О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4261

гр. София, 22.12.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1787 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото И. П. Б., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. Ч. срещу решение № 48/26.01.2023 г., постановено по възз. търг. дело № 678/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е отменено в обжалваната осъдителна част първоинстанционното решение № 12/11.03.2022 г. по търг. дело № 63/2021 г. на Врачанския окръжен съд (ВОС) и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Дженерали застраховане“ АД иск по чл. 405, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата 21 300 лв., претендирана като застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие настъпило застрахователно събитие „пожар“, по време на действие на сключена между страните застраховка „имущество за малък и среден бизнес“ по застрахователна полица № 0870190420004338/20.09.2019 г., ведно с претендираната законната лихва върху главницата; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора Б., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) следва ли въззивният съд да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушение на чл. 146 от ГПК (непълен доклад), следва ли да повтори опороченото действие и да изготви доклад, както и да укаже на страните кои факти се нуждаят от доказване; и 2) длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да посочат относимите за делото доказателства, несъбрани в първа инстанция, когато във въззивната жалба се съдържат обосновани доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с пълнотата на доклада по делото за разпределяне на доказателствената тежест на подлежащите за доказване факти. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл и ги разрешил в противоречие с решение № 50097/03.11.2022 г. по гр. дело № 4404/2021 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 22/30.03.2020 г. по търг. дело № 110/2019 г. на I-во търг. отд. на ВКС.

Ответникът „Дженерали застраховане“ АД, чрез процесуалния си пълномощник юрк. Г. Р., в отговора на касационната жалба излага подробни съображения и доводи, че не са налице основания за допускане касационното обжалване, а при условията на евентуалност – че жалбата е неоснователна.

Съдът намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.

С посочената от касатора, т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени следните задължителни указания: Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено и следното: Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 от ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Така дадените разяснения, също съставляват задължителна тълкувателна практика на ВКС, обективирана в тълкувателно решение на ОСГТК.

Същото разрешение на процесуалноправните въпроси, формулирани от страна на касатора, е възприето и в посоченото от него решение № 22/30.03.2020 г. по търг. дело № 110/2019 г. на I-во търг. отд. на ВКС, в което е налице позоваване и на още три решения по чл. 290 от ГПК на ВКС в същия смисъл.

В другото посочено от жалбоподателя – решение № 50097/03.11.2022 г. по гр. дело № 4404/2021 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, също е прието, че съгласно т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото, а само при позоваване на такива във въззивната жалба или в отговора. Наред с това обаче, в това решение са дадени и следните разяснения: Дори да няма такова позоваване (когато липсва интерес за страната да прави такова) въззивният съд, ако пристъпи за първи път към разрешаване на спора въз основа на обстоятелства, за които страните не са получили указания, че подлежат на доказване, той следва да изпълни задълженията по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от ГПК.

В изложението си касаторът се позовава най-вече именно на тези (посочените в последното изречение) разяснения, за да обоснове твърдяното от него противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС, тъй като в случая въззивният съд, преди да пристъпи към постановяване на решението си, действително не е давал указания на страните относно подлежащите на доказване факти и разпределянето на доказателствената тежест. Настоящият съдебен състав намира обаче, че така дадените от друг състав на ВКС разяснения (че и без да са налице във въззивната жалба или в отговора на същата обосновани оплаквания и/или доводи на страните за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада, въззивният съд също дължи указания по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от ГПК към страните), освен че нямат задължителен характер – съгласно изричната разпоредба на чл. 290, ал. 3 от ГПК, са и в противоречие със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 и мотивите към нея от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и със залегналото в тях диспозитивно начало (чл. 6 от ГПК), намиращо проявление и в регламентацията на въззивното производство, при която в действащия ГПК законодателят е възприел принципа на т. нар. „ограничен въззив“ (чл. 269, изр. 2 от ГПК). Поради това, тези разяснения, дадени по реда на чл. 290 от ГПК с решение № 50097/03.11.2022 г. по гр. дело № 4404/2021 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, не могат да обусловят извод за противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Напротив – тъй като както във въззивната жалба на ответното дружество, така и в подадения от ищеца отговор на същата липсва каквото и да било позоваване за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада, то в случая липсата на указания от страна на въззивния съд към страните относно подлежащите на доказване факти и разпределянето на доказателствената тежест, е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и хипотези по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъди осъден да заплати на ответното дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвянето на отговора на касационната жалба и изложението към нея, възлизат на сумата 150 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 48/26.01.2023 г., постановено по възз. търг. дело № 678/2022 г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА И. П. Б. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] сумата 150 лв. (сто и петдесет лева) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: