О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№.50242

София, 11.05.2023 г.

В. К. С на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: Н. М.

Г. И.

като изслуша докладваното от съдия Г. И т. д. № 68 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

В. Г. Й. чрез адвокат А. А. обжалва решение № 10 361 от 11.05.2021 г. по гр. д. 5319/19 г., САС, 2 с-в, в частта, с която е потвърдено решение по гр. д. 6199/15 г., СГС, I-4 състав, с което е отхвърлен иска над уважения размер от 20 000 лв до размер на сумата от 50 000 лв за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинени болки и страдания в ПТП, настъпило на 13.04.2014 г.

Излага съображения за нарушение на материалния закон – конкретно на нормата на чл. 52 от ЗЗД, като сочи всички увреждания, които е получил. Счита, че не е оценено влошаването на здравословното състояние, както и необходимите последващи операции, които следва да се проведат, за да се подобри здравето му. Не била взета предвид възрастта му и влошаването на здравето. Не били оценени емоционалните и психически му страдания. Сочи, че за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът следвало да вземе предвид и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането.

Счита, че решението е необосновано като не били взети предвид свидетелските показания относно емоционалните и психически страдания на пострадалия.

Моли да се отмени решението в необжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1.Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 от ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един критерий (признак), при определяне размера на обезщетението? Обосновава наличие на допълнително основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с: решение № 36 от 08.03.2016 г. по т. д. № 507/2015 г. на ВКС, Iт. о.; решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 78 от 07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II т. о.; ППВС № 4/1968 г.; ППВС № 17/1963 г.;

2. До колко и до каква степен съдът при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“? Счита, че по този правен въпрос е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с: решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о.;

Ответникът ЗАД „ОЗК – Застраховане“ оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане касационно обжалване. Излага подробни съображения, че не са налице основания съгласно чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК.

Третото лице помагач Р. М. К. чрез адвокат В. Ч. Ц. обжалва решението в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд относно осъждането на застрахователя да заплати обезщетение за неимуществени вреди до присъдения размер от 20 000 лв.

Излага съображения за необоснованост на въззивното съдебно решение – основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Изводът на съда относно увреждането на тазобедрената става на пострадалия бил неподкрепен с установени чрез медицински документи доказателства, а бил направен произволно, вследствие заключение на съда. Заключението на вещото лице било обсъдено, но изрично касаторът бил направил възражения, че липсва пряка и непосредствена връзка между увреждането и пътно-транспортното произшествие. Заключението било в противоречие с доказателствата по делото. Изводът, че лечебният процес на травмата на ръката не е приключил, също не бил обоснован. Излага подробни съображения за връщането на работа на пострадалия. Изводът, че осем месеца пострадалият е бил с временна нетрудоспособност също бил необоснован. Нямало мотиви относно възражението за отсъствие на остатъчни увреждания в шийния отдел на гръбначния стълб на ищеца.

Освен посоченото основание за отмяна, счита, че решението е постановено в нарушение на съдопроизвоствените правила, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. Излага подробни съображения за приетото, че възражението за съпричиняване не е направено в срок. Счита, че се е позовал на фактите, необходими да се квалифицират като възражение за съпричиняване в срок. Но дори и да не се приеме този извод, следвало е да се приеме, че е могъл да направи същото едва след установяване на релевантните факти по делото, обстоятелство, което изключвало преклузията. Излага подробни съображения относно механизма на ПТП, недостатъчните доказателства за установяването му, както и неизпълнение на задълженията на пострадалия да предотврати пътно-транспортното произшествие.

Моли да се отмени решението в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. 1.При повдигнато възражение за съпричиняване от пострадалия, основано на нарушение на правилото на чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата („ЗДвП“), дължи ли съдът преценка за изпълнение на задължението на водача и по двете изречения на посоченото правило? Следва ли да се приеме, че съблюдаването на правилото за движение със скорост, съобразена с пътната обстановка, позволяваща на водача да предприеме аварийно спиране във всеки един момент, по смисъла на чл. 20, ал. 2, изречение първо от ЗДвП, обхваща и задължението на водача при възникнала опасност да намали скоростта до нула т. е. да предприеме аварийно спиране съгласно чл. 20, ал. 2, изречение второ? - противоречие с: решение № 35 от 26.02.2016 г. по к. н.д. № 96/2016 г. на ВКС; решение № 577 от 29.11.2010 г. по гр. д. № 1741/2009 г. на ВКС. III гр. о.;

2.. Допустимо ли е възражението за съпричиняване да бъде конкретизирано и/или разширено на по-късен етап от производството, когато се дължи на факти, които са новооткрити по смисъла на чл. 147, т. 1 от ГПК? – противоречие с: решение № 98 от 29.06.2016 г. по т. д. №1499/2015 г. ВКС, I т. о.; т. 4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;

3. Налице ли е процесуално нарушение на въззивния съд, когато приема за преклудирано възражение на страната относно факт, за който първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест с доклада по делото, но за който в първоинстанционното производство са събрани доказателства и е разгледан по същество?

4. Допустимо ли е пред въззивния съд доказателствено искане за факт, който не е надлежно докладван от първоинстанционния съд? – противоречие с: решение № 212 от 18.02.2021 г. по т. д. № 859/2020 г. на ВКС, IV гр. о.;

5. Как следва да се тълкува понятието „най-вдясно“ по смисъла на чл. 15, ал. 1 от Закона за движение по пътищата („ЗДвП“) и при определяне на допустимото отстояние взема ли се като критерий определена установена практика при движение в реални условия? Може ли да се приеме, че посочената разпоредба позволява определено отстояние на автомобила от десния бордюр (например 20 см.) единствено поради допълнителни фактори като движение в тъмната част на денонощието и предположение за наличие на препятствия от дясната страна на автомобила, които обаче нито са установени, нито има данни за такива в конкретния случай? По този въпрос се твърди единствено основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В. Г. Й. е подал отговор на касационната жалба на Р. К., трето лице помагач. Излага съображения, че третото лице помагач няма право на касационна жалба, след като решението на въззивния съд не е било обжалвано от застрахователя. Счита, че не е налице основание за допускане касационно обжалване, посочените правни въпроси били свързани с правилността на решението. Счита, че не следва да се допускат разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационните жалби са допустими, срещу акт, подлежащ на обжалване. Не могат да се споделят доводите на В. Й., относно недопустимост на касационната жалба на Р. К. поради липса на подадена касационна жалба от ответника по иска, застраховател. Третото лице помагач има самостоятелни права в процеса и съответно има право на въззивна и касационна жалба на самостоятелно собствено основание, без да е налице процесуална предпоставка – подаване на въззивна и касационна жалба от главната страна, на която помага. В закона не съществува такова изискване.

За да потвърди първоинстанционното съдебно решение, (след като е сезиран от ищеца с въззивна жалба, в частта срещу решението на първата инстанция, с което е отхвърлен иска за разликата над 20 000 лв до 50 000 лв, обезщетение за неимуществени вреди от ищеца В. Г. Й. и от третото лице помагач Р. К. К. срещу решението в частта, с която са присъдени 20 000 лв), въззивният съд е приел, че се е състояло пътно-транспортно произшествие на 13.04.2014 г. в тъмната част на денонощието при добро улично осветление, като л. а. Мерцедес след преминаване през изкуствено завишение на настилката, навлязъл в насрещната лента и катастрофирал с движещия се в нея л. а. Ситроен, управляван от ищеца. Ударът бил челен, като се състояло между предните леви 1/3 ти части на всеки от автомобилите.

Въззивният съд е възприел и извода на първата инстанция относно установените факти с влязло в сила споразумение по нохд 2000/51 г. по описа на РС-Перник, на основание чл. 300 от ГПК, вр. чл. 383, ал. 1 от НПК, за наличие на състояло се пътно-транспортно произшествие, при което водачът на л. а. Мерцедес, (трето лице помагач в процеса Р. М. К.), неспазвайки правилата за движение по пътищата – чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, нарушил забраната да навлиза и да се движи в лентата на насрещно движение, освен при изпреварване и заобикаляне, чл. 63, ал. 2, т. 2 от ППЗДвП, като водач на пътно превозно средство нарушил забраната да застъпва и пресича надлъжната маркировка „двойна непрекъсната линия“ – М 2 и чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП – нарушил забраната и управлявал пътно-превозно средство под въздействието на алкохол, с концентрация на алкохол в кръвта му от 0, 86 промила, при което виновно, по непредпазливост причинил на В. Г. Й. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение движенията на десен горен крайник /ръка/ за период от време от около 2, 5- 3 месеца, като деянието е извършено в пияно състояние.

Също така, въззивният съд възприема изводите на първоинстанционния съд, относно относно механизма на пътно-транспортно произшествие, като същите са основани както на посоченото споразумение, така и на констативния протокол за пътно-транспортно произшествие и авто-техническите експертизи. Посочено е, че л. а. „Мерцедес“, управляван от В. Й., се е движил със скорост 35 км/ч, л. а. „Ситроен“, управляван от третото лице помагач се е движил с 50 км/ч. Скоростта на движение на автомобилите не са причина за пътнотранспортното произшествие. Прието е, че водачът на л. а. Мерцедес бил навлязъл в пътната лента за движение на л. а. Ситроен. Основната причина за това произшествие била от субективен характер – отклоняване вниманието на водача и непрофесионално действие с уредите за управление на автомобила, в резултат, на което същият бил отклонен наляво с навлизане в насрещната пътна лента. Ударът бил настъпил изцяло в лентата за движение на л. а. „Ситроен“, управляван от В. Й.. По отношение изследваната неравност на пътя, е възприет извода на вещото лице, че тя не може да има „действие на трамплин“, каквато била защитната теза на водача на л. а. „Мерцедес“. Скоростите на движение на автомобилите били съобразени. Аварийно спиране или намаляване скоростта на автомобила „Ситроен“ било технически нелогично, тъй като другият автомобил бил напуснал лентата си за движение. Нямало друга адекватна спасителна маневра, която водачът на лекия автомобил „Ситроен“ би могъл да предприеме. При време за реакция 1, 2 сек. време от отклоняване на движението на л. а. „Мерцедес“ до катастрофата от 0, 83 сек, не съществувала обективна невъзможност за реагиране на водача на л. а. „Ситроен“. Катастрофата не би се състояла само, ако автомобилът „Ситроен“ би пътувал на разстояние 20 см от десния бордюр. Не била установена техническа неизправност на автомобила, управляван от Р. К., л. а. „Мерцедес“.

Прието е за неоснователно възражението за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. На първо място е счетено, че не е своевременно направено възражението. Изложени са мотиви, че дори и да бъде прието за направено в срок, то било неоснователно. В реални пътни условия не се практикувало движение на автомобили в тъмната част на денонощието на 20 см от бордюр, където имало често препятствия. Прието е, че пътно-транспортното произшествие не е причинено от управлението на автомобилите с превишена скорост. Прието е, че установената степен на употреба на алкохол от ищеца 0, 33 промила не е повлияла върху способността за преценка и рефлексите на водача на Ситроен, В. Й..

Така е прието, че е налице увреждане на водача на л. а. Ситроен, причинено в описаното пътно-транспортно произшествие, поради противоправните действия на водача на л. а. Мерцедес. Прието е, че са осъществени следните увреждания – счупване на дясната ръка, лекувано хирургически, с остеоимпланти, като е прието, че са извършени две операции за имплантиране с наместване на счупените фрагменти и за експлантиране на остеосинтезния материал. Налице била трайна последица – обездвижване на гривнената става, която е без доразална и воларна флексия, като възстановяването на обема от движения можело да стане чрез реконструктивна оперативна интервенция. Травмиран бил кракът в областта на тазобедрената става, като това било засилило болковите симптоми. Освен това било налице нарушаване на коренчетата на шийните прешлени, причинено от удара. Предвид белезите били налице сигурни данни, че водачът на л. а. Мерцедес бил пътувал с правилно поставен предпазен колан.

Прието е от свидетелските показания и от заключението на вещото лице, че пострадалият се е лекувал в продължение на 8 месеца, като е изпитвал неудобства, но не е бил зависим от чужда помощ. Раздвижил се е постепенно, но са останали ограничени движения на гривнената става.

Така е прието, че следващият се размер на обезщетението за неимуществени вреди е правилно определен.

Допускането на касационно обжалване се извършва при наличие на основанията, посочени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, настоящият съдебен състав не установи наличие на основания за допускане касационно обжалване поради липса на установено основание за наличие на вероятност решението да е нищожно или недопустимо.

Извън посочените основания, касаторът следва да е обосновал основание за допускане касационно обжалване, съгласно чл. 280 от ГПК

По отношение на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, представено от касатора В. Г. Й..

Поставените правни въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД относно критериите, които са релевантни, за да се определи точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение, е включен в предмета на делото, от значение за изхода на спора и разрешен от въззивния съд. Но по отношение на поставения правен въпрос, не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При постановяване на обжалвания акт, въззивният съд е спазил указанията, дадени в задължителното ППВС 4/68 г., като е взел предвид вид датата на извършване на деянието (13.04.2014 г.), начина на извършване на противоправното деяние, видът на причинените увреждания, общото засягане на здравето, психичните негативни преживявания, проведеното лечение и търпените неудобства, времето, през което пострадалият се е наложило да се лекува, както и конкретните увреждания и трайни засягания на измененията на здравето, които продължават и не са отстранени, но биха могли да се отстранят с последваща операция. По този начин, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика и трайната практика на ВКС по приложение на чл. 52 от ЗЗД. Конкретното определяне на размера на обезщетението е въпрос по правилността на обжалвания акт, основание, което не може да се разглежда в настоящето производство, провеждано в закрито съдебно заседание, без лично участие на страните. Свързаният с този правен въпрос е следващия правен въпрос, относно конкретните нива на застрахователни лимити и тяхното изменение, както и актуалните към датата на противоправното деяние. Следва да се посочи, че този правен въпрос също е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. Този критерий, съгласно трайната практика на ВКС, е спомагателен критерий, при определяне на точния паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди. В случая въззивният съд е отразил времето на настъпване на противоправното увреждане и към този момент е определил обезщетението за неимуществени вреди, съобразявайки трайната практика по приложение на чл. 52 от ЗЗД, съгласно която за да определи точния паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд следва да вземе предвид нивата на застрахователно покритие към момента на извършване на деянието, като фактор отразяващ действителната икономическа ситуация в държавата. Постановявайки решението, като е определил посочения размер на застрахователно обезщетение, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС по отношение разрешаването на така посочения правен въпрос.

По отношение изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, представено от Р. М. К., поставеният правен въпрос относно приложението на чл. 20 от ЗДвП, не е решаващ в настоящия случай. Въззивният съд действително е изследвал въпроса за аварийното спиране на водача на л. а. Ситроен но е приел, че първопричина за настъпилото пътно-транспортно произшествие е навлизането в насрещната лента на водача на л. а. Мерцедес. Приел е, че аварийното спиране не би могло да предотврати удара. Поради това правният въпрос, не е обуславящ за изхода на спора. Като такъв не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Правният въпрос относно избиране на скоростта не е обуславящ изхода на спора, при определяне на елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността на извършителя на деянието, респ. за гаранционната отговорност на застрахователя. Въззивният съд е приел, че скоростите и на двете превозни средства, участници в пътно-транспортното произшествие са съобразени и липсва нарушение на правилата за движение по пътищата. Посочено е, че причина за произшествието е навлизането в насрещната лента на движение на водача на л. а. Мерцедес, управляван от третото лице помагач Р. К.. Обобщеният извод е, че неправилните субективни действия от страна на водача Р. К. са причина за настъпване на удара между двата автомобила. Поради това поставеният правен въпрос по приложение на чл. 20 от ЗДвП не е разрешен от въззивния съд и с него касаторът не е обосновал основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория поставен правен въпрос от касатора Р. К., следва да се посочи, че е свързан с възражението за съпричиняване, въведено от ответника – застраховател в процеса. Въззивният съд е разгледал всички твърдени факти от ответника, с оглед оформеното от него възражение за съпричиняване.. С оглед посочените факти в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се поясни, че въззивният съд макар и да е посочил, че не е направено в срок възражението за съпричиняване, то подробно е разгледал същото с оглед твърдените основания за наличие на съпричиняване и е отхвърлил наличието на обоснованите от третото лице помагач факти. Както вече беше посочено, не е прието за основателно твърдението, че е следвало да се предотврати пътно-транспортното произшествие чрез аварийно спиране от страна на управляващия л. а. Ситроен и пострадал, както и не е прието за неизпълнено задължението да се управлява лекия автомобил съобразно изискването на чл. 15, ал. 1 от ЗДвП, възможно най-близко до десния бордюр на пътя. Прието е, че пострадалият се е движил съобразно изискването на закона и не могат да се поставят към него изисквания, които не са технически обосновани. Тези изводи са основани на доказателствата по делото. Поради това вторият правен въпрос, не е разрешен от въззивния съд по формулирания от ищеца начин и с него не е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване.

Поставеният трети правен въпрос не е свързан с основанията за допускане касационно обжалване. В стадия по чл. 288 от ГПК, когато съдът преценява наличието на основания за допускане касационно обжалване, но не и правилността на съдебното решение. Изводите за неправилност на съдебните решения могат да са свързани с нарушение на материалния закон, при тълкуване на материалноправна норма или допуснати същсетвени процесуални нарушения, както и необоснованост на съдебното решение. В случая формулираното оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, не може да бъде разгледано като основание за достъп до касационно обжалване.

По отношение на четвъртия поставен правен въпрос, относно приложението на чл. 15, ал. 1 ЗДвП, настоящият съдебен състав намира, че е свързан с правилността на решението и конкретните факти, установени по делото. При прието за установено, че иницииращ пътно-транспортното произшествие е водачът на л. а. Мерцедес, с навлизане в насрещното платно, както и съобразено движение в крайно дясно на пострадалия в произшествието водач на л. а. Ситроен, е отречено наличие на задължение да се управлява лекия автомобил на 20 см от десния бордюр, доколкото водачът на л. а. Ситроен, при движение през нощта, когато се отнема време за осъзнаване на обектите, не е имал задължение да управлява автомобила в крайно дясно. На второ място движението през нощта удължава времето, което един водач би имал, за да реагира на създадената опасност, но в случая въззивният съд не е приел, че е имал задължение да се движи в крайно дясно, за да не настъпи пътно-транспортно произшествие. На първо място е прието, че водачът на л. а. Ситроен се е движел в дясната пътна летна, съответна на посоката му на движение и за него не е възникнало задължение да се движи изключително в дясно и това движение на 20 см от бордюра, като хипотеза, изразена от вещото лице, е прието за нереалистично и невъзможно за изпълнение за времето, през което е могъл да реагира водачът на л. а. Ситроен, при навлизане в насрещното платно на водача на л. а. Мерцедес. Изводите са изцяло основани на заключението на вещото лице и се свързват с обосноваността на съдебното решение. Поради това не може да се приеме, че е налице обосноваване на правен въпрос, представляващ общо основание за допускане касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение.

При този изход на спора, касаторът В. Й. следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба„ОЗК – Застраховане“ АД сумата от 2 400 лв, направени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Разходите са доказани с оглед представения договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. Осъществено е процесуално представителство от адв. С., управител на АД „Г. и партньори“.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 361 от 11.05.2021 г. по гр. д. 5319/19 г., САС, 2 с-в.

ОСЪЖДА В. Г. Й., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на ЗАД „ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК[ЕИК], сумата от 2 400 лв, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: