№ 795 София, 20.04.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:С. К.
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3950/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 217/27.06.2022 г. по в. гр. д. № 112/2022 г. на Смолянския окръжен съд е потвърдено решение № 414/13.12.2021 г. по гр. д. № 953/2020 г. на Смолянския районен съд в частта, с която са отхвърлени субективно съединени установителни искове, предявени по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване спрямо С. Л. А., Д. Д. Л. и Г. Д. А., че Ф. Р. Ч. е собственик по наследство от Р. А. А. и давностно владение, продължило от 1989 до 2020 г., на 1/5 ид. ч. от застроен и незастроен имот № *** с площ 1 069 кв. м. по плана на [населено място] - О., който участва в образуването на УПИ ***от кв.***, отреден за имот пл. №***с площ 851 кв. м., като 75 кв. м. от имота са отредени за пешеходна пътека и 143 кв. м. попадат извън регулация, ведно с построените в имота жилищна сграда със застроена площ 74 кв. м. на два етажа; селскостопанска сграда със застроена площ 12 кв. м. на един етаж и гараж със застроена площ 24 кв. м. на един етаж; както и искането да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост на недвижим имот на основание давностно владение и наследство № *** г. по описа на нотариус К.; първоинстанционното решение е отменено и в частта за разноските и ищцата е осъдена да заплати на С. Л. А. и Г. Д. А. разноски за двете инстанции в размер на по 1 000 лева, а на Д. Д. Л. разноски за първоинстанционното производство в размер на 330 лева.
Касационна жалба вх. № 2828/10.08.2022 г. в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК е подадена от ищцата. Изложени са доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
От ответниците по касация - ответници по исковете, са подадени писмени отговори със становища, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
По делото е установено, че общият на страните наследодател Р. /Р./ А. А. е починал на на 04.05.1989 г. и е оставил за наследници по закон две дъщери - ищцата Ф. Р. Ч. и А. Р. М., и трима сина - Б. Р. А., М. Р. А. и Д. Р. А. - починал на 31.03.2019 г., който е наследодател на ответниците по исковете С. Л. А. - съпруга, и Г. Д. А. и Д. Д. Л. - деца.
Въззивният съд е приел, позовавайки се на показанията на свидетелите В. Н. /свидетел и при извършването на обстоятелствената проверка, в резултат на която Д. А. се е снабдил с н. а. № *** г. за собственост на целия имот на основание давностно владение и наследство/, Б. Я., М. Ю., М. Я. и Л. А. /последният е внук на общия наследодател и син на М. А./, че още приживе общият наследодател Р. А. предал на сина си Д. А. владението върху дворното място със старата къща и стопанската постройка. Първоначално Р. обитавал първия етаж на къщата заедно с Д., който, след като се оженил, се преместил на втория етаж и заживял там със семейството си. Св. Л. А. е установил, че на първия етаж е живял дядо му Р., на втория етаж в една от стаите - неговият чичо Б., а в другата стая - семейството на третия син М., баща на свидетеля, който преотстъпил дела си от къщата на Б., а след като последният си построил своя къща, го преотстъпил на Д.. В тази насока са и показанията на св. Н., както и част от показанията на доведената от ищцата свидетелка Д. Д.. Още докато Р. бил жив, Д. направил ремонт на старата къща, включително на първия етаж, обитаван от Р., и се грижел за баща си. Св. Л. А. е установил, че няма спомен ищцата някога да е живяла в старата къща, там са живели само дядо му и Д.; същото е установил и св. М. Я..
Ищцата се омъжила още преди смъртта на Р. А. за М. Х. Ч., също от [населено място], и заживяла със семейството в негова или на бащиното му семейство къща. От брака си има двама сина и една дъщеря - св. Ю. Ч.. Около 1996-1997 г. съпрузите се разделили, като според св. Юл. Ч. баща им ги изгонил, при което двете с майка й отишли да живеят при приятел на майка й в [населено място] - З. Д., а двамата по-големи братя останали в [населено място]. Тъй като преди това, на същия разпит, свидетелката е заявила, че след като баща им ги изгонил, е живяла заедно с майка си в старата къща в [населено място], като ползвали първия етаж, въззивният съд е посочил, че от цялостния анализ на казаното от свидетелката, съобразено с останалите доказателства, се налага извод за вярност на данните, че след раздялата на родителите й тя и ищцата заживели около 1996-1997 г. на първия етаж в старата къща, а от 1998 г. - в [населено място]. Съдът е посочил, че изводът се потвърждава и от изявленията на самата ищца /молба за защита от домашно насилие от 02.08.2018 г. по гр. д. № 955/2018 г. на Смолянския районен съд и тъжба от 30.10.2018 г., по която е образувано н. ч. х. д. № 564/2018 г. на същия съд/, че към момента на насилие, извършено спрямо нея от З. Д. на 29.07.2018 г., и за което са образувани посочените две дела, тя живее с него от около 20 години, т. е. от около 1998 г. В [населено място] ищцата, дъщеря й и З. Д. живели до 2001 г., когато заминали за [населено място] и останали там до 2016 г. според свидетелските показания и справките за трудовите договори на ищцата и Д., приложени по посоченото гражданско дело, а синовете на ищцата останали в [населено място]. От 2016 г. до м. август 2018 г. ищцата живяла с Д. в къщата му в [населено място], а след като на 29.07.2018 г. Д. й нанесъл побой, заради което бил осъден с присъдата по посоченото по-горе наказателно частно производство, живяла в спорната къща в [населено място] до 2020 г., т. е. известно време и след смъртта на брат си Д. А..
Съобразно с тези факти въззивният съд е приел, че не е установено след омъжването си ищцата да е обитавала старата къща, включително първия етаж, в който е живял общият наследодател, нито да е ползвала дворното място или други постройки в имота като собственик. Ползването на първия етаж в периода 1996-1997 г. не сочи на фактическа власт с намерение за своене, на отблъсване на установеното към 04.05.1989 г. владение на Д. А.. Държането на етажа е преустановено през 1998 г., когато с дъщеря й заживели в [населено място].
Въззивният съд е посочил, че не дава вяра на показанията на свидетелките Д. М. - Д., Ю. Ч. и М. Ч. в частите, с които са установили, че общият наследодател бил предназначил/дал/преотстъпил първия етаж на ищцата, тя също го обитавала; че Д. А. казал на ищцата и дъщеря й, че и те са собственици там и никой не може да ги изгони, дори да се случи нещо с него; че къщата била колкото негова, толкова и тяхна; че ищцата и брат й били съсобственици на новата къща; че Р. А. бил казал пред св. М. Ч. как ищцата трябвало да има нещо свое, че нейният етаж бил там, можела да си стои, винаги била добре дошла, даже и него да го няма, че първият етаж от старата къща оставал за ищцата да живее в него, да е подсигурена; че Ф. се чувствала като собственик на новата къща. Съдът е посочил, че тези показания са в противоречие с изнесеното от доведените от ответниците свидетели, чиито показания са еднопосочни и безпротиворечиви. Св. Юл. Ч. е дъщеря на ищцата, поради което е силно заинтересована от изхода на делото, а св. М. Ч. е нейна бивша етърва и е напуснала [населено място] през 1994 г., когато се е върнала в своето [населено място], макар от време на време да е посещавала [населено място] и след това. Наред с това казаното от трите свидетелки в частта как ищцата била собственик, според съда не изглежда да е вярно предвид безспорния факт, че Д. А. със свои средства, без каквото и да е участие с труд или пари на ищцата, е съборил старата къща, построил е съвсем нова луксозна къща, гараж и стопанска постройка, в периода м. декември 2007 г. - м. януари 2008 г. е уголемил дворното място чрез покупка на съседни имоти, видно от представените по делото декларации-разписки, а със заповеди от 2014 и 2015 г. регулацията на спорния УПИ ***е променена, като парцелът е уголемен и се е оформила улица от източната страна на имота, видно от представените скица, писмо и удостоверение за регулационно положение; максимално облагородил земята, като дори направил асфалтиран път, по който да има достъп с кола до имота, какъвто преди нямало; снабдил се с нотариален акт за собственост по давностно владение още през 2015 г. Това строителство, уголемяването на имота, облагородяването, обзавеждането не е оспорено от ищцата, установява се от показанията на свидетелите и приложените инвестиционни проекти, фактури, товарителници, експедиционни и касови бележки за строителни материали и труд.
По делото е установено, че Д. А. и семейството му са живели в [населено място] до около 1994-1995 г., след което заминали за [населено място]. Там Д. бил предприемач, имал строителна бригада. В периода 2007-2008 г. съборил старата къща и построил съвсем новата сегашна, еднофамилна, на два етажа, с гаража, стопанската постройка, уголемил дворното място, направил възможен достъпа с кола до имота по асфалтирана улица. Всичко това извършил със свои средства, като няма изобщо данни ищцата да е участвала в тези дейности с пари или труд. Свидетелите Н., Я., Ю., Я. и А. са участвали в строежа на къщата и подобренията на дворното място. Св. А. е установил, че З. Д. също е работил на строежа на къщата, но не без заплащане по причина, че тогавашната му съжителка-ищцата е или ще стане съсобственик на имота, а като член на строителната бригада на наследодателя на ответниците и за тази работа му се заплащало. В тази насока са показанията и на св. Ю. и данните от справка за регистрирани трудови договори на Д. по гр. д. № 955/2018 г. на Смолянския районен съд, според която е работил в периода 10.08.2006 г.-01.12.2010 г. по трудови договори с ЕТ „Д. А. 2003“ - [населено място] /от 10.08.2006 г. до 01.12.2008 г./ и „Дарстрой 2003“ ЕООД-гр. София/ от 01.12.2008 г. до 01.12.2010 г., както и от 15.08.2012 г. до 29.01.2013 г./. На дружеството, видно от справката в ТР, едноличен собственик на капитала и управител е бил Д. Р. А.. Основна дейност по НКИД на едноличния търговец и на търговското дружество е било строителството на сгради и строителни съоръжения.
Въззивният съд е посочил, че от показанията на всички свидетели и приложените документи става ясно, че Д. А. е извършил мащабно, очевидно струващо скъпо и изискващо много усилия и труд, цялостно преобразяване и преобразуване на целия спорен имот, а не просто обикновен ремонт и дребни подобрения. Всичко това било добре известно на ищцата, тя често ходела в новата къща когато си идвала в [населено място], но на гости на брат си и ответниците, съжителят й Д. е участвал в строителните работи, дъщеря й - св. Юл. Ч. също е посещавала имота и дори е водила в къщата гости от Гърция. Според съда цялостният анализ на свидетелските показания налага извода, че това е ставало със съгласието на собственика Д. А., чиито отношения със сестра му - ищцата, и близките й са били добри и той се е старал винаги да й помага, включително с пари. Ключ от новата къща бил оставен на съхранение у сестрата А. /С./, която живеела наблизо, за да може да наглежда имота при нужда. Ищцата получила ключ чак през 2018 г., когато била приютена от брат си да живее в къщата временно. Според св. Я. когато идвала в [населено място] от [населено място], ищцата с дъщеря си и сина си Р. отсядали в друга къща - на чичо на Ф. и Д. /брат на баща им/. Така според съда от показанията на всички свидетели и данните от приложените гражданско дело и наказателно частен характер производство става ясно, че ищцата е била допусната в процесния имот от брат си за временно пребиваване, докато си намери квартира, защото няма къде да живее от момента, в който напуска дома на Д. в [населено място] заради упражненото от него насилие. Ищцата е спяла в спалня на втория етаж, ползвала е баня и тоалетна, имала е достъп до цялата къща и двора, след като това й е разрешено от брат й, но обитаването на имота не е проява на нейно собственическо правомощие, а на оказана от брат й помощ в критичен момент, докато се устрои, именно в качеството му на собственик на целия имот и сградите. Разположението на етажите и помещенията в къщата сочи, че тя е изградена като еднофамилно жилище, а не като такова, което да може да се ползва безпроблемно от такива съсобственици, каквито биха могли да са ищцата, от една страна, и Д. А. и семейство му, от друга, и то при равни права, за каквито се говори в исковата молба. Според проекта на първия етаж има дневна с кухня, спалня, баня и тоалетна, тераса, на която се излиза от дневната; а на втория - три спални с две бани и тоалетни, антре с гардеробна част, тераса. Свидетелите сочат, че само докато е била допусната в къщата през 2018-2019 г., ищцата е садила картофи и домати, но е ясно, че отново с позволението на собственика и отново е израз на добрите отношения, съществували тогава между нея и брат й, който я е пуснал да обитава къщата и двора, за да й помогне, докато се устрои, дори помолил св. А. да оправи UPS на парната инсталация, за да е удобно ищцата ползва оставените там дърва. Цялостното преустройство на имотите, скъпо и трудоемко, е достатъчно показателно, включително за ищцата, че се извършва и финансира от Д. А. в качеството му на собственик, какъвто се е чувствал още докато баща му е бил жив, когато е направил ремонт и на двата етажа на старата къща. Фактическата власт както върху старата къща с дворното място и стопанската постройка, така и върху настоящите имоти, е осъществявана от него с недвусмислено намерение за своене. Ищцата не е упражнявала фактическа власт с подобно намерение. Дори да се приеме за вярно, че понякога е носила храна на баща си и е виждана да простира негови дрехи, да бере плодове от овощните дървета, а след смъртта му - да проветрява, да почиства, това е израз не на владение, а на добрите отношения на ищцата с баща й и брат й. След като общият наследодател, който е бил собственик на дворното място и старата къща със стопанска сграда, приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, то още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността на основание, което изключва владението на другите съсобственици, поради което и на съгласно чл. 69 ЗС намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага.
Въззивният съд е посочил, че точната дата на предаване на владението не е установена, като може да се предположи, че това е 1986 г., когато Д. А. вече е бил семеен /дъщеря му-ответницата Д. А., е [дата на раждане] , гражданският брак със С. А. е сключен на 21.06.1987 г./. Дори обаче да се приеме като начална дата на владението датата на смъртта на общия наследодател - 04.05.1989 г., която е най-неизгодна за ответниците, то към 04.05.1999 г. Д. А. вече е придобил на основание чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху дворното място и постройките. Следващите му действия, макар и извършени към 2007-2008 г., които категорично надхвърлят обикновеното ползване на имота, са именно израз на съзнанието му, че е собственик. Не може да се приеме, че ако не се е считал за собственик изцяло и е смятал да са съсобственици със сестра му, и то по равно, би направи установените огромни вложения. Съдът е приел, че изградените по време на брака му с ответницата С. А. къща, гараж и стопанска постройка, макар и върху имот - негова индивидуална собственост, не са станали собственост по приращение само на собственика на земята, а са тяхна съпружеска имуществена общност.
Въззивният съд е приел за ноторно, че за да издадат нотариални актове за собственост по давностно владение въз основа на обстоятелствена проверка в полза само на един от наследниците на лице, на което се води съответният имот, нотариусите, действащи в районите на съдилищата от Смолянския съдебен район, имат практика да изискват от всички останали наследници да представят декларации, че нямат претенции към имота и го считат за принадлежащ на съответния наследник. Затова пред нотариус К. са представени декларации в този смисъл от всички останали наследници на Р. А. към онзи момент - Б. Р. А. /негов син/; Ф. М., Ф. Ю. и М. Ч. /внуци от дъщеря му А. М./; З. и Л. А. /последният разпитан като свидетел/ и Д. Д. /съпруга и внуци от сина му М. Р. А./. Категорично е установено от материалите по водено досъдебно производство от 2020 г. на РУ-СДВР, прокурорска преписка от 2020 г. на Софийската районна прокуратура за престъпление по чл. 308, ал. 2 вр. ал. 1, предл. 1 НК, преписка от 2020 г. на Смолянската районна прокуратура за престъпление по чл. 314 НК и неоспореното от страните и прието от съда заключение по графическа експертиза, че подписът върху декларацията от 19.01.2015 г., представена в нотариалното производство от името на Ф. Ч., както и ръкописният текст „Ф. Р. Ч.“, не са изпълнени от нея. Установено е също така, че под рег. № 79 от 19.01.2015 г. на нотариус М. Г., чието име и печат са положени върху декларацията за удостоверяване подписа на декларатора, фигурира друг документ, различен от декларацията; кръглият печат с нейното име и правоъгълният щемпел не са автентични и подписът не е на този нотариус. Досъдбното производство и преписката на Софийската районна прокуратура са спрени с постановление от 26.03.2021 г. на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК, тъй като авторът на деянието не е открит, а по преписката на Смолянската районна прокуратура с постановление от 17.08.2020 г. е отказано образуване на досъдебно производство и същата е прекратена, тъй като предполагаемият извършител Д. А. е починал.
Въззивният съд е посочил, че неистинската декларация от името на ищцата е представена, за да се постигне снабдяване с нотариалния акт за собственост № 154/22.10.2015 г. в полза на Д. А.. Към този момент обаче А. вече е бил придобил правото на собственост върху имотите, ето защо обстоятелството, че за снабдяване с нотариалния акт е използвана неистинска декларация, на която е придаден вид, че изхожда от ищцата, не се отразява върху това право. Изводът е мотивиран с разясненията по ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, като е посочено, че при наличие на позоваване, каквото е искането на Д. А. до нотариуса за издаване на нотариален акт, правните последици - придобиване на вещното право, се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание, в случая чл. 79, ал. 1 ЗС, от 04.05.1999 г. Отказ на ищцата да представи истинска декларация, какъвто според въззивния съд е най-вероятната причина за създаването и представянето на неистинската декларация, няма за последица прекъсване на придобивната давност, защото тя вече е изтекла и е довела до превръщането на владелеца в собственик, а и само изчерпателно изброените в чл. 116 ЗЗД и чл. 81 ЗС действия имат за последица прекъсване на давността. Наред с това подобен отказ е недвусмислено доказателство, че А. е имал изрично заявено намерение за своене на имота, което е настоявал да бъде изразено дори в нотариален акт за собственост в негова полза, направил го е достояние на сестра си и тя се е ограничила само да откаже подписване на подобна декларация, но не е предявила например иск за собственост. В тази връзка, дори да се приеме, че А. е започвал да упражнява фактическа власт с намерение за своене чак от 2008 г., когато е съборил съществуващите сгради и е извършил големите преустройства в имота, без ищцата да участва с пари или труд, и те още тогава са й станали известни, отказът й да подпише декларация за снабдяване с нотариален акт не прекъсва течащата в полза на А. давност и е поредното доказателство, че намерението му да е собственик и на идеалните части, които биха се полагали на ищцата, е пределно ясно изразено и напълно разбрано от нея, при което обаче тя не е предприела никакви действия за защита на своята твърдяна собственост нито при осъществяването на строежите, нито когато е узнала, че брат й иска да се снабди с документ за собственост изцяло на негово име. Така от 2008 г. до смъртта на А. на 31.03.2019 г. са изтекли повече от 10 години, поради което към момента на предявяване на иска - 23.10.2020 г., ищцата няма никакво право на собственост, защото спорните имоти са придобити по давност от наследодателя на ответниците. От тяхна страна има позоваване на придобивната давност чрез възражение в настоящия спор, при което действието на придобивната давност се зачита от момента на изтичане на срока, което в този случай би било към 2018 г.
По делото е установено и това, че данъците за поземления имот, ведно с двуетажна жилищна сграда, гараж и селскостопански обект, за периода 1998-2015 г. са заплащани на името на Д. А.. След като той се снабдил със скица на имота и други документи за нотариален акт, подал коригираща декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която е вписал ищцата като наследник с 1/5 ид. ч. земя. Ицщата е заплащала данък недвижим имот - земя, от 2016 до 2020 г. включително, но от общината са изпратени дубликати на приходни квитанции само от три години: от 19.04.2018 г., 15.05.2019 г. и 18.02.2020 г. Въззивният съд е посочил, че предвид тези документи, дори да се приеме, че данъци за трите години са плащани от ищцата за нейна част, това не се отразява на придобитото към 04.05.1999 г. от Д. А. право на собственост, тъй като декларирането на имот като собствен на дадено лице и плащането на данъци за него няма само по себе си подобна последица. От друга страна, данъците за периода 1998-2015 г. са заплащани от Д. А.. От коригиращата декларация и писмото на общината съдът е заключил, че за да се снабди с нотариален акт, А. също така се е нуждаел от данъчна оценка на имотите, и то във вида им, в който те са към 2015 г. За тази цел е подал коригиращата декларация вх. № Д-3069/04.05.2015 г. по чл. 14 ЗМДТ до общината, в която имотите са декларирани като собствени на всички наследници на Р. А. според идеалните им части. Въззивният съд е приел, че декларирането на имота като съсобствен на всички наследници, в това число и на ищцата, не опровергава намерението за своене на Д. А., защото той се е нуждаел от удостоверението именно за представяне пред нотариуса, който изследва собствеността, но към онзи момент не е разполагал с документ за собственост само на свое име, а удостоверението се издава и въз основа на служебна проверка, опираща се на налични документи, записвания, каквито е имало само на името на общия наследодател. Декларацията е подадена на 04.05.2015 г., а удостоверението за данъчна оценка в нотариалната преписка е от 28.05.2015 г. и в него са посочени като съсобственици всички тогавашни наследници на Р. А.. Без значение според въззивния съд е дали декларациите в нотариалното производство на Ф. М. и Ф. Ю. са истински, след като те не са предявили искове за защита на тяхното право на собственост, и след като в случая ищцата следва да установи при пълно и главно доказване, че е собственик на 1/5 ид. ч. от имотите на поддържаното от нея основание. Същият извод важи и за разпита като свидетел на нотариус К.. По делото е представена и приета декларация от Ф. М. с нотариална заверка /от кмета на [населено място]/ на подписа й от 26.07.2021 г., с която тя е потвърдила подписа и текста на декларацията си в нотариалното производство от 2015 г. Тази декларация следва да се преценява съобразно и във връзка с всички останали доказателства по делото и така преценена, потвърждава извода, че ищцата не е собственик на спорните имоти, защото такъв е станал наследодателят на ответниците още към 1999 г.
Въззивният съд е посочил, че не е установено в доклада по делото да са допуснати процесуални нарушения, като не е указано на страните конкретно за кои твърдени от тях факти не сочат доказателства, нито е доказано да съществува основание за отвод на постановилата първоинстанционното решение съдия С. З.. Посочил е, че несъгласието на ищцата-жалбоподателка с действия и изводи на съда не означава, че са налице предпоставки, от които да се счита, че съдията не е безпристрастен. Напълно голословно и емоционално е твърдението, че ищцата била наказана за смелостта си да иска отвод с обжалваното решение, което валидирало страдащ от множество пороци нотариален акт. На въззивния съдебен състав не е искан отвод, а решението на районния съд се потвърждава поради съвпадение в повечето от изводите на двете инстанции. Също така, в случая не се валидира нотариален акт, а се отхвърля със сила на пресъдено нещо претенция на ищцата за собственост върху имоти, за които ответниците са се снабдили с нотариален акт.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила следните въпроси:
1. Следва ли съдът да вземе предвид предварителната уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението; правилно ли съдът е преценил наличието на подобна уговорка за предаване на владението приживе от наследодателя в полза на всеки от наследниците; следва ли съдът да разгледа позоваването на ищцата на право на собственост по наследство, а не само по давностно владение, в който смисъл единствено са мотивите и диспозитивът на решението.
По този въпрос се поддържа, че въззивното решение противоречи на т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 32/08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, I-во г. о., и е очевидно неправилно; поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК;
2. Кои действия на невладеещия собственик прекъсват придобивната давност по чл. 79 ЗС; извършени ли са действия, отричащи правото на останалите наследници; владението по скрит начин може ли да направи ответника собственик на имота; с какви действия следва да изрази противопоставянето си лицето срещу упражняването на фактическата власт от другиго върху спорната вещ, за да прекъсне придобивната давност по чл. 79 ЗС - поддържа се противоречие с ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС и със следните решения на ВКС: решение № 596/30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г. на 1-во г. о., и цитираните в него: решение № 140/17.03.2006 г. по гр. д. № 797/2005 г. на І-во г. о., решение № 169/17.03.2006 г. по гр. д. № 754/2005 г. на І-во г. о., решение № 872/13.02.2006 г. по гр. д. № 259/2005 г. на І-во г. о., решение № 239/29.05.1996 г. по гр. д. № 91/1996 г. на ВС; както и решение № 436/21.03.2006 г. по гр. д. № 1366/2005 г. на IV-то г. о., решение № 229/02.06.2011 г. по гр. д. № 524/2010 г., определение № 365/21.06.2017 г. по гр. д. № 217/2017 г., решение по гр. д. № 272/2012 г. на II-ро г. о., решение по гр. д. № 37/2010 г., както и очевидна неправилност; поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК;
3. Следва ли преценката кои свидетелски показания да бъдат кредитирани и кои не, да бъде съобразена с останалите доказателства по делото, респективно с приетата по делото съдебно-графологична експертиза, съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК;
4. Допустимо ли е съдът да не кредитира показанията на свидетел само поради това, че е роднина на страна по делото и като такъв е заинтересован от изхода на спора, без да направи преценка на достоверността им с оглед на останалите доказателства по делото;
5. Следва ли съдът да направи преценка на всички доказателства по делото и да мотивира преценката си защо кредитира показанията на едни свидетели, а на други - не;
6. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; липсата на мотиви на съда защо кредитира едни свидетелски показания, а други - не, води ли до процесуално нарушение на нормата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК.
По въпроси №№ 3, 4, 5 и 6 се поддържа противоречие на въззивното решение със следната практика на ВКС: решение № 118/11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г., решение № 136/30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на III-то г. о., определение № 342/15.05.2018 г. по гр. д. № 4252/2017 г. на III-то г. о., определение № 960/27.10.2009 г. по гр. д. № 833/2009 г., решение № 447/18.11.2011 г. по гр. д. № 1964/2010 г. на IV-то г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I-во г. о., решение № 748/18.07.56 г. по гр. д. № 4123/56 г. на ВС, II-ро г. о., решение № 737/09.07.56 г. по гр. д. № 4080/56 г. на ВС, II-ро г. о., както и очевидна неправилност и основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК;
7. Кои свидетели и в каква родствена връзка се считат за заинтересовани от изхода на делото съобразно родствената им връзка със страната и съществува ли презумпция за заинтересованост на бивша съпруга на девер, като се има предвид, че св. Ч. е бивша съпруга на полубрат на бивш съпруг на ищата;
8. Недействителен ли е констативен нотариален акт, издаден въз основа на неистинска нотариално заверена декларация, изразяваща волята на жалбоподателката, на оспорени свидетелски показания, на липса на 10-годишен давностен срок по отношение на новопостроените сгради; неавтентичната декларация, която представлява неистински документ, който е бил представен пред нотариуса, издал констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, не следва ли до голяма степен да обуслови изхода на делото по оспорване на нотариалния акт;
9. Подлежи ли на самостоятелно произнасяне искът по чл. 537, ал. 3 ГПК или съдът е обвързан от решението по чл. 124 ГПК, т. е. без значение дали съдът е констатирал давностно владение или не, не е ли бил длъжен да се произнесе по отмяна на оспорения констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, издаден въз основа на оспорена неистинска нотариално заверена декларация от името на Ф. Р. Ч., както и на оспорени свидетелски показания, липса на 10-годишно давностно владение и др.
По въпроси №№ 7, 8 и 9 се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 и ал. 2, предл. 3-то ГПК по съображения, че въззивният съд е приел тримата свидетели на ищцата за роднини заинтересовани от изхода на делото и е игнорирал показанията им, докато нейна единствена роднина е дъщеря й - св. Юл. Ч..
По въпроси №№ 8 и 9 се поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК поради противоречие със следната практика на ВКС: ТР № 3/2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГК, решение № 101/05.04.2011 по гр. д. № 829/2009 г. на IV-то г. о., решение № 172/08.04.2019 г. по гр. д. № 4344/2018 г. на III-то г. о., решение № 748/18.07.56 г. по гр. д. № 4123/56 г. на ВС, II-ро г. о., както и очевидна неправилност.
Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че касационното обжалване следва се допусне по първия поставен въпрос, уточнен според правомощията на касационната инстанция по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС така: за правното значение на изразена приживе воля на наследодателя имотът да остане след смъртта му на един от наследниците по закон и в кои случаи тази воля може да бъде приравнена на предаване на владението. Въпросът е обуславящ изхода на спора, тъй като е от значение за приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС по смисъла на разясненията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Спецификата на разглеждания случай налага касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Останалите въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, ще бъдат взети предвид като касационни доводи при разглеждане на касационната жалба по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 217/27.06.2022 г. по в. гр. д. № 112/2022 г. на Смолянския окръжен съд.
Указва на жалбоподателката Ф. Р. Ч. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационното обжалване в размер на 25 лева и в същия срок да представи в деловодството на съда доказателство за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната.
При изпълнение на указанията в срок делото да се докладва за насрочване в открито заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: