№ 299

гр. София, 31.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №1498 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Стройтек 90“ ЕООД, [населено място], чрез адв. К.К. срещу решение №6 от 28.01.2025 г. постановено по в. т.д. №166/2024 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение №218 от 30.07.2024 г., постановено по т. д. №224/2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на „Стройтек 90“ ЕООД, [населено място] против „С. Х. АД, [населено място] за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 188 351.50 лева главница, представляваща обезщетение за вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в задържане на подробно описаните по вид, количество и стойност стоки на ищеца в склад на ответника, след прекратяване на сключен между тях договор за наем от 01.09.2012 г. и невръщането им и сумата от 57 290.23 лева лихва за забава за периода от 30.05.2020 г. до 29.05.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 30.05.2023 г. до изплащането, както и евентуално предявеният иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 188 351.50 лева главница, представляваща сумата, с която ответникът неоснователно се е обогатил, понеже е задържал описаните стоки на ищеца в склада си, след прекратяване на сключен между тях договор за наем от 01.09.2012 г. и не ги е върнал, сумата от 57 290.23 лева лихва за забава за периода от 30.05.2020 г. до 29.05.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 30.05.2023 г. до изплащането,

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд е следвало да остави без движение исковата молба за уточняване на спорните обстоятелства относно площта на склада, в който са били процесните стоки и как са били подредени същите, а въззивният съд не е поправил това нарушение. Касаторът счита, че решението е и неправилно - постановено при процесуални нарушения и необосновано. Навежда доводи, че решаващият състав не е обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност, игнорирал е част от доказателствата, в нарушение на закона не е допуснал поискани от ищеца доказателства, не е изготвил пълен доклад по делото, кредитирал е експертни заключения, които са оспорени и неточни. Счита, че изводите на въззивния съд за липса на доказателства относно вида, количеството и стойността на неправомерно задържаните стоки от страна на ответника са необосновани. Касаторът моли да се отмени решението и да бъдат уважени изцяло предявените искове. Претендира разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по неуточнена искова молба, поради което въззивното решение е недопустимо- основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Излага и доводи за очевидната му неправилност поради липса на логика в извода на съда, че е възможно стоките да са „счетоводно налични, но фактически да не се намират в склада“.

Твърди също така, че съдът се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС по обуславящи изхода на спора процесуалноправни въпроси – 1. „За задължението на съда по чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, да съобрази доводите и възраженията на страните по вътрешно убеждение и да изложи мотиви за това“; 2. „За непълния доклад по делото, в който не беше отбелязан спор за площта на склада, за начина по който е функционирал и за разпределението на доказателствената тежест“; 3. „При дадени от вещото лице вероятни, а не категорични отговори на поставените въпроси, се касае за заключение, за чиято правилност възникват съмнения … и съдът на основание чл. 200, ал. 3 ГПК и чл. 201 ГПК е длъжен да назначи нова експертиза от друго или повече вещи лица“ - основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя и въпрос 4. „За приложението на чл. 129, ал. 5 ГПК, за това дали поправената искова молба прекъсва давността от деня на нейното подаване, а не от датата на поправката“- с твърдение, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане до касационен контрол по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Ответникът „С. Х. АД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за обезщетение за причинени вреди от задържане на собствени на ищеца движими вещи и непредаването им обратно от ответника след прекратяване на договор за наем на помещението, в което са се намирали, изразяващи се в стойността на вещите, които липсват, както и евентуално предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, въззивният съд, на първо място, намира за неоснователни възраженията и на двете страни за недопустимост на обжалвания акт. Счита, че предявените искове са допустими, като не е имало основание за оставяне на исковата молба без движение, тъй като твърденията в обстоятелствената част са ясни и непротиворечиви. С оглед конкретните оплаквания в жалбата, апелативният състав подчертава, че самият ищец /въззивник/ заявява в исковата молба, че по силата на сключен между страните договор е била отдадена под наем обособена част от хале, като представя и процесния договор за наем, изрично предвиждащ, че наетата площ е 500 кв. м. от индивидуализираното помещение. Предвид изложеното, решаващият състав стига до извод, че не е налице неяснота или противоречие в твърденията на ищеца за правнорелевантните факти, по-специално относно ползването под наем на определена част от процесното хале, респ. не е възникнало задължение на съда за даване на указания за отстраняване на нередовности в исковата молба.

Въззивният съд възприема установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, като препраща към нея. Счита, че по делото няма спор относно сключването на 01.09.2012 г. между страните на договор за наем на посочената обособена част от хале, намиращо се в [населено място], м.„Външната чешма“, както и прекратяването на договорната връзка на 01.06.2018 г. Подчертава, че по силата на договора на ищеца е отдадена за временно възмездно ползване част от хале с идентификатор 81178.32.415.1, с площ от 500 кв. м., заградена и обособена в югозападната част на халето, съгласно съставена защрихована скица, срещу задължението му като наемател да заплаща наемна цена по реда и при условията на договора, като е безспорно, че процесният недвижим имот е ползван като склад за строителни материали.

Излага мотиви, че елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД предпоставят установяване осъществяването в обективната действителност на няколко правопораждащи юридически факти: действие или бездействие на делинквента; противоправност; вреди; причинна връзка между противоправното поведение и претърпените вреди – вредоносният резултат да е закономерна последица от действията на делинквента; вина, която се предполага; при специфичната предпоставка прекият причинител на увреждането да е действал в изпълнение на възложена дейност от отговорния за действията му и повредите да са настъпили именно в резултат или по повод изпълнението на тази дейност. Като се позовава на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 49 ЗЗД /Постановление № 7 от 29.12.1958 г. на ПВС и Постановление № 9 от 28.12.1966 г. на ПВС/, приема, че съгласно чл. 49 ЗЗД юридическите лица отговарят за причинените от техни работници и служители, при или по повод на възложената им работа, вреди и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.

Като съобразява, че твърдението на ищеца е за настъпили вреди, съизмеряващи се със стойността на негови стоки, намирали се в склада към момента на отнемане на достъпа, които не са му били предадени обратно от наемодателя, съдът намира, че следва да бъде доказано, че стоките са били придобити от ищеца и са се намирали в процесното помещение към момента на преустановяването на достъпа. С оглед доказателствата по делото, решаващият състав не приема за установено, че след прекратяването на договора за наем в ползваното дотогава от ищеца помещение са останали процесните стоки, индивидуализирани в молбата от 08.06.2023 г. Излага съображения, че от заключението на съдебно-икономическа експертиза се установява, че по счетоводни записвания в счетоводството, водено от ищеца, към 31.05.2018 г. той е разполагал със закупени (заприходени) и съответно непродадени (неотписани) стоки на стойност 156 959.58 лева. Този извод е направен на базата на изследвани от вещото лице първични счетоводни документи и придружаващи ги документи – товарителници, кантарни бележки, сертификати. Въззивният състав акцентира, че счетоводното отчитане на придобиването на стоките от ищцовото дружество, дори да е изрядно водено, не е равнозначно на тяхното наличие в склада към датата 01.06.2018 г. Подчертава обстоятелството, че за периода 2013 г. – 2018 г. в предприятието на ищеца не е провеждана инвентаризация за установяване на складовата наличност. Намира за недостоверни твърденията за съхраняване в склада на стоки, шест години след придобиването им по счетоводни данни, без да е съставен протокол на представители на двете страни или заснемане на складовата наличност. Решаващият съдебен състав не счита, че показанията на разпитания по делото свидетел на ищеца водят до различен извод, тъй като са схематични и лишени от детайли, не съдържат убедителна и правдоподобна информация.

Като допълнителен аргумент за неоснователността на претенцията е посочено, че настоящият иск за вреди, изразяващи се в лишаване от вещите, е заведен на 30.05.2023 г. – почти пет години след твърдяното отнемане на вещите след преустановения достъп до наетото помещение на 01.06.2018 г. Апелативният състав намира, че е житейски и стопански нелогично претендиращият немалки по размер вреди търговец да не е предприел бързо действия за защита на накърнените си имуществени интереси, в това число сезиране на компетентните органи чрез съобщаване за посегателство върху имуществото му; обезпечаване на доказателства за евентуалната бъдеща претенция. Сочи като особено съществено и обстоятелството, че в образуваното почти година след прекратяване на наемния договор исково производство по иск за собственост, ищецът - наемател е претендирал връщане единствено на 7, 83 куб. м фибран на стойност 1250 лева, като искът е отхвърлен.

Въззивният съд счита, че допълнителен аргумент за недоказаността на твърдението за наличието на процесните стоки в склада на ответника към датата на прекратяване на договора за наем е установеното от вещите лица по съдебно-техническите експертизи, че претендираните вещи не биха могли да се поберат по едно и също време в площта от помещението, отдадено под наем.

С оглед изложеното, решаващият състав стига до извод, че по делото не е доказано, че процесните стоки са се намирали в склада на ответника при прекратяване на договора, т. е. не е установено настъпването на имуществена вреда за ищеца, което води до неоснователност на претенцията с правно основание чл. 49 ЗЗД.

По отношение претенцията по субсидиарния иск, въззивният съд се позовава на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на ПВС. Приема, че субсидиарният фактически състав на неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД – т. нар. непрестационна кондикция, е налице когато е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, при липсата на причинна връзка между обогатяването и обедняването, доколкото обогатяването не е следствие на обедняването и обратно, но както едното, така и другото са последица на друг общ факт или на обща група факти. С оглед установеното по-горе, съдът намира, че не е доказано настъпването на обогатяване в правната сфера на ответника, както и обедняване в тази на ищеца, тъй като не е доказано съществуването на вещи, обсебени от ответното дружество, след прекратяване на наемния договор. Предвид изложеното, стига до краен извод, че и претенцията по чл. 59 ЗЗД е неоснователна.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. В настоящата хипотеза предмет на производството са евентуално съединени искове, предявени от ищеца срещу ответното дружество на основание чл. 49 и чл. 59 ЗЗД. При твърдения в исковата молба, че между страните е бил сключен договор за наем на реална част от хале /склад/, индивидуализирана в договора; че ищецът като наемател е държал в наетия склад стоки, чиято стойност с ДДС се равнява на исковата претенция; че при прекратяване на договора ответното дружество /наемодател/ е задържало тези стоки и не ги е върнало на ищеца, като същите липсват; че от това противоправно поведение на ответника за ищеца са произтекли имуществени вреди в размер на стойността на вещите, евентуално е настъпило неоснователно обогатяване на ответника и обедняване на ищеца, въззивният съд правилно определя както предмета на спора, така и правната квалификация на исковете - главен иск по чл. 49 ЗЗД и евентуален по чл. 59 ЗЗД. Няма основание за оставяне на исковата молба без движение като нередовна. В исковата молба е заявено, че е била отдадена под наем част от складовата площ, посочена и индивидуализирана в договора за наем. Следва да се отбележи, че точната площ, на която са били складирани процесните вещи, още повече - начина на тяхната подредба и на функциониране на склада, не са правнорелевантни факти, обуславящи редовността на исковата молба за вреди от непозволено увреждане, евентуално за неоснователно обогатяване. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за необоснованост на изводите на съда относно реалната площ от склада, която е била ползвана от наемателя и на която са били разположение процесните движими вещи. Тези оплаквания обаче са относими към правилността на решението, а не към неговата допустимост.

Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора аргументи са свързани с анализ на заключението на ССЕ и преценка на доводите и възраженията на страните относно ползването на складовото помещение и начина на осчетоводяване на складови наличности, което изключва извод за очевидна неправилност.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуалноправен въпрос - за задълженията на въззивния съд да се произнесе след анализ на относимите доказателства и изясняване на спора от фактическа страна, като обсъди наведените в жалбата обстоятелства и направените от страните доводи и възражения, не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени освен в цитираната от касаторите съдебна практика, така и в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните.

В случая въззивният съд е изложил мотиви, като е посочил въз основа на кои доказателства кои релевантни факти счита за установени и кои не. Формирани са изводи относно доводите и възраженията на страните, поддържани и във въззивното производство, вкл. относно достоверността на дадените от страна обяснения и свидетелските показания. Решаващият състав не е игнорирал заключенията на съдебно-счетоводната и двете съдебно-технически експертизи, а ги е обсъдил и възприел като компетентно изготвени. Обстоятелството, че съдът е счел, че установените от заключенията факти не са достатъчни за пълно и главно доказване на разпределения в тежест на доказване на ищеца факт- наличие на процесните движими вещи в наетото от него складово помещение към момента на прекратяване на договора за наем, не означава, че доказателствата не са обсъдени. Изложените от касатора доводи представляват по същество оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения и необоснованост на изводите му, но те не подлежат на обсъждане в настоящия етап на производството, а несъгласието му с фактическите констатации и правни изводи на съда не е основание за допускане на решението до касационен контрол.

Вторият формулиран от касатора въпрос „за непълния доклад“ всъщност представлява оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение – изготвяне на непълен доклад по делото, както и за отхвърляне /неприемане/ от въззивния съд на възражението за това нарушение. Няма формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, като цитирането на съдебна практика на ВКС, с която е изяснено какво следва да е съдържанието на доклада, не може да замести липсата на такъв.

Третият въпрос, който също не е точно и ясно формулиран, но може да бъде уточнен - дали е длъжен съдът да назначи повторна или тройна експертиза, когато дадените от вещото лице отговори не са категорични, а почиват на вероятности, не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обуславящ за крайния изход на спора. Обстоятелството, че движимите вещи, за които ищецът твърди, че са останали в наетия от него склад, когато е прекратен договорът за наем, не биха могли да се поберат по едно и също време в площта, отдадена под наем, е само допълнителен аргумент на въззивния съд за отхвърляне на предявените искове. Решаващият съдебен състав стига до извод, че от доказателствата по делото не се установява наличието на процесните вещи в склада на ответното дружество към посочения релевантен момент, като заключенията на вещите лица по двете СТЕ са само допълнителен довод в подкрепа на този извод. Следва да се отбележи, че заключенията на СТЕ по поставените въпроси са ясни и категорични. На база вероятности са отговорите на експертите на поставените в открито съдебно заседание от страна на процесуалния представител на ищеца допълнителни въпроси, тъй като самите въпроси са с елемент на вероятност /да се даде заключение дали процесните вещи могат да се поберат, ако ищецът е ползвал целия склад или по-голяма част от склада; ако е ползвал и част от двора; ако складът е бил заключен поради отпуск; ако…./. Доколкото решаващият съдебен състав е стигнал до извод, че част от тези факти не са надлежно въведени в процеса, а другите – не са доказани, въпросът за назначаване на допълнителна експертиза не е относим към решаващите изводи за неоснователност на исковите претенции.

Поставеният четвърти въпрос не е обсъждан и не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Решаващият състав не е преценявал факти и обстоятелства, представляващи основание за прекъсване на погасителна давност.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски е неоснователно, тъй като не са представени доказателства за договорено и платено адв. в.ие или други направени разноски за касационното производство.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №6 от 28.01.2025 г. постановено по в. т.д. №166/2024 г. по описа на Апелативен съд - Бургас.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.