ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2500

30.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1553 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. С. Н., чрез адв. Д. Б. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 758/06.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1702/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 4 с-в, с което изцяло е потвърдено решение № 261059/24.03.2022 г., постановено по гр. д. № 4014/2019 г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 3 с-в, с което е отхвърлен предявеният от Р. С. Н. срещу „Е. М. ЕООД отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване със сила на пресъдено нещо, че Р. С. Н. не дължи на „Е. М. ЕООД сумата общо от 24648,74 евро, представляваща сборът от следните суми: 1) 18376,91 евро – главница; 2) 3784,25 евро – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва); 3) 2487,58 евро – възнаградителна лихва и 4) 1896,18 лв. – изпълняеми права по издадения на 25.08.2010 г. изпълнителен лист по гр. д. № 38998/2010 г. по описа на СРС, 55 с-в, поради изтекла погасителна давност.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като е постановено при неправилно приложение на процесуалния закон, а именно – макар и въззивният съд да е счел, че поради бездействието на взискателя изпълнителното дело е било перемирано на 01.12.2023 г., е достигнал до незаконосъобразния правен извод, че извършените след този момент изпълнителни действия – с начална дата от 17.01.2014 г., са действителни и са били годни да прекъснат теклата погасителна давност. Според касатора към 01.12.2018 г. (5 години след прекратяването на изпълнителното дело – поради настъпила перемпция) оспорените вземания са били покрити с изтекла 5-годишна погасителна давност, поради което не са били годни за принудително удовлетворяване чрез помощта на държавната принуда.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните?“ (по този въпрос твърди противоречие както със задължителната, така и с казуалната практика на ВКС – ТР № 1/9.12.2013 г. по тьлк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 55/3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 111/3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о.); 2. „Длъжен ли е въззивният съд да допълни доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК чрез даване на указания за подлежащи на доказване факти?“ (по този въпрос твърди противоречие с тълкувателните разяснения, дадени по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС); 3. „Кога настъпва прекратяването на изпълнителното производство поради перемпция?“ и 4. „Има ли правно значение липсата на отговор от трето за изпълнителното дело лице за срока на перемпцията и какво е то?“ (по последните два процесуалноправни въпроса твърди противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена по т. 10 от ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че с предявяване на отрицателния установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът по изпълнението иска със сила на пресъдено нещо да отрече субективното право на кредитора-взискател на принудително удовлетворяване на изпълняемите права, обективирани в издадената на 25.08.2010 г. по ч. гр. д. № 38998/2010 г. по описа на СРС срещу ищцата и още двама солидарни длъжници заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Приел е, че процесното изпълнително дело № 20118510400176 по описа на ЧСИ, с рег. №851 по регистъра на КЧСИ е образувано по молба от 08.02.2011 г. на праводателя на ответника „Р. Б. ЕАД, с която е поискано осъществяването на следния изпълнителен способ - запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, но е и възложено на ЧСИ да определи друг способ на изпълнение съгласно чл. 18 ЗЧСИ. Въззивният съд е приел, че не е спорно между страните правнорелевантното обстоятелство, че към 01.12.2011 г. заповедта за изпълнение е влязла в сила - поради неподадено от длъжника Р. Н. възражение в 2-седмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК (в релевантната редакция на тази правна норма). В този смисъл, изяснил е, че вземанията, по отношение на които заповедта за изпълнение е влязла в сила, се погасяват с общата (5-годишната) погасителна давност, като приложение намира разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Счел е, че съобразно правилото, уредено в чл. 439, ал. 2 ГПК, за основателността на този отрицателен установителен иск трябва да се изследват само обстоятелства, настъпили след влизане в сила на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК.

Апелативният съд е съобразил, че на 01.12.2011 г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до множество банки, с които са наложени запори върху банкови сметки на ищцата-длъжник по изпълнението (те били връчени на 13.12.2011 г.). В отговори от ТБ „Виктория“ от 13.09.2017 г. и от 18.05.2018 г. било удостоверено, че банката е актуализирала запора, наложен на 13.12.2011 г., като на 18.05.2018 г. е превела от банковата сметка на длъжника сума от 3,93 лв. по сметка на ЧСИ. Въззивният съд е достигнал до фактическото съждение, че по делото липсват доказателства ЧСИ да е приложил друг способ на изпълнение срещу длъжника Н. в следващите две години, считано от налагането на запорите върху банковите сметки на 13.12.2011 г. С молба от 28.08.2013 г. взискателят (банката) е уведомил ЧСИ за извършеното от него прехвърляне на процесните изпълняеми права в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. На 5.09.2017 г. ЧСИ е наложил запор върху всички сметки на ищцата в „Банка ДСК“ ЕАД, като запорното съобщение е връчено на банката на 8.09.2017 г. На 18.10.2017 г. ЧСИ е изпратил запорно съобщение на трето задължено лице - „Айвън кар“ ЕООД, за налагане на запор върху вземането на ищцата от трудово правоотношение, но то не е връчено на това трето лице. С влязло в сила постановление от 10.10.2018 г. ЧСИ е прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като е счел, че изпълнителното дело е перемирано вследствие процесуалното бездействие на взискателя в продължение на две години.

Съдът, съобразявайки задължителните тълкувателни разяснения, дадени в ТР от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че погасителната давност не тече на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като за тях намират приложение задължителните тълкувателни постановки по ППВС № 3/1980 г. - при перемиране на изпълнителното дело при действието на този тълкувателен акт новата погасителна давност започвала да тече от прекратяването му. Въз основа на тези правни съждения апелативният съд е достигнал до правния извод, че по процесното изпълнително дело, образувано преди приемане на ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност за релевантните парични вземания не е текла до 26.06.2015 г. Обстоятелството, че взискателят е възложил на ЧСИ да избира способа за изпълнение съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ и че третото задължено лице ТБ „Виктория“ е изпълнило задължението си за съобщаване на данни по чл. 508, ал. 1 ГПК с голямо закъснение, не обуславяло санкционирането на взискателя с уредената в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК процесуална последица - прекратяване на изпълнителното производство поради настъпила перемпция вследствие на непоискано извършване на нови изпълнителни действия след налагането на 13.12.2011 г. на запорите върху банковите сметки на длъжника Н.. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е счел, че към 13.12.2013 г. изпълнителното дело не било перемирано, като започналата да тече на 26.06.2015 г. погасителна давност е прекъсната с налагането на запора върху банковата сметка на въззивника Н. в „Банка ДСК“ на 8.09.2017 г., поради което към 22.03.2019 г. - момента, в който е подадена процесната искова молба, погасителната давност не е изтекла и предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК се явява неоснователен, а първоинстанционното решение като правилно е потвърдено от апелативния съд.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият и третият процесуални въпроси отговорят на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, но не и на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (те да са решени в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС, съдържаща се в самите правни въпроси), а вторият и четвъртият процесуалноправни въпроси не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (те да са от значение за правилното решаване на пренесения пред въззивната инстанция правен спор и да са обусловили нейната правосъдна воля).

Наистина, съгласно тълкувателните разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 2/4.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2/2023 г., ОСГТК, което е послужило за основание за спиране на настоящото касационно производство, по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до постановяване на ТР № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, не е текла погасителна давност, но само когато са налице двете кумулативно посочени в ППBC № 3/18.11.1980 г. предпоставки: 1) да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане и 2) изпълнителното производство да е висящо. Когато преди 26.06.2015 г. е отпаднало второто от тези две изисквания, се преустановява и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, което при действието на ППBC № 3/18.11.1980 г. указва началото на новия давностен срок. В тези случаи нова давност започва да тече от деня на прекратяването на изпълнителното дело. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26.06.2015 г. срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им.

Дори и да се възприеме правното становище на касатора, че последното извършено изпълнително действие от първоначалния взискател – банката (преди изпълняемите права да са били прехвърлени на ответника по касация чрез договор за цесия от 16.08.2013 г.), представлява наложеният на 01.12.2011 г. запор върху парични вземания на длъжника по договори за банков влог (т. нар. запор върху банкови сметки), като изпълнителното производство е било прекратено на 01.12.2013 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради непоискване в продължение на две години от взискателя да бъдат извършени изпълнителни действия, изграждащи съответния изпълнителен способ, преди да изтече общата (5-годишната) погасителна давност (на 01.12.2018 г.) цесионерът - ответникът в настоящото исково производство, с молба с вх. № 2361/17.01.2014 г. при ЧСИ М. П. е прекъснал нейното течене – той е възложил на основание чл. 18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител да извършва всички необходими действия за нормалния ход на изпълнителното производство, т. е. и да определя начина на изпълнението. В казуалната практика на ВКС (напр. решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК) е възприето правното съждение, че ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок по причина, която не зависи от волята на кредитора, то давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Съгласно тълкувателните разяснения по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК давността се прекъсва с предприемането на кое да е валидно изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ), като валидно изпълнително действие означава действие за принудително събиране на паричното притезание, предприето от съдебния изпълнител по редовна молба за изпълнение, т. е. по молба, в която взискателят е посочил изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника или е възложил това на ЧСИ (чл. 18 ЗЧСИ), вкл. и когато нередовността е била поправена в срок (в този смисъл е и решение № 3/04.02.2022 г., гр. д. № 1722/2021 г., ВКС, ІV г. о.).

От друга страна, в касационната жалба не са релевирани правни доводи за необоснованост на въззивното решение по отношение на фактическото съждение, че първото изпълнително действие (след цедиране на процесните изпълняеми права на ответника по касация), което е годно да прекъсне погасителната давност, е предприето на 05.09.2017 г. – чрез налагане на запор върху всички банкови сметки на ищцата, открити в „Банка ДСК“ ЕАД. Следователно, от прекъсването на общата (5-годишната) погасителна давност на 05.09.2017 г. до нейното спиране с предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК – на 22.03.2019 г. (арг. чл. 115, б. „ж” ЗЗД), тя не е изтекла (този юридически факт с правно значение би настъпил едва на 05.09.2022 г.).

Именно и въззивният съд е достигнал до този правен извод - той е съответен на тълкувателните разяснения по т. 3 от обявеното след постановеното въззивно решение ТР № 2/4.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2/2023 г., ОСГТК, в което е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, т. е. прекратяването на изпълнителното производство по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е ирелевантно за прекъсването на теклата погасителна давност по отношение на изпълняемото право – чрез предприемане на изпълнителни действия, изграждащи съответния изпълнителен способ.

Поради тези правни съображения, макар и поставените от касатора в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК първи и трети процесуалноправни въпроси да отговорят на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК (от значение са за изхода на делото, тъй като са обусловили правосъдната воля на апелативния съд), те не са решени в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора (специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване). Вторият и четвъртият процесуалноправни въпроси не са от значение за крайния правен извод на въззивния съд – от една страна, във въззивната жалба, в противовес на твърденията на касатора, не е релевиран довод за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка с правилността и пълнотата на доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК, а от друга, съдът, вкл. и въззивният не е следвало да дава съответни указания за установяване на факти, свързани с перемирането на изпълнителното дело, тъй като, както бе изяснено, прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не предпоставя недействителността на изпълнителните действия, изграждащи съответния изпълнителен способ, които са годни да прекъснат погасителната давност след перемиране на изпълнителното дело. За правилното решаване на правния спор, предмет на въззивното производство, е ирелевантно и приетото за установено от въззивния съд обстоятелство, че третото задължено лице - ТБ „Виктория“, е изпълнило процесуалното си задължение за съобщаване на данни по чл. 508, ал. 1 ГПК с голямо закъснение, след изтичане на срока по чл. чл. 508, ал. 1 ГПК, което предпоставяло изключването на взискателя с последицата – прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, заради непоискано извършване на нови изпълнителни действия след налагането на 13.12.2011 г. на запорите върху банковите сметки на длъжника Н..

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото).

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 758/06.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1702/2022 г. по описа на Апелативен съд-София, ГК, 4 с-в.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК Р. С. Н. ЕГН [ЕГН] да заплати на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК[ЕИК] сумата от 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение в производството пред ВКС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.