О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
София, 23.01.2024 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева
като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 2062 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. И. П., К. И. П., П. П. П. и Р. П. П., чрез адв. К. против решение № 46/09.02.2023 г. по в. гр. д. № 638/2022 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която като е потвърдено изцяло решение № 130 от 27.05.2022 г. по т. д. № 1150/2021 г. на Окръжен съд С. З. предявените от касаторите против ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД искове по чл.432, ал.1 КЗ са отхвърлени за разликата над 70 000 лв. до пълния предявен размер на частичния иск от 140 000 лв. по отношение на Й. И. П. и за разликата над 65 000 лв. до пълните предявени размери на частичните искове от 130 000 лв. по отношение на К. И. П., П. П. П. и Р. П. П., които суми представляват обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на П. П. П. в резултат на ПТП, настъпило на 22.06.2020 г., ведно със законната лихва от 29.06.2020 г. до окончателното изплащане.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържат неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Може ли да се приеме съпричиняване от пострадал на вреди от ПТП поради нарушение на правила различни от правилата за движение, чието нарушение винаги предпоставя ПТП; 2/ Може ли да се приеме съпричиняване от пострадал на вреди от ПТП поради нарушаване на задължения по длъжностна характеристика по трудов договор, които не са свързани с правила на движение и сами по себе си не предпоставят ПТП; 3/ Може ли да се приеме съпричиняване от пострадал на вреди на ПТП заради изпълнение на дейност извън длъжностната характеристика по трудов договор, за поведение различно от конкретни обективни действия/бездействия, допринасящи настъпването на вредите; 4/Само присъствието на едно лице на мястото на събитието може ли да представлява допринасящо поведение и да се отчете като съпричиняване; 5/ За вреди от ПТП, за да се приеме и отчете съпричиняване от пострадал, трябва ли поведението му да е свързано с нарушаване на правила за движение или може да се отнася до всякакви други правила, без връзка с правилата за движение; 6/ Длъжен ли е ответникът да докаже въведено възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване; 7/ Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта - евентуално нарушаване на правила, напълно различни от правилата за движение, може ли да е в причинна връзка с ПТП; 8/ Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици; 9/ Само по себе си нарушението на установените правила, различни от правилата за движение по пътищата, основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо да е доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на вредите; 10/ Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, които нормативно са му вменени в задължения, в резултат на което е настъпил вредоносния резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем.; 11/ При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението; 12/ Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; 13/ Липсата на осъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на наличните по делото доказателства, представлява ли съществено процесуално нарушение; 14/ Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила. По първата група въпроси, касаещи приложението на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД, както и по втората група въпроси относно начина на доказване на факта на съпричиняване и за задължението на съда при отчитане степента на съпричиняването да съпостави поведението на делинквента с това на пострадалия, както и степента на вина на всеки от тях, се поддържа допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с казуална практика на ВКС /изрично посочена в изложението/. Третата група въпроси, касаещи задълженията на въззивния съд по чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК при постановяване на въззивното решение, също са повдигнати в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие със задължителната практика на ВКС – т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т.12 и т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК, както и на съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като се твърди, че изводите на съда за наличие на съпричиняване на вредите от пострадалото лице са явно необосновани.
Ответникът по жалбата – ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, чрез адв. Х., е депозирал отговор на касационната жалба, в който са изложени подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Заявява и становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.
За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е споделил изводите й, че в конкретния случай са налице всички елементи на фактическия състав на чл.432 КЗ за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинени от застрахованото лице на трети лица вреди, свързани с притежаването и/или използването на МПС, както и изводите относно размера на дължимото обезщетение за репариране на търпените от ищците неимуществени вреди, а именно в размер на 140 000 лв. за преживялата съпруга и по 130 000 лв. за низходящите на пострадалото лице, както и за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от последното в равна степен с водача на трактора, т. е. в размер на 50%. При съобразяване на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, съдът е приел, че местоположението на пострадалия при ПТП, а именно в ремаркето на трактора в процес на разтоварване на продукцията, е технически недопустимо, което е и причината да не могат да бъдат избегнати неблагоприятните за пострадалия последици в резултат на инцидента, т. е. че до последния не би се стигнало ако пострадалият не е бил в ремаркето по време на разтоварване, а на безопасно от трактора разстояние.
При така изложените решаващи изводи на въззивния съд формулираните от касатора въпроси, не обуславят допускане на касационно обжалване по следните съображения:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
Първата група въпроси, които макар и зададени под различна формулировка, се свеждат до въпросите относно характера на съпричиняването, за неговото доказване в процеса и определянето на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента покриват общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но нямат претендираното от касаторите значение, тъй като по отношение на същите не е налице сочения допълнителен критерий. По тези въпроси е налице многобройна константна съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, според която принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал. За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно, като релевантен за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с поведението на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Няма спор в съдебната практика, че съпричиняването има обективен характер и принос по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД е налице когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяването на деликта и за настъпване на вредите, предизвиквайки по този начин, както самите вреди, така и последиците от тях, независимо дали е действал или бездействал противоправно и виновно. За наличието на съпричиняване не се изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването на общата вреда. Съгласно т.7 на ППВС № 17/1963 г. предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане са две: допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряка причинна връзка между това поведение на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вина на пострадалия. Намаляването на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 ЗЗД не представлява санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването, на който правото свързва определени неблагоприятни за увреденото лице правни последици, изразяващи се в намаляването на обезщетението за вредите, настъпили вследствие на непозволеното увреждане, като законът не определя изрично начина, по който следва да се извърши намаляване на обезщетението. Изводът за наличие на съпричиняване не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС при определяне степента на съпричиняване съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексната преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата неделима вреда. / в този смисъл решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на I т. о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на I т. о., решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на IV г. о., решение № 36 от 2.05.2019 г. по т. д. № 1354/2018 г. на II т. о., решение № 137 от 20.11.2020 г. по т. д. № 1775/2019 г. на II т. о. и мн. други/. В конкретния случай изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е основан на прието за доказано по несъмнен начин конкретно действие на пострадалия - местоположението му в ремаркето на трактора в процеса на разтоварване на продукцията, което е в нарушение на техническите и технологични правила при експлоатация на МПС и което е и причината да не могат да бъдат избегнати неблагоприятните за пострадалия последици в резултат на инцидента, т. е. до последния не би се стигнало ако пострадалият не е бил в ремаркето по време на разтоварване на продукцията, т. е. намаляването на размера на обезщетението е извършено въз основа на комплексната преценка относно степента на каузалност на действията както на делинквента, така и на пострадалия.
Наличието на константна практика на ВКС относно обективния характер на съпричиняването, която не се нуждае от промяна, изключва и бланкетно наведеното от касаторите допълнително основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по част от повдигнатите въпроси.
Повдигнатите процесуалноправни въпроси за задълженията на въззивния съд, които произтичат от нормите на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, макар и да покриват формално общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, също не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице сочения допълнителен селективен критерий. Противно на доводите на касаторите, въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл.12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. В конкретния случай обосновката на въпросите е свързана с оплаквания на касаторите по съществото на спора, а именно с твърдения за необоснованост на съдебното решение, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят правни изводи, различни от тези на съда. Така представеното изложение на фактическата обстановка, различна от възприетата от съда, представлява оплакване за необоснованост на съдебното решение, а необосноваността има значение във фазата по допускане на касационното обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквито не се разкриват в конкретния случай. Противно на доводите на касаторите, от съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал грубо нарушение на формалната логика при обосноваване на извода си за принос на пострадалия в общия вредоносен резултат, равен с този на делинквента, т. е. не е налице хипотеза на „явна необоснованост“ на решението и съответно не е налице основанието на чл.280, ал.2, предл. ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.
На насрещната страна следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 13 725,00 лв. с вкл. ДДС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 46/09.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 638/2022 г. по описа на Апелативен съд Пловдив.
ОСЪЖДА Й. И. П., К. И. П., П. П. П. и Р. П. П., всички с адрес [населено място], [улица], офис 10 да заплатят на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 13 725,00 лв. – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: