Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Л. С. срещу решение №.531/8.04.2014г. по г. д.№.496/14г. на Окръжен съд Варна – с което е отменено реш. №.5399/30.11.13г. по г. д.№.7728/12г. на Районен съд Варна, 33с., по чл. 250 ГПК и е постановено допълване на първоинстанцион ното решение – като е обявявено, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпруга Б. С. на основание чл. 49 ал. 3 СК, същият е осъден да предаде владението и ползването на семейното жилище на майката Т. С. и децата Н. и С. С. на основание чл. 56 ал. 2 СК, Т. С. е осъдена да плаща на Б. С. месечен наем в размер на 150лв. за ползване на семейното жилище на основание чл. 57 ал. 2 СК.

Ответната страна Т. Н. С. оспорва жалбата.

Постъпила е жалба и от Т. С. срещу решение №.947/ 19.06.2014 за допълване на реш. №.531/8.04.2014г., с което въззивната й жалба срещу първоинстанционното решение в частта по искането за изменение на режима на лични контакти е оставена без уважение.

Ответната страна Б. С. не взема становище по жалбата.

Агенция за социално подпомагане В. не взема становище.

К. жалби са подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащи на касационно обжалване въззивни решения и са процесуално допустими.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:

С решение №.531/8.04.14г. въззивният съд е приел, че молбата за допълване е основателна, и я е уважил изцяло. Посочил е, че съдът е дължал произнасяне по вината на съпруга, доколкото съпругата е предявила насрещен брачен иск за прекратяване на брака по вина на съпруга, а с влязло в сила определение от първото съдебно заседание производството е прекратено само по искането за произнасяне по вината на ответника по първоначалния иск-т. е. на съпругата; при това положение, при липса на прекратително определение в частта, касаеща насрещния иск за прекратяване на брака по вина на съпруга, съдът е бил надлежно сезиран с него и е дължал произнасяне. По отношение на ползването на семейното жилище е прието, че макар да не е имало искане за опразването му, съдът е следвало да включи и диспозитив в този смисъл предвид служебно вмененото му задължение и необходимостта от предоставяне на адекватна защита на интересите на родените от брака непълнолетни деца, и доколкото липсата на такъв поставя в невъзможност страната да реализира правата си по принудителен път при нежелание на ответника да освободи жилището. Същевременно, доколкото съпругата е подала молба за определяне на дължимия наем по реда на чл. 57 ал. 2 ГПК, по която липсва произнасяне, наемът следва да се определи от въззивната инстанция. Съдът е отразил, че като е проучил обявите на сайт за наеми в [населено място], е установил, че средният пазарен месечен наем за тристаен обзаведен апартамент е 350лв., и на тази база, след приспадане на наем, съответен на ползването от двете непълнолетни деца, е определил дължимия от съпругата такъв. С решението №.947/19.06.14г. е прието, че не са налице основания за промяна на определения режим на лични контакти с бащата, доколкото децата са достатъчно големи, за да могат да прекарват при него по две съботи и недели в месеца с преспиване.

Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т. 1-т. 3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т. 1/, решаван противоречиво от съдилищата /т. 2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т. 3/.

По жалбата на касатора Б. С.:

К. се позовава на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по въпросите„може ли въззивният съд да допълни първоинстанционното решение без надлежно да е сезиран за това и при влязло в законна сила определение по въпроса за вината за разстройството на брака, което не е обжалвано от страните /опр. №.1219/1.11.13 по г. д.№.4376/13г., ІV ГО на ВКС/ и „за приемане за разглеждане на иск, който никога не е бил предявен” /т. 5 от Т./9.12.13г. по т. д.№.4/12 на ОСГТК на ВКС/, както и по въпроса „може ли въззивният съд, едва във въззивното производство, да определи наемна стойност на апартамент без да има специални знания и опит за това, без да ползва вещи лица - независими експерти?” - който е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.

Във връзка с първия поставен въпрос основанието на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК не е налице. В. съд не е приел, че може да допълни решение без надлежно сезиране. Напротив, изрично е посочил, че е налице влязло в сила определение за прекратяване на производството само в частта по искането за установяване на вина на съпруга – като при това положение се дължи произнасяне по направеното от съпругата в насрещния иск искане за признаване на вината на съпруга й в съответствие с чл. 49 ал. 3 ГПК. Отделно от изложеното, цитираното от касатора определение е такова по чл. 288 ГПК и не съставлява задължителна практика по смисъла на т. 2 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010 на ОС на ОСГТК на ВКС.

По отношение на втория въпрос основанието на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК също не е налице. Сочената от касатора практика /т. 5 от ТР 1/9.12.13г. по т. д.№.4/12 на ОСГТК на ВКС/ касае недопустимост на въззивно решение в хипотеза, когато е постановено по нередовна искова молба поради противоречие между

обстоятелствената част-в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума - насочен срещу друго лице, и правомощието на касационната инстанция да обезсили решението и върне делото за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Предвид изложеното тя е неотносима към поставения въпрос и постановеното от въззивния съд осъждане на съпруга да предаде владението и ползването на семейното жилище на майката и ненавършилите пълнолетие деца, на които то е предоставено. Същевременно следва да се има предвид, че мерките относно ползването на семейното жилище са акт на спорна съдебна администрация, а не на правораздаване /не признават или отричат материални субективни права със сила на пресъдено нещо, а определят реда и начина за упражняването им/, а служебното задължение на съда да охрани интересите на ненавършилите пълнолетие деца - когато се произнася относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето с другия родител, ползването на семейното жилище и издръжката им, има за основна последица отсъствието на каквито и да било процесуални срокове и преклузии за предявяване на искания и представяне и събиране на доказателства както за съда, така и за страните /реш.

№.64/8.03.2013 на ВКС по г. д.№ 396/2012, IV ГО на ВКС по чл. 290 ГПК/.

Във връзка с третия поставен въпрос основанието на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК е налице - тъй като по него няма постановена задължителна съдебна практика, а произнасянето на въззивния съд по същия е обосновало извода му относно основателността на иска. На касатора следва да се укаже да внесе 36лв. ДТ по сметка на ВКС за разглеждане на жалбата му.

По жалбата на касатора Т. С.

Изложението на касатора не съдържа въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2009 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС /т. 1/, материалноправният или процесуалноправният въпрос, формулиран в изложението по чл. 284 ГПК, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая жалбоподателят не е посочил конкретен въпрос, във връзка с който се позовава на хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението се съдържат общи оплаквания за допуснати нарушения на материалноправни и процесуалноправни разпоредби, а касационният съд не е оправомощен сам да формулира въпроси /т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/. Следва да се има предвид и, че несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилни ли са дадени фактически констатации на въззивния съд и обосновано ли е решението му. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281 т. 3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл. 280 ал. 1 ГПК. Предвид изложеното, с оглед липсата на годно общо основание по чл. 280 ал. 1 ГПК, реш.№.947/19.06.14 не следва да се допуска до касация

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА

касационното обжалване на решение №.531/8.04.2014г. по г. д.№.496/14г. на Окръжен съд Варна.

ДАВА

едноседмичен срок на касатора Б. С. да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 36лв. и да представи доказателства за това в деловодството, като при неизпълнение касационното производство ще бъде прекратено.

ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА

след изпълнение на указанията на Председателя на Трето гражданско отделение

за насрочване.

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на решение №.947/19.06.2014 по г. д.№.496/14г. на Окръжен съд Варна.

Определението е окончателно.

П.: ЧЛЕНОВЕ: