О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50012
София, 05.02.2024 година
Върховният касационен съд на Р. Б. първо търговско отделение, в закрито заседание на петнадесети януари две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. Ч.
ЧЛЕНОВЕ: В. Х.
Е. А.
изслуша докладваното от съдията Чаначева т. дело № 332/2022 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Ю. Б. АД, [населено място] и насрещна касационна жалба на Д. А. Р. против решение № 839 от 14.07.2021 г. по т. д. № 4066/2020г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си –адв. М. К., след очертаване на частите, в които обжалва съдебният акт / тези, с които предявените искове са уважени частично/ е посочил, че според него е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, страната е поддържала, че въззивният съд „погрешно“ дал разрешение на процесуалноправните въпроси – 1/“ При постановяване на възивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка страните длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност…2 / „ Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички защитни доводи и възражения на страните… 3/ „ Длъжен ли е съдът при постановяване на въззивното решение да обсъди приетите по делото експертизи наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви ако възприема експертното заключение.“ Касаторът е направил оплакване, че съдът произволно извел изводи относно валутата, в която трябва да се внасят погасителните вноски по сключения между страните договор за кредит, че ако съдът бил обсъдил експертните заключение поотделно и в съвкупност щял да достигне до различни изводи, относно валутата на погасяване и усвояване на средствата. Заявено е, че съдът не бил обсъдил, че кредитополучателя подписал искане за това кредитът да бъде в размер на равностойността на швейцарски франкове, че ответницата била „ най - малко среден потребител“, че валутния риск се разпределя между страните по сделката и др. подобни оплаквания, които не са свързани с конкретно доказателство, а изцяло са с оглед изразено несъгласие с изводите на състава.Страната още веднъж е заявила, че с решението съдът бил дал „ неправилно разрешение „ на горните въпроси, след което пространно е посочвал съдебни актове с лаконична извадка от мотивите, свързана с процесуалните задължения на въззивната инстанция. Касаторът е счел за релевантни в хипотеза на чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпроси, които е свързал с тълкуване на договора за кредит – като дали следва съдът да тълкува целия договор за кредит за изясняване волята на страните, при преценка за неравноправност на отделни клаузи следва ли те да бъдат тълкувани съобразно целия договор и следва ли съдът да изследва обстоятелствата пи които е сключен целия договор. Направено е общо оплакване, че с оглед неправилни изводи, относно това, че страните били уговорили кредита в швейцарски франкове, еврото било количествен измерител и др. Страната е изброила общо съдебна практика – тълкувателна и казуална. Цитирала е части от решения на ВКС във връзка със задълженията на съда по приложението на чл.20 ЗЗД.Поддържано е още основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК в каквато връзка са формулирани следните въпроси – 1/ „ Като се има предвид, че валутата на кредита е част от същественото съдържание на всеки договор за ипотечен и банков кредит сключен с потребител, подлежи ли на преценка за неравноправност или е изключена от контрола по същество клауза от договор за кредит, сключен с потребител, с която страните са уговорили, че погасителните вноски са дължими във валутата, в която кредитът е разрешен и усвоен „2/„ Ясна и разбираема ли е договорна клауза в договор за ипотечен кредит сключен с потребител и в чуждестранна валута, която съставлява част от основното съдържание на Договора, и с която страните са се разбрали кредитът да се предоставя в определена чужда валута, но равностойността на кредита е посочена в националната валута, а точния му размер се определя в деня на усвояване на кредита“ , 3/ „ Допустимо ли е съдът в мотивите на решението да приеме, че страните по договор за ипотечен кредит сключен в чуждестранна валута са постигнали съгласие за кредит в евро / лева, а не в ясно и изрично записаното в договора за кредит валута – щвейцарски франка“. Страната е направила оплаквания за неправилност на изводите на състава в контекста на защитната си теза, като отново е подчертала, че въззивният съд е дал „неправилно разрешение“ на посочените въпроси. Поддържано е противоречие с практика на СЕС, като са цитирани части от решение по дело С-186/16 СЕС и определение по дело С-119/2017 СЕС и пространно е обсъдена тази практика, както и заключението на Генералния адвокат по дело С-186/16 СЕС, Директива 93/13 и други актове на СЕС. В същата насока и отново във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК са поставени въпросите –„ Към кой момент следва да се преценява, че дадена договорна клауза е в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен кредит, сключен в чуждестранна валута/ швейцарски франка/ към която еврото / лева няма фиксиран курс“, както и въпрос в същата хипотеза дали е допустимо неблагоприятните последици да се възложат на търговеца. Разгледани са отново актове на СЕС, обсъдени и по повод другите поставени въпроси.В хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът е поставил въпросите -1/ „Основният характер на задължението по договора за ипотечен банков кредит - че то е в чужда валута – променя ли се от обстоятелството, че взетите назаем суми е била използвана от кредитополучателя не във валутата, уговорена в договора за кредит – швейцарски франкове, а в друга валута евро/лева“, 2/ Отговаря ли на изискването да бъде изразена на ясен и разбираем език договорна клауза от договор за ипотечен банков кредит, която предвижда кредитът да се погасява в чуждестранна валута, в която същият е разрешен и усвоен, ако нейното икономическо съдържание е разяснено и чрез друга клауза от договора, с която кредитополучателят е предупреден за валутния риск… 3/ „Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута не само от кредитодателя по договора – банката, но и от трето лице, неравноправна ли е договорената клауза за съгласие на потребителя с промяната на валутния курс…4/„ При договор за банков кредит в чуждестранна валута за сметка на страна с валутен риск при понижаване на курса на чуждестранната валута спрямо лева / евро, ако в договора за кредит е говорено кредитополучателя да поеме целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитополучателя поема риска при понижаване на курса на валутата. „ Страната е развила оплакванията си за неправилност на акта, така квалифицирани и от нея и е поддържала, че съдилищата противоречиво разрешавали така поставените въпроси, като п този начин е счела че е защитила допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като процесуалноправен е формулиран въпроса – „ Може ли съдът да присъди връщането на суми в евро въз основа на неравноправна клауза от договор, ако страните са договорили договор за кредит в швейцарски франкове и погасителните вноски са плащани в същата валута. „Направени са оплаквания, че ответницата по касация не била плащала в полза на банката в евро и други такива в контекста на защитната теза на банката, поддържана в хода на производството. Поддържано е противоречие с ТРОСГТК № 4/14г. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава извод за допускане на решението до касационно обжалване.
Поставените от него в раздел І три въпроса имат сходно съдържание и третират оплакването му, че въззивният съд не е разгледал всички доказателства, като не е обсъдил приета по делото експертиза. Като пояснение към тези въпроси, които могат да бъдат поставени по всеки спор, страната е направила оплакване, че съдът без да обсъди заключенията на вещото лице бил приел, че кредитът е усвоен в евро, а не в швейцарски франка. Доводът е фактически необоснован, като изведен от некоректна интерпретация на мотивите на въззивният съд, който изрично е мотивирал че със сключения договор за кредит банката е предоставила на кредитополучателя Р. кредитен лимит в швейцарски франка в размер равностойността в същата валута на 55000евро по курс „ купува „ за швейцарския франк към лева в деня на усвояване на кредита за покупка на недвижим имот. Или съдът е приел изрично, че кредита е договорен в швейцарски фракове и така е направил своите правни изводи за установяване неиндивидуалното договаряне на оспорените клаузи, установеност на твърдяното неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение. Нещо повече, въззивният съд подробно и обстоятелствено е мотивирал изводите си по изброените от страната обстоятелства, като общо изразеното несъгласие с тези изводи не означава немотивираност на акта.Същото е относимо и към експертното заключение, подробно обсъдено в рамките на предмета на спор. Поради това и поставените въпроси не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК т. е. не е налице общо основание. Извън това липсва мотивираност и на допълнителния критерий като общото изброяване на актове е ирелевантно след като липсва конкретно обосновано противоречие по определен въпрос. В тази насока възпроизвеждането на части от тълкувателна и казуална практика на ВКС не може да обоснове наличие на такова противоречие, което както бе отбелязано следва да е мотивирано конкретно, с оглед решаващ извод на въззивния съд и по поставен въпрос по който е допуснато правно разрешение в отклонение от така цитираната практика. Предвид изложеното, страната по така формулираните въпроси не обосновава извод за наличие на основен и на допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване.
Поставените в раздел ІІ въпроси не са релевантни, тъй като не са свързани с решаващите изводи на съда, който не е прилагал чл.20 ЗЗД в смисъла вложен от касатора чрез съдържанието на въпросите. Този извод се налага и от пространните оплаквания за неправилност на изводите на съда, с които касаторът е поддържал връзка с производството по чл.288 ГПК, като посочените от него оспорени мотиви относими към преценена неравноправност на клаузата на чл.6,ал.2 от договора на съда не са резултат от осъществено тълкуване, а решаващ извод по приложението на закона.
Поставените в раздел ІІІ и ІV въпроси са основани на разбирането на касатора относно неоснователността на исковете, а основното им съдържание е изведено от неправилно интерпретиране на мотивите на въззивната инстанция. Този извод произтича от това, че съдът изрично е приел, че кредитът е реално отпуснат и усвоен в определената с договора сума в швейцарски франка, като банката служебно е открила сметка в тази валута / блокирана/ и е превалутирала сумите в определен от нея курс на швейцарския франк.Прието е също така за доказано наличието на разлика в размера на предоставената от банката и усвоена от кредитополучателя сума по кредита и извършените погасявания, в резултат именно на валутните разлики между швейцарския франк и лева, като тази разлика не е част от основният предмет на договора за кредит, нито представлява цена на финансовата услуга, като е изведено, че е налице печалба на банката за сметка на кредитополучателя. Дори и от тези въпроси въпреки изложеното, да бъде изведен релевантен, по тях не е обоснован допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Страната не обосновава общо твърдяното противоречие, изразено, според нея в това, че съдът дал „неправилно разрешение“ по въпросите, което противоречало на становище на Генералния адвокат и решение С-186 на СЕС. Касаторът не е обосновал разбирането си и в контекста на това, че въззивният съд изрично се е позовавал на тази практика, като не е обобщено и нейното съдържание и разрешения, с оглед общо поддържаното противоречие. Така по решение №С-186 на СЕС, преюдициалното запитване се е отнасяло до тълкуването на чл.3, пар.1 чл.4,пар.2 Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.С това решение е прието, че неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на договора при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът знае. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба и отчитайки по-специално експертната компетентност и познания на продавача или доставчика в случая банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута.Съгласно практиката в постановеното от Съда на ЕС решение от 14.03.2013г. по дело С-415/11г. M. A. срещу C. D E. de C., T. i M. /C./, с което във връзка с отправено преюдициално запитване относно тълкуването на приложимата и в случая и съобразена изрично от въззивният съд Директива 93/13г. на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори СЕС се е произнесъл, че чл.3, пар.1 от Директивата да се тълкува в смисъл, че понятието значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право. Съгласно решение от 16.01.2014г. по дело С-226/12г., C. P. SA срещу Jose I. Menendez Alvarez за да прецени евентуалното наличие на значителна неравнопоставеност, запитващата юрисдикция трябва да отчита характера на стоката или услугата, за които е сключен договорът, като вземе предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, както и всички останали клаузи от договора. Съобразно решение от 26.04.2012г. по дело С-472/10г., N. Fogyasztovedelmi Hatosag срещу I. Tavkozlesi Z.. Националната юрисдикция, която в производството за преустановяване на нарушение се произнася по колективен иск от името на потребителите, предявен от определена в националното законодателство организация, следва да прецени с оглед на чл.3,пар.1 и 3 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори неравноправния характер на клауза, съдържаща се в общите условия по потребителски договори, с която продавач или доставчик предвижда едностранно промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали предвид всички съдържащи се в общите условия по потребителски договори клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите общи условия съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора.. Предвид транспонирането на посочената Директива в националното право на Р. Б. /пар.13а, т.9 ДРЗЗП тълкуването на термина значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя по чл.143 ЗЗП се извършва по смисъла на практиката на СЕС. Както бе посочено вече решение № С-186, цитирано от касатора, преюдициалното запитване се е отнасяло до тълкуването на чл-.3, пар.1 чл.4,пар.2 Директива 93/13 ЕИО на съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Същото е относимо и по отношение на необходимостта тези клаузи да бъдат договорени на ясен и разбираем език. С оглед изложеното, и при съобразяване, че при постановяване на обжалваното решение, практиката на СЕС, подробно разгледана в обжалваното решение, е съобразена от въззивния съд, чийто извод за приложимост на разпоредбата на чл.143 ЗЗП е формулиран на базата на преценката му, че спорните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, при съобразяване, че същите не са ясни и конкретни, че липсват определени в договора обективни обстоятелства, обуславящи правото на банката да променя размера на базовия лихвен процент, както и че не е предвидена в договора възможност потребителят да се откаже свободно от същия при едностранно изменение на условията по него от страна на банката доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е неоснователен.
Дори и от въпросите поставени в раздел V да бъде изведен релевантен, то налице би било единствено общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Общо разгледаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, самостоятелно развито от касатора чрез посочване, че решението противоречало на изброени актове на съдилищата и е възпроизведен неговия текст, предполага, че касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е развила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като не е изложила нито едни аргумент в подкрепа на разбирането си, за това, че е налице разглежданото основание. Тя не е обвързала противоречието с практиката на съдилищата / относимо към отменена процесуалноправна норма/ с основанието. Липсват каквито и да било доводи за неправилно формирана съдебна практика нуждаеща се от промяна, а и въобще от изброените решения на съдилищата не е установено, че същите обективират практика, поради неустановеност на влизането им в сила. Или дори и да се приеме че поставените във връзка с това основание въпроси са релевантни / въпреки че са изцяло свързани с защитната теза на касатора и преповтарят вече разгледаните въпроси/ то налице би било само общо основание при необоснован допълнителен критерий. Освен това по поставените въпроси, свързани с критериите за определяне индивидуалните договорености, наличието на неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП, неравноправния характер на клаузите и наличие на хипотезата на чл.144 ал.1, т.1 ЗЗП и чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП спрямо банка като доставчик на финансова услуга е налице константна съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение №77/15г. по гр. д. №4452/14 на ВКС, ГК, III г. о.,решение № 424/15 по гр. д. №1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о. /посочено в раздел І от изложението/, решение №51/16 по т. д. №504/16г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №95/16г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/16 по т. д. №154/16г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №165/16 по т. д. №1777/16г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №201/17г. по т. д. №2780/15г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, съгласно която предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са - клаузата да не е индивидуално уговорена; да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл.144,ал.3, т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143,ал..1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. Така формираната практика изключва по разглежданите въпроси основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено от касатора като налично. Освен това, в съответствие с нея, въззивният съд, след като е дефинирал изискванията, наличието, на които води до извод за неравноправност, е приел, че за да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл.143,ал.1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Прието е също така в съответствие с цитираната практика, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. Съобразено е и това, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори, както и от правната природа на договора за банков кредит е изведена необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП. Именно тези разрешения са възприети и от въззивният съд с обжалваното решение. В тази връзка поради наличие на константна практика на ВКС, страната не може да обоснове валидно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въпросът, поставен в раздел VІ, отнасящ се до уважаване на осъдителните искове в резервна валута не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е поставян в този контекст пред въззивния съд с въззивната жалба а е развит така за първи път в касационното производство. Следва още да се отбележи, че цитираното ТР ОСГТК № 4/14г. е ирелевантно в случая, тъй като съдът не е коментирал и присъждал равностойност на договорено при изпълнение на насрещно поето задължение по договор. Доводът, освен това, че надвзетата от банката неправомерно разлика е била присъдена в евровата равностойност на швейцарския франк, а не в швейцарски франка, обосновава довод за неудовлетвореност на кредитополучателя, а не на банката.
С оглед така депозираното изложение не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
При този изход на спора не подлежи на разглеждане подадената насрещна касационна жалба на основание чл.287,ал.4 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 839 от 14.07.2021 г. по т. д. № 4066/2020г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: