В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и петнадесета година в състав:

П.: Ц. Г. ЧЛЕНОВЕ: И. П. МАЙЯ РУСЕВА

като изслуша докладваното от съдия П. гр. д.№ 6763 по описа за 2014г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид

следното:

Производството е с правно основание чл. 288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представляван от изпълнителния директор Г., чрез процесуалния представител юрисконсулт Л. против въззивно решение № 253 от 8.07.2014г. по в. гр. д. № 292 по описа за 2014г. на Добричкия окръжен съд, с което е обезсилено решение № 13 от 6.03.2014г. по гр. д.№ 315/13г. на Районен съд Тервел и е прекратено производството по делото, като са присъдени направените разноски.

Като основание за допустимост на подадената касационна жалба се сочи това по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК, като поставя въпроса: Допустимо ли е производството по чл. 422 ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК когато липсва идентичност между вземането по издадената заповед за изпълнение и вземането, предмет на предявения установителен иск? К. излага доводи за неправилност на постановения акт, като счита, че съдът не е изложил мотиви и не се е произнесъл по същество по иска, с който е сезиран. Счита, че когато въззивния съд, при непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме различна от дадената в първоинстанционния акт правна квалификация, той следва да реши спора съобразно действителното правно основание, защото неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват допустимостта и основателността й

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното:

В. състав е обезсилил постановения акт след като е приел, че липсва идентичност между предявения иск за установяване на вземането и вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение. /Вземането, предмет на образуваното ч. гр. д.№ 25852/09г. на СРС е „5 628.60лв., дължим наем съгласно настанителна заповед № 2932 от 30.12.97г.”, за което тъй като е посочено, че произтича от „неизпълнение на наемно правоотношение” съдът е квалифицирал по чл. 228 от ЗЗД, а петитумът на иска, предмет на настоящето производство е установяване съществуването на вземане в размер на 5 628.60лв. „обезщетение за ползване на имот след прекратяване на наемно правоотношение, възникнало по силата на настанителна заповед № 2932 от 30.12.97г. за периода м. декември 2008г. – м. април 2009г.”, което съдът е квалифицирал по чл. 236 ал. 2 от ЗЗД. Констатирал е, че в исковата молба са изложени доводи за правоотношение, произтичащо от ползване без основание, което е различно от заявеното в заповедното производство, където като основание за ползване е посочена настанителна заповед № 2932 от 30.12.1997г.

При тези факти, с оглед изложените от съда мотиви и с оглед съдържанието на поставения въпрос /от който е ясно, че касаторът не оспорва липсата на идентичност на вземанията/, настоящият съдебен състав намира, че по него не следва да се допуска касационно обжалване. Това е така, защото поставеният от касатора въпрос е от значение за изхода на спора, но е разрешен от въззивния съд съгласно установената практика – например постановени по чл. 290 от ГПК решения № 152 от 28.04.2014г. по гр. д.№ 7541/13г. на ІV гр. о., № 171 от 24.04.2012г. по гр. д. № 801/11г. на ІV гр. о., № 50 от 29.06.2012г. по гр. д.№ 716/11г. на ІV гр. о., № 412 от 5.02.2014г. по гр. д.№ 2190/13г. на ІV гр. о. на ВКС. В тях е прието, че правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК има само кредитор, който ще установява съществуването на вече оспореното в заповедното производство вземане. Целта е с решението по този иск да се признае или отрече същото право, за което е издадена заповедта за изпълнение. Така предявения иск е продължение на защитата на кредитора по повод направени в заповедното производство възражения на длъжника, поради което не може да се променя материалноправната характеристика на вземането и да се иска от съда да се произнася по нещо, различно от предявеното в заповедното производство. Съдът е длъжен да извърши преценка за идентичност на претендираното материално право и я прави въз основа на неговата индивидуализация, въведена от ищеца по иска за съществуването на вземането. В този смисъл – недопустимо /поради липса на правен интерес/ е производство по чл. 422 ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК при липса на идентичност на вземането по издадената заповед за изпълнение и предмета на предявения установителен иск. В тази хипотеза въззивният съд не може да се произнесе по иск с различна правна квалификация от тази, въз основа на която е издадена заповедта за изпълнение, а следва след като констатира липса на правен интерес от предявяване на установителния иск, да прекрати производството.

Мотивиран от гореизложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2940 от 28.04.2014г. по в. гр. д. № 10764 по описа за 2013г. на Софийски градски съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

П.:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.