Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационните жалби на Л. К. П. и на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” срещу Решение № 654 от 09.07.2010 год. по гр. д.№ 1712/2009 год. Софийски апелативен съд.

Л. К.

обжалва решението в частта с която е бил приет за неоснователен предявеният от нея иск с правно основание чл. 407 ал. 1 отм. ТЗ за сумата

над

50000 лв. и до предявения размер от 150000 лв.

Н.

обжалва решението в частта с която искът на К. е бил уважен, както и в частта с която е присъдено възнаграждение в полза на адв.Н..

С определението си по чл. 288 ГПК, съдебният състав е допуснал касационен контрол само по жалбата на Национално бюро на българските автомобилни застрахователи (Н.) за произнасяне на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпроса:

„ Какъв е начинът на установяване на застрахователната сума по застраховка „Зелена карта” – чрез извличане от закона или чрез доказването на факти и разпределението на доказателствената тежест за това, ако е необходимо доказване”

.

В касационната жалба на Н. се подържа основанието по чл. 281 т. 3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Становището по поставения правен въпрос е, че по отношение размера на застрахователната сума се прилага нормативно определеният, съобразно законодателството на тази държава, в която е настъпило застрахователното събитие.

Становището на процесуалния представител на Л. К. е, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила в обжалваната му част.

Като взе предвид становищата на страните на основание чл. 290 ал. 2 ГПК и извърши проверка по законосъобразността на въззивния акт, Върховният касационен съд, състав на І т. о. приема следното:

Софийски градски съд е бил сезиран от Л. К. с иск с правно основание чл. 407 ал. 1 отм. ТЗ за сумата 150000 лв.

. Ищцата е майка на К. К., починал в резултат на ПТП на 20.09.2003 год. Претърпял е телесна повреда и пътникът в автомобил „ВАЗ 2101”, чийто водач е бил К.. Увреждащият товарен автомобил – влекач „Д.” е с полска регистрация и водач полския гражданин М. К.. Поради това, че е налице задължителна застраховка „Гражданска отговорност” с полски застраховател, включваща и международно застрахователно удостоверение Зелена карта”, искът е насочен срещу Н. (имащо статут на Национално бюро по системата Зелена карта по Лондонската конвенция от 1953 год.).

Ответникът е противопоставил възраженията за невиновно поведение на водача К., за нищожност на сертификата „Зелена карта”, поради липсата на подпис на застрахования, както и за надвишаване на лимита на отговорността по полицата, равняваща се на застрахователната сума. Позовал се е на това, че съобразно чл. 9 ал. 1 т. 1 НЗЗ отм., към датата на застрахователното събитие, лимитът е 150000 лв. при две и повече увредени лица, независимо от броят им, и този лимит е вече надвишен, поради присъдените (по друго дело) обезщетения в полза на съпругата и низходящите на К. и на пътника в лекия автомобил.

Първоинстанционният съд е приел, че вина за настъпилото пътнотранспортно произшествие има М. К., който като водач на товарен автомобил-влекач е навлязъл в платното за насрещно движение при изпреварване на десен завой (без да е налице необходимата видимост) и е увредил движещият се срещу него в това платно л. а. „ВАЗ 2101”, чийто водач е бил К.. Счел е, възражението за нищожност на сертификата „Зелена карта” за неоснователно, а възражението за надвишаването на лимита по чл. 9 НЗЗ отм. – за недоказано. Присъдил е в полза на К. сумата 20000 лв.

Решението е обжалвано и от двете страни по делото, съответно в частите с които искът е бил уважен или отхвърлен. Като е събрал ангажираните от страните доказателства, съставът на САС е приел, че обезщетението за неимуществени вреди на К. следва да възлиза на 50000 лв. При обсъждането на допълнително представените доказателства относно отговорността на Н. за обезщетения по 60000 лв. в полза на съпругата и тримата низходящите на К., както и на пътника в увредения автомобил К. П. – 8000 лв., съставът на САС е приел, че надвишаването на лимита не е доказано, тъй като липсват данни относно конкретната застрахователна сума по договора с полския застраховател и оттук – по сертификата „Зелена карта”. Поради това, не може да се приеме, че тя задължително съвпада с минималния лимит, посочен в чл. 9 на Наредбата за задължителното застраховане от 1997 год. год., която е действала към датата на застрахователното събитие.

Становището на настоящата съдебна инстанция

по поставения правен въпрос

е следното:

България е страна-членка на системата „Зелена карта” по Лондонската типова конвенция от 1953 год., поради което дължи изплащане на застрахователно обезщетение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, в случай, че застрахователното събитие е настъпило на територията и и е налице валидно издаден сертификат „Зелена карта”. Лондонската конвенция урежда начина на плащане на застрахователното обезщетение, но не и неговия размер, както и не въвежда лимит. Спорът по делото е, дали е налице препращане (изрично или мълчаливо) към националното законодателство на страната в която е настъпило застрахователното събитие досежно лимита на отговорността или по отношение на този лимит е приложим националния закон на увреждащия автомобил (в случая Полша). Във втората хипотеза, в тежест на оспорващата страна по делото би било доказването размера на лимита и оттук – че ищцовата претенция го надвишава.

Настоящият съдебен състав приема, че правилно е второто от посочените становища. Застрахователното събитие, последиците от което са предмет на разглеждане по настоящето дело, е настъпило през м.ІХ.2003 год. при действието на НЗЗ-1997 год. при максимален размер 150000 лв. при наличието на две или повече увредени лица, както е в случая. Това е лимитът на отговорността за периода, валиден за застрахователните договори, сключвани за МПС с българска регистрация и с български застрахователи. Увреждащият товарен автомобил „Д.” е с полска регистрация и застрахователният договор е сключен в Полша с полски застраховател. Обемът на отговорността (застрахователната сума) е отразен в застрахователната полица, издадена от полския застраховател и данни за този размер по делото не са представени.

Неправилно е позоваването на Н. за прилагането на нормативно определения лимита при всички случаи на застраховането по риска „Гражданска отговорност”. Задължителната застраховка възниква не по силата на закона, а по силата на сключен между застрахователя и застрахования договор, като в полицата се отразява размера на застрахователната сума. Няма пречка между страните по договора да бъде постигнато съгласие застрахователната сума по този риск да бъде по-висока или по-ниска от лимита по НЗЗ, сочещ долната граница. В случай, обаче, че договорът бъде сключен за сума по-малка от лимитираната с Наредбата, застрахователят ще носи административно-наказателна отговорност.

Обичайната практика на българските застрахователи при застраховка „ГО” на автомобили с българска регистрация да съобразяват размера на застрахователната сума да не е по-нисък от минимално посочените с Наредбата граници. Няма спор нито в съдебната практика, нито в правната доктрина (проф.П. Г.), че този размер може да надвишава лимита и това подлежи на установяване във всеки конкретен случай при спор дали претендираните обезщетения надвишават този лимит. Нещата не стоят по-различно и при международната автомобилна застраховка по риска Гражданска отговорност (сертификат „зелена карта”). Приравняването и на местна задължителна застраховка не означава автоматично прилагане лимита на застрахователната сума, каквото е разбирането на Н., доколкото и за местната застраховка този лимит е предмет на договаряне и не се замества по принципа на чл. 26 ал. 4 ЗЗД от клаузата на НЗЗ, ако е различен.

Т.е. не е налице презумптивен (нормативно определен) знак на равенство между понятията „застрахователна сума, определяща лимита на отговорността” и „лимит на отговорността, посочен в НЗЗ отм. ”. Както вече бе посочено, в зависимост от постигнатото съгласие при сключването на договора, размерите могат да съвпадат, но не може да се приеме, че застрахователната сума винаги съвпада с нормативно определената долна граница.

От изложеното следва, че както размерът на застрахователната сума по договор с български застраховател за автомобил с българска регистрация и при застрахователен риск, настъпил в страната, е предмет на доказване в случай на оспорването му, така това е приложимо и по отношение на международната автомобилна застраховка. Тази равнопоставеност между националната и международната застраховка по риска „Гражданска отговорност” не е в разрез, а в съответствие с § 4 б.”а” и „б” от Преамбюла на Вътрешните правила на Съвета на бюрата – Б. (приложени по делото), на които се позовава Н.. Поради това, отговорът на поставения правен въпрос следва да бъде:

Установяването на застрахователната сума по застраховка „Зелена карта” е чрез доказване съдържанието на договора по риска „Гражданска отговорност”, сключен между застраховател и застрахован. Доказателствената тежест за установяване размера на застрахователната сума, определяща отговорността на застрахователя е за лицето оспорващо или черпещо права от този размер.

Отговорът на поставения правен въпрос е обуславящ и по отношение преценката по материалната законосъобразност на въззивния акт. Като е приел, че в тежест на Н. е било да установи размера на застрахователната сума за който е сключен договора между полския застраховател и застрахования и до който размер е лимитът на отговорността му, съставът на САС е постановил законосъобразно решение, което не може да бъде касирано на това основание.

Второто основание на което се иска касиране на въззивния акт е нищожност на застрахователния сертификат „зелена карта”, поради липсата на подпис от страна на застрахования. Твърдението за липса на подпис е било релевирано както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съдилища. Съдилищата са приели, че документът съдържа необходимите реквизити, вкл и подписите на застрахования и представител на застрахователя. Първоинстанционният съд е изложил и мотиви защо основава изводите си на завереното ксерокопие на оригинала на сертификата, не на представеното по делото копие с превод на български.

Пред въззивния съд не са били представени нови доказателства и не е имало искане за събиране на такива досежно подписите върху сертификата, поради това, обоснован е изводът, че твърдението за нищожност е недоказано. Ще следва да се отбележи, че подписи в графа № 5 и графа № 9 на сертификата има, а доказване на твърдението/оспорването на единият от тях и дали той наистина е на застрахования е било в тежест на Н., което доказване не е проведено.

Не съставлява основание за касиране на въззивния акт и довода, че неправилно е определена степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия К., чрез извършване на преустройство на л. а. „ВАЗ” в модел „пикап” Както правилно са посочили съдилищата, не е доказано, че именно К. е извършил това преустройство, а и моделът на автомобила няма отношение към механизма на ПТП. Ще следва да се отбележи и това, че въпросът за съпричиняване на вредоносния резултат е и преклудиран с оглед приключилото с влязло в сила решение производство по иска на низходящите на К. срещу Н., основаващ се на същия правопораждащ факт.

Неоснователен е и доводът относно началната дата на обезщетението за забава. Съдилищата са приели, че обезщетението (съобразно законната лихва) се дължи от датата на деликта. Становището им е правилно. При застраховка Гражданска отговорност платимите суми за настъпването на застрахователното събитие имат

обезщетителен

характер, тъй като са предназначени да бъдат поправени вреди, настъпили към момента на деликта. В този случай отговорността на застрахователя е производна от отговорността на делинквента, имащ качеството на застрахован. Договорната връзка е между делинквента и застрахователя и при тях релевантен е друг момент на изискуемост, докато увреденият /респ. наследниците му/, могат да насочат претенцията си към всеки един от длъжниците (делинквент или негов застраховател) и тя е в такъв обем в който би се дължала от виновното лице, както по отношение на главница, така и на обезщетението за забава. Т.е. релевантният момент за определяне размера на обезщетението за вреди (главницата) е деликта и оттук – и началния момент на акцесорното задължение – обезщетение за забава. Вземане, произтичащо от обезщетение за забава се погасява с изтичането на 5-годишен давностен срок, както правилно е посочил и съставът на САС.

По отношение на разноските за двете инстанции и компенсирането им, въззивният съд подробно е мотивирал решението си (имащо характер на определение в тази част) и изводите му са законосъобразни. По отношение на разноските за производството пред СГС липсват доказателства за платено адв. в.ие. За сумата 4250 лв. – дължимо адв. в.ие за въззивното производство действително е представена издадена от адв. д. фактура, но няма каквито и да било данни за постъпило плащане по нея.

Доказателства за направени от Л. К. разноски пред настоящата инстанция не са представени и такива не се присъждат. Сторените от Н. разноски остават в тежест на страната, така, както са направени.

Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т. о.

РЕШИ:

ОСТАВЯ в сила

Решение № 654 от 09.07.2010 год. по гр. д.№ 1712/2009 год. Софийски апелативен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.