Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 215/ 21.01.2020 г. по гр. д. № 2 156/ 2019 г., с което Софийски апелативен съд е обезсилил решение № 6296/ 10.10.2018 г. по гр. д. № 6079/ 2014 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете на Т. К. П., К. К. П. и Н. К. П. срещу Н. В. Ж. с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата над 22 000 $ до 39 106.39 $ и е прекратил производството в тази част; отменил е първоинстанционното решение в частта, с която исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са отхвърлени до сумата 22 000 $, а ги е уважил, присъждайки законни лихви върху главницата от предявяването на исковете и е потвърдил решението в частта по насрещните искове, предявени от Н. В. Ж. срещу тримата ищци.

Решението се обжалва от Н. Ж. с искане да бъде допуснато до касационен контрол поради очевидна неправилност. Касаторът извежда основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с доводи, че решението не съдържа необходимите мотиви, които да изяснят: 1) дали парите са движими вещи, респ. дали са били включени в завещателното разпореждане, което се отнася до движимите вещи на наследодателя и 2) защо въззивният съд е отказал да обсъди свидетелските показания в установяване на твърденията за договор за наем с наследодателя (заявен като основание на един от насрещните искове за сумата 19 500 евро – наем за едно жилище в [населено място] в периода 01.08.2010 – 17.11.2013 г.), намирайки ги за недопустими. Касаторът се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 44, вр. чл. 20 ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 16, ал. 2 ЗН), при съществени процесуални нарушения (чл. 164, ал. 3, пр. 2 ГПК, респ. чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК) и необоснованост. Претендира разноските по делото.

Ответникът по касация Т. П. възразява, че соченото основание за допускане на касационния контрол липсва, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.

От ответниците К. П. и Н. П. не са постъпили отговори на касационната жалба.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че тя е с недопустим предмет в частта, с която с въззивното решение са отхвърлени насрещните искове на Н. Ж. срещу Т. П., К. П. и Н. П. за сумите:

· 2 500 лв. – възнаграждение за труд по договор за гледане на С. Е., наследодател на ищците по първоначалните искове, в периода 01.06. – 01.11.2013 г.;

· 200 лв. – възнаграждение за оказана помощ като придружител при болничен престой на С. Е.;

· 2 000 лв. – разноски за погребението на С. Е.;

· 90 лв. – такса и разходи за снабдяване с удостоверение и

· 3 112 лв. – законните лихви върху тези главници в периоди преди предявяване на насрещните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за гражданските дела. В тази част касационната жалба е срещу въззивно решение по множество обективно съединени насрещни искове, всеки с цена под 5 000 лв. и настоящият състав е длъжен да я остави без разглеждане.

В останалата част тя е с допустим предмет (по разгледаните с решението искове с цена над 5 000 лв. – по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД), подадена от процесуално легитимирана страна (касаторът е ответникът по първоначалните и ищецът по насрещните), при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол поради очевидна неправилност.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК липсва за онази част от него, с която въззивният съд е обезсилил първоинстанционно решение. Съображения:

Въззивният съд е приел, че с исковата молба ищецът Т. П. претендира сумата 11 000 $, а ищците К. П. и Н. П. претендират суми от по 5 500 $ от ответника Н. Ж. (сега касатор), излагайки твърдения, че: 1) са наследници на С. Е., починал на 17.11.2013 г.; 2) на 18.11.2013 г. ответникът е изтеглил от сметка на наследодателя в „Р. Б. ЕАД сумата 22 000 $; 3) представил е пълномощно, но представителната му власт е прекратила смъртта на наследодателя, настъпила ден преди изтеглянето на сумата и 4) ответникът е длъжен да върне полученото от банковото вземане с титуляр наследодателя в размери, съответни на наследствения дял на всеки от ищците.

Въззивният съд е приел, че с допълнителна молба ищците са претендирали и допълнително общата сума 17 106.39 $ - това, което е ответникът е изтеглил от банковите сметки преживе на наследодателя, но не е останало непотребено за нуждите на последния. Въззивният съд е намерил, че допълнителната молба следва датата на връчване на преписа от исковата молба, с нея са предявени нови искове, наред с първоначалните (заявени са били самостоятелни, правопораждащи различно вземане факти), а първостепенният съд в нарушение на чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснал „увеличение на размера“ на първоначалните искове, а с решението е отхвърлил и тях. Приемайки, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта, с която са отхвърлени новозаявените искове на наследниците на С. Е. срещу Н. Ж., въззивният съд го е обезсилил и е прекратил производството по тях.

Съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при … очевидна неправилност. По аргумент от буквалния прочит на разпоредбата, основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол не изисква касаторът да повдига правен въпрос и/ или да обоснове поне една от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК, но законът го задължава да обоснове в какво според него се изразява очевидната неправилност на решението. Правото на защита на ответника по касация е обезпечено и в стадия по селекция на касационната жалба (арг. от чл. 122, ал. 1 КРБ, вр. чл. 287 ГПК), а бланкетното, неконкретизирано позоваване от касатора на „очевидна неправилност“ осуетява изначално възможността за защита на ответника. Случаят е точно такъв. За онази част от решението, в която въззивният съд е упражнил правомощието по чл. 271, ал. 3, изр. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, но не го обоснова.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК липсва и за осъдителната част от въззивното решение. Въззивният съд е квалифицирал първоначалните искове за сумата 22 000 $ по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Той е намерил, че страните не спорят за онези факти, които са в тежест на ищците по тези искове, а именно за това, че: 1) на 18.11.2013 г. ответникът е изтеглил от банковата сметка на С. Е. сумата 22 000 $; 2) титулярът на вземането е починал на 17.11.2013 г. и 3) ищците са тримата му наследници по закон. Ответникът не е оспорил твърденията, че пред банката се е легитимирал с пълномощно, включително за свързания с въведените с исковете твърдения за липса на основание да получи сумата довод, че смъртта на наследодателя, настъпила на предния ден, е прекратила представилелната му власт по представеното пред банката пълномощно (чл. 41, ал. 1 ЗЗД). Въззивният съд е съобразил, че ответникът е оспорил исковете с различни твърдения, респ. възражение. Той е твърдял, че наследодателят на ищците му е завещал с нотариално завещание от 03.06.2010 г. свое имущество, а заветът е основанието да задържи сумата 22 000 $. Този спор е бил пренесен и пред втората инстанция, включително относно основателността на довода на наследниците на С. Е. за унищожаемост на завещанието (чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН).

За да реши този спор въззивният съд е съобразил изявената в завещанието воля: „Аз, С. Т. Е. … (белези, индивидуализиращи завещателя) … в пълно съзнание за значението и последиците на моите действия завещавам всичките си движими вещи – мебели, картини, дрехи и други, които ще останат след моята смърт, на Н. В. Ж. … (белези, индивидуализиращи ответника)“. Подложил я е на тълкуване, прилагайки критериите по чл. 20 ЗЗД (арг. от чл. 44 ЗЗД), за да заключи, че вземанията по банковите сметки на С. Е. не са сред завещаното имущество (завещани са били само движимите му вещи), поради което на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ответникът следва да върне на наследниците сумата 22 000 $, която е получил от банковия влог на наследодателя. Вземанията са друго, различно по вида си имущество от движимите вещи на наследодателя.

Въззивният съд не е бил длъжен и не е разсъждавал, дали парите имат правното битие на движими вещи. Това е така, защото предмет на иска не е вземане за получена без основание движима вещ - пари на наследодателя в размер на 22 000 $, а вземане за получена без основание сума от 22 000 $ от банковия влог на наследодателя. Липсата на мотиви, които надхвърлят правния спор, не осъществява основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Това основание за допускане на касационния контрол липсва и в онази част от решението, с което въззивният съд е потвърдил първоинстанционното за отхвърляне на насрещния иск по чл. 232, ал. за сумата 19 500 евро – наем за жилището в [населено място], [улица], ет. 7, ап. 62 в периода 01.08.2010 г. – 17.11.2013 г. Въззивният съд е приел, че за установяване на твърденията на Н. Ж. за сключен с наследодателя на ищците договор за наем са били ангажирани само гласни доказателства чрез разпит на свидетели. Отказът да ги обсъди е основал на забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК, която не допуска свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5 000 лв., приемайки че договорът за наем е на стойност 38 138 лв. Дали преценката му е правилна в настоящото производство по селекция на касационната жалба не може да се прецени, но въззивното решение съдържа необходимите мотиви, които покриват забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК.

При този изход на делото в тежест на касатора следва да се поставят разноските, извършени от ответника по касация Т. П. пред настоящата инстанция. Те се изразяват в заплатения адвокатски хонорар.

При тези мотиви, съдът

ОПРЕДЕЛИ: ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Н. В. Ж. срещу решение № 215/ 21.01.2020 г. по гр. д. № 2156/ 2019 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 6296/ 10.10.2018 г. по гр. д. № 6079/ 2014 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил исковете на Н. В. Ж. срещу Т. К. П., К. К. П. и Н. К. П. за сумите:

· 2 500 лв. – възнаграждение за труд по договор за гледане на С. Е. в периода 01.06. – 01.11.2013 г.;

· 200 лв. – възнаграждение за оказана помощ като придружител при болничен престой на С. Е.;

· 2 000 лв. – разноски за погребението на С. Е.;

· 90 лв. – такса и разходи за снабдяване с удостоверение и

· 3 112 лв. – законните лихви върху тези главници в период преди предявяването на насрещните искове.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 215/ 21.01.2020 г. по гр. д. № 2156/ 2019 г. на Софийски апелативен съд в останалата негова част.

ОСЪЖДА Н. В. Ж. да заплати на Т. К. П. сумата 600 лв. – разноски пред Върховен касационен съд.

Определението може да се обжалва в първата част от Ж. пред друг състав на Върховен касационен съд с частна жалба в 1-седмичен срок от връчването на преписа, а в останалите части е необжалваемо.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.