1067/2019 г. на Варненския окръжен съд, поправено с решение по чл. 247 ГПК № 354/05.03.2020 г.

ОСЪЖДА Д. Л. Д. и С. Л. К. от [населено място], [улица] да заплатят на Р. Т. Ч. от [населено място], [улица] сумата от 1300 лв. разноски за производството пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: