Производството е по чл. 290 ГПК.

К. М. Л. от [населено място] е подал касационна жалба против решение №1620 от 24.07.2014г. по т. д.933/14г. на Софийски апелативен съд.

Касаторът, чрез пълномощника си – адв. Д. Д. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По –конкретно е изложил разбирането си за неправилност на решението, поради приетото от съда, че предявените от него искове били погасени по давност, с оглед трайната практика на ВКС относно началния момент на срока, който следва да се брои не от издаване на ефекта, както неправилно е приел съставът на апелативния съд. Касаторът е развил и разбирането си, че записът на заповед е бил предявен редовно чрез изпратената на актуалния адрес на дружеството ответник нотариална покана.

Ответниците по касация – [фирма] – [населено място] и Р. М. К. са на становище, че жалбата е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

С определение № 904 от 02.12.2015г. на ВКС, І т. о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

С решението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил решение №8756 от 27.12.2013г. по гр. д. 7670/11г., с което са отхвърлени исковете на К. Л. против „ М.” E. и Р. М. К. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК - за установяване съществуването на парично вземане, произтичащо от запис на заповед с издател дружеството - ответник и авалист - Р. К..За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че в изпълнение на анекс №3 към договор между страните за продажба на дялове от капитала на [фирма], за обезпечение на остатъка от продажната цена в размер на 80000 евро е издаден процесния запис на заповед, редовен от външна страна. За неоснователно е прието възражението на ответниците, че не са подписали менителничния ефект – с оглед заключението на изслушаната експертиза, установяващо, че подписите принадлежат на Р. К. – в качеството му на представляващ дружеството - издател на ефекта и авалист. Прието е още, че нотариалната покана с текст - за предявяване - на процесния запис на заповед не е достигнала до адресата, а и предявяването на записа на заповед като формален акт, не може да бъде осъществено по този начин. Направен е извод, че менителничния ефект не е предявен в едногодишния срок по 487, ал. 1 ТЗ вр. 537 ТЗ за плащане. Подробно е разгледано възражението за погасяване на иска по давност като е извършена преценка, че началния момент на давностния срок тече от издаване на записа на заповед и доколкото противната страна не е направила възражение за спиране на давността или нейното прекъсване, то същата към момента на предявяване на иска е изтекла и той е погасен по давност.

За релевантен, съобразно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК е приет въпроса - „От кой момент започва да тече тригодишния давностен срок по чл. 531, ал. 1 от ТЗ при издаден запис на заповед с падеж на предявяване, когато същият не е бил предявен”. Този въпрос е разрешен от въззивният съд в противоречие с разрешението му обективирано в решение №162/12г. по т. д. 1126/11г. на ВКС, ІІ т. о., с което е направен извод, че при издаден запис на заповед с падеж на предявяване, тригодишния давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ започва да тече след изтичане на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ. Касационно обжалване е допуснато по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради това, че противоречието между сравняваните актове е констатирано не с оглед на отклоняване на съда от задължителното разрешаване на правен въпрос, по който е постановен акта по чл. 290 ГПК, а при противоречие на разрешение на правния въпрос, дадено с мотивите на решението на ВКС.

Съобразно основанието за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита за правилна практиката, обективирана в решение №162/12г. по т. д. 1126/11г. на ВКС, ІІ т. о., по следните съображения:

Записа на заповед се определя като едностранна сделка в предвидената от закона форма, по силата, на която издателят обещава да заплати на друго лице или на негова заповед определена парична сума. Един от задължителните реквизити на записа на заповед е уговорения падеж на задължението. Чл. 486, ал. 1 ТЗ, приложим съобразно бланкета на чл. 537 ТЗ, изчерпателно изброява начина на определяне на падежа на записа на заповед. Уговорката е императивно очертана, под страх от нищожност на менителница, издадена с различен падеж – ал. 2, чл. 486 ТЗ. Съобразно поставеният правен въпрос, следва да бъде разгледана хипотезата, при която падежа на ефекта е уговорен съобразно изискването на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ.

Погасителната давност е субективно процесуално право, което се упражнява само в процес за защита на първичното субективно право и съставлява способ за отнемане на кредитора, възможността да иска принудително осъществяването на своето право. Тя се дефинира като сложен юридически факт, съставен на три компонента – наличие на субективно право, период от време и неупражняване на субективното право. За да бъде осъществен първият компонент в хипотеза на запис на заповед, с уговорен падеж - на предявяване, то следва вземането по него да бъде изискуемо. Съгласно т. 3 на ТР ОСТК на ВКС №1/05г., по своята правна същност предявяването на записа на заповед за плащане, представлява покана за изпълнение на менителничното задължение. Предявяването за плащане се явява предпоставка за поставянето на длъжника в забава и съставлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. Т.е. със задължителна практика е очертан началният момент, от който задължението по записа на заповед става изискуемо. Тази изискуемост, в хипотеза на падеж, уговорен по смисъло на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ се извежда от чл. 538, ал. 1 вр. чл. 487, ал. 1 ТЗ, съгласно който менителницата на предявяване е платима с предявяването й, като тя трябва да се предяви за плащане в срок от една година от издаването й. Или началото на погасителната давност е определено с изтичане на срока за предявяване на ефекта, тъй като именно от този момент, при липса на друга активност на поемателя е налице изискуемост на задължението, което ценната книга обективира. Още повече, че с изтичане на срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ ефекта не се прескрибира - арг. от цитираната т. 3 на ТР ОСТК №1/05г. В аналогичен смисъл и решение № 1 от 01.03.2010г. по т. д. № 520/2009г. на ВКС, ІІт. о. формиращо задължителна практика по въпросите относно предявяване на ефекта за плащане, предвид уговорения падеж по чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ - на предявяване и последиците от неспазване на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1, изр. 2-ро ТЗ по отношение на издателя и неговия авалист. С това решение е прието, че независимо, че менителничния документ не е предявен в рамките на посочения в чл. 487, ал. 1 изр. 2 ТЗ едногодишен срок от издаването, той не се прескрибира и съответно не води до основателност на абсолютното възражение по чл. 514 ТЗ на задължените по ефекта лица. Следователно, непредявяването на записа на заповед за плащане, в разглежданата хипотеза не рефлектира върху възможността за принудително изпълнение на вземането.

От изложеното следва, че при непредставяне доказателства да е предявен записа на заповед, уговорен като платим на предявяване, специалният тригодишен давностен срок тече от момента на изтичане на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ. Съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с изтичане тригодишна давност от падежа. Този текст е тълкуван и със задължителна практика за съдилищата - решение №102 от 23.07.2014г. по т. д. 2680/13г. на ВКС, І т. о., третиращо по реда на чл. 290 ГПК въпроса - коя погасителна давност следва да се прилага при предявен иск за вземането по запис на заповед, като е прието, че не само относно прекия осъдителен иск по чл. 538, ал. 1 ТЗ, но и по отношение на установителния по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед или неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност, включително в хипотеза на наведено релативно възражение от ответника, съответно твърдения на страните за различни каузални правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на заповед има обезпечителна функция. Т.е. в изброените хипотези приложима е специалната погасителна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ, чието изтичане осъществява третият компонент при условията на бездействие на кредитора и има за правна последица погасяване на правото му на иск.

Съобразно мотивираното, по поставения въпрос следва да бъде прието, че при непредставяне доказателства да е предявен записа на заповед, уговорен като платим на предявяване, специалният тригодишен давностен срок по чл. 531, ал. 1 ГПК тече от момента на изтичане на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ.

По основателността на касационната жалба:

Основателно е основно развитото оплакване на касатора за неправилност на решението, поради това, че съдилищата – както първостепенния, така и въззивният съд са приели, че началния момент от който е започнала да тече погасителната давност е от издаване на записа на заповед. Както вече бе отбелязано това е момента, в който е поето задължението, но не е отправена покана за плащане, каквато съставлява предявяването на записа на заповед. С оглед приетото по поставения правен въпрос се налага извод за неправилност на решението на Софийски апелативен съд - основание за касиране на обжалвания съдебен акт. Фактически, извода е наложен от това, че процесния запис на заповед е бил издаден на 30.01.2008г. с уговорен падеж - на предявяване. Срокът по чл. 531, ал. 1 ТЗ както вече бе мотивирано, започва да тече след изтичане на срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ, който е изтекъл на 30.01.2009г., от който начален момент следва да се брои специалната тригодишна давност. С оглед датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 11.02.2011г., се установява, че предвидената погасителна давност не е изтекла и иска не е погасен по давност, а съдилищата са извършили неправилна преценка в тази насока.

С оглед изложеното и поради това, че както първостепенния съд, който е счел за ненужно да разглежда спора по същество, след като е направил извод за погасяване на вземането по давност, така и въззивният съд не са изложили мотиви относно основателността на иска. Въззивният съд не е разглеждал претенцията, съобразно въведеното каузално правоотношение, нито възраженията на ответника по спора за недължимост на сумите по това каузално правоотношение, обезпечено с процесния запис на заповед. Съставът се е задоволил само с лаконично отбелязване, че не било доказано сключването на каузалната сделка, въпреки доказателства в обратния смисъл, които не са били обсъдени и въпреки подробните възражения на ответника, обосновал именно със сключването в предвидената от закона форма на прехвърлянето на дялове от търговското дружество, възражението си за недължимост на цената по сделката, така както тя е била договорена и обезпечена със записа на заповед. Въззивният състав не е обсъдил нито едно от направените от ответника по иска възражения относно каузалното правоотношение и тяхното доказване. С въвеждането на твърдение за каузална сделка, по наличието, на която страните в случая не спорят в производството по чл. 422 ГПК, то след осъщественото доказване, по правилото на чл. 154 ГПК - всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, съдът дължи произнасяне по така установеното и въз основа на него извършва преценка за основателността на предявения иск.

Съобразно изложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото следва да се върне на същият съд при друг съдебен състав за разглеждане на основателността на претенцията. При новото разглеждане на делото въззивният състав следва да се произнесе и по разноските направени пред настоящата инстанция.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение №1620 от 24.07.2014г. по т. д.933/14г. на Софийски апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от същия съд при друг въззивен състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: