О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2329

гр. София, 27.08.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 1400 по описа на съда за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „АВА СПОРТ“ ООД /н./, ЕИК:[ЕИК], чрез постоянния му синдик, срещу въззивно решение № 343 от 01.06.2023 г., постановено от Софийски апелативен съд по в. т.д. № 357 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 6 от 09.02.2023 г., постановено от Окръжен съд – Монтана по т. д. № 94 по описа на съда за 2021 г., с което на свой ред са отхвърлени предявените от касатора срещу „АВА СКАЙ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], евентуално съединени искове за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 39/27.12.2013 г., том IX, рег. № 13487, нот. д. № 929/2013 г. на нотариус В. Т., с рег. № 596 на Нотариалната камара, поради нарушение на закона, заобикаляне на закона, липса на съгласие и невъзможен предмет, и иск по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението на следния недвижим имот: сграда с идентификатор 27557.438.29.1 със застроена площ от 484 кв. м., находяща се в [населено място], [община], в поземлен имот с идентификатор 27557.438.29, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, последната – поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

По отношение недопустимостта на решението се твърди, че въззивният съд, вместо да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, за пръв път се е произнесъл по две основания за нищожност на процесната сделка, представляващи отделни претенции /искове/ които не са разгледани от първоинстанционния съд – противоречие с добрите нрави и привидност, което е недопустимо.

В обосноваване неправилността на решението се сочи, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е разгледал и обсъдил всички доказателства, събрани по делото, вместо което при разглеждане на отделните основания само откъслечно е коментирал отделни доказателства, като без да сочи мотиви, приема останалите факти по делото за неотносими или изобщо не ги засяга, което е довело до необоснованост на решението.

Оспорват се изводите на съда за липса на противоречие на процесната сделка със закона в насока на това, че § 16, ал. 1, изр. 2 от ЗУТ не предвижда забрана за разпоредителни сделки с незаконни строежи, че не е налице незаконен строеж, че е допустимо разминаване в застроената площ по арх. проект и по скица, както и че не е установена по делото разлика между действителната площ и площта по разрешение за ползване.

По отношение претенцията за нищожност, поради заобикаляне на закона, се критикуват изводите на съда в насока на това, че не е забранено от закона длъжникът да се разпорежда си имуществото си, като се твърди, че съдът не е обсъдил всички факти по делото, целта на процесния договор, както и правните му ефекти, при каквато преценка само според касатора би се разкрило наличието на претендираното основание за нищожност, а не само от анализ на процесния договор, както е процедирал съда, защото този порок предполага самият договор, разгледан отделно от останалите факти, да съответства на закона. Твърденията на касатора в изложената насока са, че поради липсата на друго реално имуществено разместване и правни последици, процесния договор е извършен като част от съвкупност от подобни договори, между същите лица, с които се цели единствено осуетяване изпълнението на задължения на продавача по предходни договори, като тези сделки нямат други правни последици и поради липсата на плащане по тях.

Твърди се противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС, обективирана в решение № 119 от 22.03.2012 г. по гр. д. № 485/2011 г. на ВКС в частта им досежно липсата на накърняване на добрите нрави, като се настоява, че при обсъждане на всички доказателства, а не само на съдържанието на договора, съдът би стигнал до заключението, че единствената цел и единствен резултат от процесния договор е да се осуети изпълнение на преди това поети задължения, което не може да се квалифицира като защитим и допустим от закона интерес, съгласно цитираното решение.

Касаторът намира, че необосновано и в противоречие с материалния закон и с практиката на ВКС, въззивната инстанция е приела, че не е налице порокът „липса на съгласие“, като основание за нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД, в подкрепа на което твърдение се сочат редица решения на касационната съдебна инстанция.

Сочи се, че не почиват на установената по делото фактическа обстановка изводите на съда в насока на това, че не е налице и невъзможност на предмета на процесния договор, като основание за нищожността му.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, евентуално – постановяване на ново такова по спора, с което предявените искове да бъдат уважени, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като се възпроизвеждат значителна част от оплакванията в жалбата, се заявява недопустимост на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, по съображенията, изложени в касационната жалба и възпроизведени по-горе в настоящите мотиви в частта им относно съдържанието на същата.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, обосновавана с твърдения, че съдът не е обсъдил и не е взел предвид, че реално разпореждане с процесната недвижима вещ на практика няма, тъй като тя към момента на извършване на сделката от една страна остава в патримониума на едни и същи физически лица, които са съдружници както в продавача, така и в купувача, а от друга страна, че реално заплащане на цена няма и не е извършено.

С твърдения за наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК се поставят въпросите:

1. Допустимо ли е чрез поправка на нотариален акт по чл. 579, ал. 3 от ГПК да се измени формираната и изразена от страните воля, като се измени същественото съдържание на сключения договор? По отношение на същия се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 158 от 19.06.2015 г. по гр. д. № 6479/2014 г., Г. К., IV Г.О. на ВКС, решение № 403 от 03.02.2012 г. по гр. д. № 1427/2013 г., Г.К., 1 Г.О. на ВКС, решение № 129 от 14.02.202019 г. по гр. д. № 3314/2017 г., Г.К., I-во Г.О. на ВКС, решение № 443 от 31.10.2012 г. по гр. д. № 445/2012 г., Г.К., Трето г. о. на ВКС. По отношение на същия въпрос се твърди и че е от значение за точното прилагане на закона, което представлява основание да допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, предложение първо, за да се внесе яснота и прекрати практиката, която ВКС последователно застъпва, че с поправка на нотариален акт могат да се отстраняват само технически грешки в акта или грешки в действията на нотариуса, но не може да се изменя волята на страните, да се променят условията на договора и/или да се разкрива извършена с договора симулация, а това са действия, които ако са допустими от закона, следва да бъдат извършени по съответния за тях ред.

2. При преценка действителността на двустранни възмездни договори за накърняване на добрите нрави, доколкото те са граници за свободата на договаряне по чл. 9 от ТЗ, следва ли съдът да преценява действителната воля на страните, отчитайки взаимната им връзка и преследваната от тях с договора цел, въз основа на всички доказателства по делото, в това число и други подписани от страните изявления и сделки или е достатъчно да прави това заключение единствено от текста на договора? По отношение на този въпрос се развиват подробни съображения за противоречие на въззивното решение с решение № 119 от 22.03.2012 г. по гр. д. № 485/201 1 г. на ВКС.

3. Налице ли е нищожност на един договор, поради накърняване на добрите нрави, като единствената цел за негово извършване и правните му последици са насочени да не се изпълнят задължения по друг договор към трето/и лице/а? По въпроса са развити базирани на теорията и практиката съображения досежно действителното съдържание на накърняването на добрите нрави, като основание за нищожност, не е посочен или обоснован допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба измежду тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.

4. Допустимо ли е провеждането на процедура за търпимост на строеж, извършен след 31.03.2001 г.? Според касатора въпросът отговаря на критериите за допустимост, доколкото е обусловил крайния извод на съда, базиран на обстоятелства, свързани с търпимостта на строежа, а твърдението в исковата молба и във въззивната жалба категорично не сочи на търпим строеж, а на строеж, за който изначално е недопустимо провеждането на такава процедура, по аргумент за по-силното основание. В обосноваване на въпроса се критикуват, като такива в разрез с доказателствата по делото, изводите на съда по съществото на спора в тази им част, като се пресъздават част от оплакванията в касационната жалба, базирани на разпоредбите на § 16 от ЗУТ и § 127 от ЗИД на ЗУТ, които според касатора третират строежи, извършени в определени периоди, за които като условие за сключване на прехвърлителна сделка се предвижда провеждане на процедура по търпимост, респ. издаване на удостоверение за търпимост, в отлика от процесната сграда, която е изградена в друг период. Не се заявява и обосновава допълнителен критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

С разрешение за строеж № 17/6.12.2005 г., издадено от главния архитект на [община], е разрешено на „А. С. ООД да построи „хангар за селскостопанска техника“ съгласно одобрен на 6.12.2005 г. инвестиционен проект. За същия строеж е било издадено и удостоверение № 6/21.11.2006 г. за въвеждане в експлоатация.

С констативен нотариален акт № 144/8.02.2012 г., том I, рег. № 1107, нот. д. № 41/2012 г. на нотариус В. Т., ответното дружество е било признато за собственик на същата сграда, описана като „хангар за авиационна техника“ със застроена площ от 363 кв. м., построена в имот № 438025 в землището на [населено място], [община], м. „Чукара“, представляваща нива с площ от 18,451 дка.

С нотариален акт № 39/27.12.2013 г., том IX, рег. № 13487, нот. д. № 929/2013 г. на нотариус В. Т., вписан като акт № 94/27.12.2013 г., рег. 9705, дело № 3395/2013 г. в Службата по вписвания - [населено място], „А. С. ООД, представлявано от управителя А. С., е продало на „А. С. ЕООД, представлявано от А. С. същия имот, описан като „хангар за селскостопанска техника “със застроена площ по архитектурен проект от 363 кв. м., а според актуална скица с площ от 484 кв. м., построена в поземлен имот № 438029 в землището на [населено място], [община], м. „Чукара“, представляващ стопански двор с площ от 2,621 дка. Уговорената цена е 29 800 лв., за която е посочено, че е заплатена от купувача на продавача изцяло по банков път. Посочено е, че данъчната оценка е на стойност 11 907,80 лв.

Същият нотариален акт е бил поправен с нотариален акт № 123/2.06.2014 г., том III, рег. № 4393, нот. д. № 264/2014 г. на нотариус В. Т., като поправката се отнася до цената - от 29 800 лв. на 142 100 лв., която страните декларират, че е действителната цена по сделката. Нотариалният акт е подписан за купувач и продавач от А. С. - управител и на двете дружества.

Представена е скица № 15-936220/24.08.2021 г., издадена от АГКК, за имот с идентификатор 27557.438.29.1, представляващ селскостопанска сграда със застроена площ от 484 кв. м., находяща се в [населено място], [община], в поземлен имот с идентификатор 27557.438.29, по кадастралния план, одобрен със заповед № РД-18-1002/24.04.2018 г. на изп. директор на АГКК. Посочено е, че имотът е собственост на „А. С. ЕООД по силата на нотариален акт № 94/27.12.2013 г., рег. 9705, дело № 3395/2013 г. в Службата по вписвания - [населено място].

От правна страна съдът е посочил, че предметът на всеки иск за недействителност се определя преди всичко от наведените фактически обстоятелства, които според ищеца водят до опорочаване на сделката, а не от сочения от него правен резултат /нищожност, унищожаемост, висяща недействителност и др./. Видът на недействителността и конкретното правно основание за същата /противоречие със закона, с добрите нрави, невъзможен предмет, измама и др./ е въпрос на правна квалификация, която съдът е длъжен служебно да определи въз основа на наведените от ищеца факти. По тази причина съдът не е обвързан от правната квалификация на недействителността, която ищецът желае да бъде обявена, нито от соченото правно основание, но е обвързан от фактите, за които ищецът твърди, че водят до порок на сделката.

Като е възпроизвел твърденията на ищеца относно фактите, изложени в исковата молба съдът е посочил, че ищецът свързва същите с наведените пороци на договора по нотариален акт № 39/27.12.2013 г. - противоречие със закона, заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави, невъзможност на предмета, липса на съгласие.

По отношение основанието за нищожност „противоречие със закона“ съдът е изложил, че не споделя тезата на ищеца, че процесната сграда била незаконен строеж, а в § 16 от преходните разпоредби към ЗУТ се съдържала забрана за разпоредителни сделки с незаконни строежи. На първо място, според съда, в § 16, ал. 1, изр. 2 ЗУТ е предвидено, че строежите по изр. 1 /изградени до 7.04.1987 г. без строителни книжа/ могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка след представяне на удостоверение от органите, които са овластени да одобряват съответните инвестиционни проекти, че строежите са търпими. Аналогична разпоредба е предвидена и в § 127, ал. 1, изр. 2 от ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 82/2012 г.) спрямо строежи без строителни книжа, изградени до 31.03.2001 г. Според съда от тези разпоредби не следва принципна забрана за сключване на разпоредителни сделки с незаконни строежи, които не са търпими или узаконени. Законността е относима към възможността за административното премахване на строежа, но не и към вещноправния статут на имота като самостоятелен обект, нито ограничава правото на разпореждане на собственика, като елемент от правото му на собственост. На второ място, според съда, процесната сграда не е незаконен строеж. Същата е изградена въз основа на разрешение за строеж № 17/6.12.2005 г. и одобрен инвестиционен проект. Съответствието на фактически изградения строеж със строителните книжа е удостоверено по съответния ред - чрез удостоверение № 6/21.11.2006 г. за въвеждане в експлоатация, издадено от компетентния орган. Твърдението, че фактически изграденото не съответствало на одобрените строителни книжа представлява оспорване на законността на удостоверението за въвеждане в експлоатация, издадено по искане на самия ищец. Именно поради това в настоящото исково производство е недопустимо да се провежда косвен съдебен контрол на този административен акт, доколкото не са налице предпоставките на чл. 17, ал. 2 ГПК - оспорващият ищец е бил участник в административното производство по издаването му. Същевременно, от обстоятелството, че в процесния нотариален акт № 39/27.12.2013 г. е посочено, че застроената площ на обекта по арх. проект е 363 кв. м., а според актуална скица е 484 кв. м., не следва автоматичен извод за незаконност на строежа. И двете числа изразяват графично изчислена площ, а не действителна, измерена на място площ. Графично изчислената площ на един и същи имот много често се различава в различните документи за собственост или скици, но това не влияе на вещноправния или административен статут на обекта. Меродавни за този статут са границите на имота, а площта е тяхна производна величина. По делото няма данни, нито доказателства, че границите на фактически изградената процесна сграда са различни от тези, установени в разрешението за строеж и одобрените строителни книжа, а напротив - има доказателства за противното /удостоверението за въвеждане в експлоатация/. Ето защо процесната сграда не е незаконен строеж.

По основанието за нищожност „заобикаляне на закона“ въззивният съд е посочил, че същото е налице тогава, когато страните сключват сделка, която изрично не противоречи на закона, но чрез нея целят да постигнат забранен от закона резултат. Тезата на ищеца е, че чрез процесния договор и в контекста на изложените факти /възпроизведени от съда на друго място в мотивите му, включително тези за свързаност между страните по договора, значителни по размер задължения към трети лица, обстоятелството, че с процесния договор и с последващи договори ищецът прехвърлил на ответника всичките си недвижими имоти, с изключение на тези имоти, върху които било учредена ипотека в полза на заемодателя – трето лице, твърдението, че прехвърлянето било извършено така, че имотите в крайна сметка да останат собственост на семейния кръг на действителните собственици /съдружници/ на двете дружества/, се е целяло избягване на отговорността по чл. 133 ЗЗД спрямо кредиторите на ищеца. Съдът е посочил, че не споделя тази теза, тъй като този резултат не е забранен от закона. Според съда разпоредбата на чл. 133 ЗЗД установява принципа, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане. Нито от тази, нито от друга разпоредба обаче следва, че законът установява забрана на длъжника да се разпорежда с имуществото си, като част от съдържанието на конституционно защитеното му право на собственост, дори и да има кредитори. Същевременно, законът е предвидил други средства за защита на кредиторите срещу действия на длъжника, които ги увреждат, които средства имат за последица относителна недействителност на действията, т. е. непротивопоставимост спрямо кредитора на правните последици на тези действия - напр. отменителни искове, обезпечителни мерки и др. Относително недействителна може да бъде само валидна сделка, което е аргумент, че увреждането на кредитора, дори и да е целено, не води до нищожност на сделката. Това се извлича изрично и от разпоредбата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, уреждаща хипотеза на отменителен иск именно срещу действие, което е било специално предназначено /съзнателно целено/ да увреди кредитор. Дори и в тази хипотеза правното действие не е нищожно, а само относително недействително. В допълнение съдът е посочил, че от събраните доказателства не може да се направи категоричен извод, че към момента на сключване на процесния договор /27.12.2013 г./, към който се изследва действителността му, субективното намерение на страните е било именно такова. Единствената индиция в тази насока е свързаността на страните, а всички други ангажирани доказателства установяват факти, настъпили след сключването на договора, които са ирелевантни.

Въззивният съд е приел и че съдържанието на процесния договор не противоречи на добрите нрави. Според съда от всички изложени от ищеца твърдения, вкл. във въззивната жалба, относимо към това основание е единствено твърдението за значителна нееквивалентност на престациите по договора. Според ищеца такава имало, тъй като първоначално уговорената цена от 29 800 лв. /а и поправената с нотариален акт № 123/2.06.2014 г. от 142 100 лв./ била значително под средната пазарна стойност на имота, която според приетата съдебна експертиза към момента на сключване на договора е била 189 700 лв. Според съда в ограничени хипотези нееквивалентността на престациите може да доведе и до противоречие на договора с добрите нрави, а именно - когато е налице толкова явна и значителна нееквивалентност на престациите, че насрещната престация да е практически нулева. В процесния договор според въззивния състав това не е налице - насрещната престация на ответника не е практически нулева спрямо тази на ищеца. Ниска цена и нулева цена са различни понятия. В договора цена има и тя не е практически нулева, а още по-малко - след поправката с нотариален акт № 123/2.06.2014 г., а евентуална друга нееквивалентност не води до противоречие с добрите нрави на процесния договор. Ирелевантно според съда за наличието на този твърдян порок е дали цената е платена или не е платена.

За въззивния съд неоснователен е и доводът за нищожност на договора поради липса на съгласие за съществен елемент - продажната цена. Ищецът твърди, че това е така, тъй като поправката с нотариален акт № 123/2.06.2014 г. сочела, че записаната цена по нотариален акт № 39/27.12.2013 г. не изразявала действителната воля на страните в първия нотариален акт. Това твърдение обаче според въззивния състав е неотносимо към порока „ липса на съгласие“. Този порок е налице, когато външно волята на лицето е обективирана в надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение, като волеизявленията /предложение и приемане/ са направени и съвпадат, но някое от тях или и двете са направени при „съзнавано несъгласие“ - без намерение за обвързване /така мотивите към ТР № 5/30.05.2022 г. на ВКС - ОСГТК/. В случая е несъмнено, че страните са постигнали съгласие за цената, тъй като в противен случай нямаше да сключат договора. Дали записаната в първия или втория нотариален акт цена е действително уговорената е свързано не с липсата на съгласие, а с това дали е налице частична относителна симулация в тази част на договора - до привидна уговорка, зад която се крие прикрита уговорка с истинската цена. Привидната уговорка е нищожна, но прикритата е действителна /чл. 17, ал. 1 ЗЗД/. С втория нотариален акт за поправка № 123/2.06.2014 г. страните са заявили каква всъщност е била прикритата уговорка за цената, от което следва, че тя е била изначално уговорена в този размер. Дори обаче да не е била изначално уговорена, то законово допустима се явява и нейната последваща промяна, което е напълно във властта на страните съгласно чл. 20а, ал. 2 ЗЗД. При всички положения обаче това няма никакво отношение към твърдяната липса на съгласие относно цената по договора, а напротив - аргумент е, че такова съгласие има.

Въззивният съд е приел за правно неиздържана и тезата на ищеца, че договорът е нищожен поради невъзможен предмет, тъй като действителната площ на сградата била 484 кв. м., а според разрешението за строеж и удостоверението за въвеждане в експлоатация площта била 383 кв. м., поради което не била налице валидна индивидуализация на имота в договора, т. е. не е съществувал описания в сделката обект на разпореждане, което водело и до нищожност поради невъзможен предмет. Според съда договорът би бил нищожен на това основание, ако към момента на сключването предметът му е фактически или правно невъзможен /чл. 26, ал. 2 ЗЗД/. Според съда договор за продажба на вещ би бил нищожен на това основание или ако вещта фактически не съществува към момента на сключване на договора и не е сключен за бъдеща вещ /фактическа невъзможност/ или ако има законова забрана за прехвърляне на тази вещ /правна невъзможност/. Настоящият казус не попада в нито една от двете посочени хипотези, тъй като процесната сграда съществува като самостоятелен обект и няма законова забрана за разпоредителните сделки с нея. Каква е действителната застроена площ на сградата според въззивния съд е напълно ирелевантно за твърдяната невъзможност на предмета - както фактическа, така и правна.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното решение не е вероятно недопустимо.

В частта от мотивите си, в която въззивният съд се е произнасял, според касатора, по привидността на процесната сделка в частта относно нейната цена, същите са относими не към мотивировката на съда по същество по иск за нищожност, поради привидност, какъвто съдът не е разгледал, а към обосноваване от страна на съда, на решаващия му извод за неоснователност на иска за нищожност на сделката, поради липса на съгласие, поради което и съдът по същество се е произнесъл по предявения иск, а не по непредявен такъв, съответно – и решението му не е недопустимо.

Неоснователни са и твърдения за недопустимост на въззивното решение, поради разгледан и отхвърлен от въззивния съд, но неразгледан от първоинстанционния съд иск за нищожност, поради противоречие с добрите нрави. В мотивите си въззивният съд е посочил, че предметът на всеки иск за недействителност се определя преди всичко от наведените фактически обстоятелства, които според ищеца водят до опорочаване на сделката, а не от сочения от него правен резултат /нищожност, унищожаемост, висяща недействителност и др./. Според съда по-натам видът на недействителността и конкретното правно основание за същата /противоречие със закона, с добрите нрави, невъзможен предмет, измама и др./ е въпрос на правна квалификация, която съдът е длъжен служебно да определи въз основа на наведените от ищеца факти. По тази причина, според въззивния състав съдът не е обвързан от правната квалификация на недействителността, която ищецът желае да бъде обявена, нито от соченото правно основание, но е обвързан от фактите, за които ищецът твърди, че водят до порок на сделката. При така приетото, част от фактическите твърдения на ищеца са квалифицирани от въззивния съд именно като такива за нищожност на процесната сделка, поради противоречие с добрите нрави, което обаче не води до недопустимост на въззивното решение в тази му част, поради следното:

Подвеждането на твърденията на ищеца относно обстоятелствата, на които искът му се основава /чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК/, под хипотезиса на конкретна правна норма, т. е. определянето на правната квалификация на иска, произтичаща от тези му твърдения, особено в случаите, като настоящия – при претендирана нищожност на сделка на няколко различни, евентуално заявени основания, базирани на различни фактически състави /твърдения на ищеца относно фактите, на които евентуално предявените искове се основават/, е правомощие само на съда, включително и на въззивния, като такъв по съществото на спора. В случаите, в които въззивният съд не споделя заявената от ищеца правна квалификация на иска, която е възприета и от първоинстанционния съд, той дава на иска произтичащата според него от твърденията на ищеца в исковата му молба, квалификация на иска, и се произнася съобразно същата. Тази му дейност не е от естество да доведе до недопустимост на въззивното решение, доколкото въззивният съд се произнася по предявения иск. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства /т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г./. Такова задължение за въззивния съд възниква обаче само в случаите, в които на страните поради неправилно определената от първоинстанционния съд правна квалификация, са дадени неточни, непълни или грешни указания досежно разпределянето на доказателствената тежест в процеса и относно доказването на правнорелевантните за съществуването на спорното право факти /обстоятелства, които в случая нито се твърдят, нито се установяват по делото, а и това би било относимо към друг процесуалноправен въпрос, какъвто в случая не се поставя/. Следва да се посочи също /във връзка с твърденията, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, по които първоинстанционния не се е произнасял/, че правомощие на съда, освен да определи правната квалификация на твърденията на ищеца, е и да преценява всички събрани по делото доказателства /чл. 12 ГПК/, с оглед установяване на истината /чл. 10 ГПК/. Служебно задължение на съда е да приложи закона спрямо установените факти, като извлече служебно техните правни последици, независимо дали страните са се позовали на тези последици - арг. от чл. 235, ал. 2 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретният процесен случай в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт касаторът излага, че съдът не е обсъдил и не е взел предвид, че реално разпореждане с процесната недвижима вещ на практика няма, тъй като тя към момента на извършване на сделката от една страна остава в патримониума на едни и същи физически лица, които са съдружници както в продавача, така и в купувача, а от друга страна, че реално заплащане на цена няма и не е извършено. Освен че не отговаря на действителното съдържание на мотивите на въззивното решение, където тези въпроси са обсъждани от въззивния съд, така изложеното не разкрива белезите на очевидна неправилност, така както същите са очертани в практиката на касационната съдебна инстанция, а е изцяло относимо към правилността на въззивното решение, но не очевидната такава по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а като касационно основание по чл. 281, т. 3 от с. з. Същата подлежи на преценка само в производство по чл. 290 ГПК и след евентуално допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет преценка само наличието или не на основания за такова допускане. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Първият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., като несъответен на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, и обективирани в мотивите към решението му. Действителните съображения на съда в насока изменението на продажната цена на имота в процесния нотариален акт, извършено по реда на поправката му, са в насока на това, че първоначално определената цена в поправения впоследствие нотариален акт, е привидно уговорена, а действителната такава е тази по последващия нотариален акт за поправката, като по отношение и на двете е налице съгласие, т. е. не е налице последваща промяна на волята на страните досежно съществен елемент на сделката /както това предполага въпроса на касатора/, а изначална воля на страните да прикрият още първоначално определената действителна цена на имота с посочена в първия, впоследствие поправен нотариален акт, привидна такава. При изложеното по отношение на въпроса не се дължи преценка за наличието на поддържаните допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба.

Вторият въпрос е правен и отговорът му е обусловил изхода на делото, поради което съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба /с оглед цитираната конкретна практика на ВКС, на която се твърди въззивното решение да противоречи, налага се извод че това е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/. Видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд /част от тях са цитирани и от касатора в обосноваване на този му въпрос/, съдът е осъществил дейността си по тълкуване на процесната сделка и извличането на действителната воля на страните при сключването и целените с нея правни последици, именно като е спазил установените в закона /чл. 20а ЗЗД/ и практиката на ВКС методи, подходи и източници на такова тълкуване, включително и изложените от касатора във въпроса му, и в цитираната от него практика. Правилността на оспорваните от касатора крайни изводи на съда, формирани в резултат от така извършеното тълкуване е относима към правилността на въззивното решение, като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, която не подлежи на преценка в производството по чл. 288 от ГПК. Начинът по който касаторът обосновава този си въпрос разкрива само несъгласието му с изводите на съда, обусловили изхода на спора в тази му част. На свой ред изложеното от касатора в обосноваването на въпроса му досежно конкретната цел на процесния договор, като сключен единствено с цел да не се изпълняват други договори, съставлява само негово правно твърдение, подкрепящо една от защитните му тези по делото, но невъзприето от съда.

Третият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Такава обусловеност би била налице, ако съдът би приел, че единствената цел на сключването на процесния договор и правните му последици, са насочени към това да не се изпълнят задължения по друг договор към трето лице/лица, и при това отново би отрекъл нищожността на договора, поради противоречие с добрите нрави, както това въпросът предполага. Нищо такова не е налице по делото. Както се посочи и по-горе, въззивният съд е извършил обосновано тълкуване на процесния договор, в светлината и на другите действия на страните, и на твърденията им, и на доказателствата по делото в тяхната съвкупност и е стигнал до крайния си извод относно това, че договорът не е нищожен, поради противоречие с добрите нрави, главно с оглед анализираната от съда негова конкретна цена /твърденията на касатора относно която са приети от съда, като единствено относими към това основание за нищожност/, независимо при това според съда дали същата е заплатена или не.

Четвъртият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Отговорът на същия в контекста на конкретния правен спор зависи изцяло от приетите от съда за установени по делото обстоятелства от фактическа страна, поради което и въпросът е също изцяло относим към правилността на въззивното решение, а не към наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване. Въпросът е и изцяло несъответен на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в относимата им към него, тяхна част. Въззивният съд никъде в мотивите си не е приел, че е допустимо провеждане на процедура за търпимост на строеж, извършен след 31.03.2001 г., както това въпросът предполага. Действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в тази му част, са изцяло базирани на приемането от страна на съда, че: От една страна от цитираните от касатора и от съда разпоредби на ЗУТ, не следва принципна забрана за сключване на разпоредителни сделки с незаконни строежи, които не са търпими или узаконени. Според съда законността е относима към възможността за административното премахване на строежа, но не и към вещноправния статут на имота като самостоятелен обект, нито ограничава правото на разпореждане на собственика, като елемент от правото му на собственост. От друга страна, според въззивния съд, по изложени и възпроизведени по-горе и в настоящите мотиви съображения, процесната сграда не е незаконен строеж. И двете, така развити от съда групи съображения, изключват конкретната връзка на този последен въпрос на касатора, с действителните мотиви на съда за отхвърляне на иска му.

При този изход на делото касаторът няма право на претендираните разноски в производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 343 от 01.06.2023 г., постановено от Софийски апелативен съд по в. т.д. № 357 по описа на съда за 2023 г.

ОСЪЖДА „АВА СПОРТ“ ООД /н./, ЕИК:[ЕИК] да заплати на „АВА СКАЙ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 3600 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОСЪЖДА „АВА СПОРТ“ ООД /н./, ЕИК:[ЕИК] да заплати по сметката за държавни такси на Върховния касационен съд на Р. Б. сумата 30 лв. държавна такса, дължаща се за производството по допускане на касационно обжалване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: