О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 405София, 21.02.2024 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 596/2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Пътинженеринг“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 739 от 22.11.2022 г. по т. д. № 123/2022г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 1615 от 07.09.2916 г. на СГС, 20 с-в, по т. д. № 6530/2013г., са отхвърлени предявените от касатора срещу Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“, [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал.1 във връзка с чл. 266 ЗЗД за сумата 119 014.89 лв., представляваща възнаграждение за извършени допълнителни СМР по договор за изработка от 28.05.2009г. и иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 20 000 лв., представляваща неустойка за забава върху главницата.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени основания в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода за недължимост на възнаграждение за извършените от него допълнителни СМР на процесния обект, като отново аргументира поддържаната в хода на процеса своя теза, че същите са били наложителни и че с приемането на работата на обекта като цяло възложителят е изразил съгласие и с тяхното извършване. Релевира изрично оплакване, че въззивният съд не е съобразил и коментирал приложената по делото кореспонденция между страните, в т. ч. и изпратените от него до възложителя и до Министерство на транспорта писма с искане за заплащане на тези работи. Освен това, според касатора решаващият състав неправилно е счел, че е следвало писмено да уведоми възложителя за необходимостта от изпълнението на нови работи, без да съобрази, че писмената форма не е форма за действителност на договора за изработка.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с твърдението, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Представлява ли законно и допустимо изменение на договора, сключен на осн. чл. 31 от Наредба за възлагане на малки обществени поръчки (отм.), извършването на допълнителни СМР, които допълнителни СМР са изцяло по вина на възложителя, тъй като не са били съобразени с първоначалния проект, след като възложителят е бил писмено уведомен за това, не е възразил за възникналите допълнителни СМР, същевременно е приел писмено бeз възражение с държавно-приемателна комисия всички извършени СМР, както и са налице съставени и подписани актове по приемането на допълнителните СМР; 2. Макар и възложителят да не е възложил предварително писмено извършването на допълнителни СМР, представлява ли валидно възлагане на процесните допълнителни СМР, съгласно сключения договор на осн. чл. 31 от НВМОП (отм.), след като възложителят е бил писмено уведомен за необходимостта от извършването на допълнителни СМР, които допълнителни СМР са изцяло по вина на възложителя, тъй като не са били съобразени с първоначалния проект, не е възразил за извършването им, дори е потвърдил същите чрез конклудентни действия и е приел същите писмено с протокол, без възражение, с държавно-приемателна комисия и са налице съставени и подписани актове по приемането на допълнителните СМР; 3. Макар и възложителят да не е възложил предварително писмено извършването на допълнителни СМР по договор, сключен на осн. чл. 31 от НВМОП (отм.), приел ли е същите и следва ли да заплати на изпълнителя стойността на качествено извършените и приети писмено с държавно-приемателна комисия СМР, след като възложителят е бил писмено уведомен за необходимостта от извършването на допълнителни СМР, които допълнителни СМР са изцяло по вина на възложителя, тъй като не са били съобразени с първоначалния проект, не е възразил за извършването им, дори е потвърдил същите чрез конклудентни действия и е приел същите писмено с протокол, без възражение, с държавно-приемателна комисия и са налице съставени и подписани актове по приемането на допълнителните СМР; 4. Валидно ли са възложени допълнителните СМР по договора, сключен на осн. чл. 31 от НВМОП (отм.), след като е установено постигането на съгласие, независимо от формата, в която съгласието е обективирано и след това същите са приети писмено, без възражение, с протокол и с държавно-приемателна комисия; 5. Действията по приемане на цялостно изпълнение на проекта по договор, сключен на осн. чл. 31 от НВМОП (отм.), представляват ли приемане на допълнително извършени СМР, за чието извършване възложителят е бил уведомен писмено, но не е потвърдил писмено, представляват ли действия по приемане на допълнително извършени СМР, които допълнителни СМР са изцяло по вина на възложителя, тъй като не са били съобразени с първоначалния проект“.

Отделно от това, касаторът заявява и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с оплакванията в касационната жалба.

Ответникът по касация – Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“, [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 03.04.2023 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Третите лица-помагачи на ответника – „Ей Би Си Мениджмънт“ ЕООД, [населено място] и „Контрол инвест“ ЕООД, [населено място] – не заявяват становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, в настоящия състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата е процесуално допустима обаче само в частта, с която е атакувано въззивното решение досежно иска по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, тъй като цената на същия (119 014.89 лв.) е над установения в закона минимален праг 20 000 лв. за допустимост на касационния контрол за решенията по търговски дела, каквото е и настоящото дело. Доколкото цената на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД не надвишава тази сума, постановеното по него въззивно решение е изключено от касационно обжалване и поради това касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

По касационната жалба в допустимата й част:

При постановяване на обжалваното решение по реда на чл. 294 ГПК, след връщането на делото за ново разглеждане с решение № 151 от 01.02. 2021 г. по т. д. № 2227 /2019 г. ВКС, II т. о., въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: Между страните е сключен договор от 28.05.2009 г. с предмет „Строителни и монтажни работи - Разширение и развитие на вътрешна пътна мрежа - паркинг на Летище „Пловдив“, с който ответникът Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“ е възложил на ищеца „Пътинженеринг“ ЕООД, [населено място] да извърши строително-монтажни работи, определени по обем и качество в договора; Дружеството е изпълнило изцяло и в срок договорените видове СМР, като същите са приети от възложителя; С тристранен протокол от 26.06.2009 г., комисия в състав от представители на възложителя, изпълнителя и строителния надзор е констатирала извършването на допълнителни количества СМР, които не са част от предмета на договора; С протокол образец 16 от 11.08.2009 г. на Държавна приемателна комисия е установена годността за ползване на строежа.

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска за заплащане стойността на допълнителните СМР, извършени във връзка с процесния договор, въззивният съд е приел, че не са изпълнени изискванията както на самия договор, така и на закона. По-конкретно, счел е, че допълнителните работи са извършени, без да е спазена клаузата на чл. 10, т. 3, предвиждаща задължение на изпълнителя да уведоми незабавно писмено възложителя, когато констатира необходимостта от изпълнението на нови видове работи и да не предприема извършването им до писменото им възлагане от възложителя, както и санкция за неизпълнение на това задължение – изпълнените работи без писмено възлагане са за сметка на изпълнителя. Приел е също, че доколкото е сключен на основание чл. 31 от Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки (отм.), съгласно чл. 43, ал. 2 от Закона за обществените поръчки (отм.) договорът не може да бъде изменян от страните, освен по изключение – в изчерпателно посочени случаи, сред които обаче настоящата хипотеза не попада.

Според решаващия състав, за да е налице изменение на договора по чл. 43, ал. 1, т. 1 ЗОП (отм.), следва да се касае за непредвидени обстоятелства и изменението да не води до увеличаване стойността на договора, докато в случая от събраните по делото доказателства не се установява нито поради какви причини се е наложило извършването на претендираните допълнителни СМР, нито че те са наложени от предписания на държавни органи, неправилно зададени предварителни параметри на поръчката, неправилни изчисления по проекта за изпълнение и други подобни, като с оглед ясно формулираните задължения на изпълнителя в тази насока, не може да се приеме, че само показанията на разпитания свидетел доказват необходимостта от извършването на допълнителните СМР. Въззивният съд е посочил, че дори да се приеме за доказана необходимостта от извършването на допълнителните СМР, неизпълнението на задължението по чл. 10, ал. 3 от договора води до оставането на разходите за сметка на изпълнителя.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. В случая, поставените от касатора-ищец въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на цитираната задължителна практика. Въпросите касаят изцяло правилността на въззивното решение и по-конкретно правилността на извода – обвързващо за страните ли е устното възлагане на допълнителните СМР, без да е спазено предвиденото в чл. 10, т. 3 от договора задължение за писмено уведомяване на възложителя и за писмено възлагане на работите, след като същите са били приети без възражения. Отговорът на тези въпроси предполага извършването на тълкуване на клаузите на сключения между страните договор и анализ на събраните по делото доказателства, каквото обаче е възможно само при разглеждане на касационната жалба по същество, но не е основание за допускането на касационния контрол. Отделно от това, изводът на въззивния съд, че не е осъществена процедурата по чл. 10, ал. 3 от договора, не е единствено обуславящ за отхвърляне на претенцията за заплащане на възнаграждение. Като самостоятелен аргумент за недължимост на такова е посочена липсата на предпоставките на чл. 43, ал. 2 ЗОП (отм.), доколкото от събраните по делото доказателства не са установени причините, наложили извършването на допълнителните СМР, т. е. не е доказано, че същите са непредвидени, както и че не се увеличава общата стойност на договора. Във връзка с тези съображения обаче не са поставени въпроси.

Освен поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, ГПК, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради недоказаност на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както е разяснено в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, това основание е формирано от две кумулативни предпоставки – значение на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като задължение на самия касатор е да аргументира наличието на всяка от тях. В случая това изискване не е изпълнено – основанието е заявено бланкетно, чрез цитиране на законовата разпоредба, без да са изложени конкретни доводи в подкрепа на същото.

На последно място, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е аргументирано с оплакванията в касационната жалба за неправилност на решението, което обаче не покрива изведените в практиката критерии за „очевидност“.

С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 739 от 22.11.2022 г. по т. д. № 123/2022г. на Софийски апелативен съд в частта, касаеща предявения от „Пътинженеринг“ ЕООД, [населено място] срещу Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“, [населено място] иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 119 014.89 лв., представляваща възнаграждение за извършени допълнителни СМР по договор за изработка от 28.05.2009г.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Пътинженеринг“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 739 от 22.11.2022 г. по т. д. № 123/2022г. на Софийски апелативен съд в останалата негова част.

ОСЪЖДА „Пътинженеринг“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“, [населено място], [улица], ет. 4 юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 300 (триста) лева.

В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, определението подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия в едноседмичен срок от връчването му на страните. В останалата му част същото е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: